МИХАЕЛА

Детелин Вълчев 

ПЪРВА ГЛАВА

ДУР БЕ ГЯУР

     През октомври 1853 година Русия анексира дунавските княжества Влахия и Молдова и Османската империя ѝ обявява война. Първоначално турската армия има успехи в някои сражения, но впоследствие губи инициативата. Знаейки, че не разполага с отбранителна линия, която да спре руското настъпление в Северна България, турското командване решава да отстъпи и да защитава добре укрепените крепости - Варна, Шумен и Силистра. В един момент се получава така, че турската армия вече се е изтеглила, а руската още не е настъпила, което превръща голяма част от Добруджа в "Ничия земя" и става причина за масови безчинства и погроми над християнското население. 

       - Дур бе, гяур, дур! - извика турчинът и вдигна пищова високо над главата си, докато жребецът скачаше неспокойно под него.

         Човекът спря каруцата, остави юздите настрана и вдигна глава към небето, сякаш търсейки помощ от Бог. След малко дойдоха още трима въоръжени до зъби мъже, които явно не бяха излезли на разходка. Човекът слезе от каруцата и отчаян падна на колене върху размекналата се от срамежливото пролетно слънце земя. 

    Заради войната, Добруджа се беше превърнала в "Ничия земя". Нямаше никакво управление, никакъв ред, справедливост или законност - нищо! Местните жители - главно българи и власи, знаеха какво можеше да се очаква в такива случаи. Както винаги досега, навсякъде плъзваха башибузушки банди, които безмилостно тероризираха християнското население, грабейки всичко, до което се докопат. Селяните можеха да останат и да защитават по някакъв начин домовете си или да изоставят всичко и да побягнат, опитвайки се да спасят поне живота си. Хората криеха своите ценности, но престъпниците не се отказваха, ако не намерят плячка, а отвличаха децата им и искаха откуп за тях. Този откуп често беше непосилен за бедните хора, а бандитите не се поколебаваха да убиват децата, ако не получат това, което искат, за назидание на всички, които се опитат да им се противопоставят. 

         Четиримата въоръжени мъже обикаляха гневно около коленичилия мъж и го оглеждаха, сякаш опитвайки се да разберат с кого си имат работа. В каруцата седяха безмълвни жена му и двете им деца, които се бяха сгушили уплашено в майка си, усещайки някак си, че нещата не вървят на добре. Мъжете слязоха от конете и започнаха да се подхилкват лукаво. 

       - Къде си тръгнал бе, гяур? - каза единият и засука мустака си, гледайки похотливо младата му жена.

      - Към Варна отиваме ага. - отговори кротко човекът. - Казаха, че русите скоро ще настъпят и сме тръгнали да се спасяваме.

      - Тъй ли? Ама аз си мисля, че не бягати от русите вие! От нас бягате,.... защото знаете, че трябва да си платите, за да ви оставим живи. Нали бе, гяур мръсен?

       - Знам, ага, знам че трябва да си платим. Вече ни спираха няколко пъти и сме останали почти без нищо. Ще ви дадем всичко, което имаме и ще ви моля да ни пуснете да си вървим по пътя - каза човекът и бръкна в пояса си.

       - Останали са ми само 20 гроша. Това е всичко! - каза смирено той и сложи на земята пред себе си малка кожена кесия. 

       - Само живота да ни пожалите!

         Единият от черкезите взе кесията и намръщено изсипа грошовете в шепата си.

       - Ти за глупаци ли ни вземаш бе, келеш? С 20 гроша живота ли ще си купувате?!

       - Правят се на хитреци, имат пари те, имаааат! - каза другият, поклащайки глава. - Виж, каруцата е хубава, а пък и конят струва поне 100 гроша!

       - Всичко вземете, ага, и каруцата и коня, само ни пуснете да си ходим! Ще ви дадем всичко, което имаме.

       - Че ще ни дадеш всичко, което имаш - ще ни го дадеш, ама няма да се разминеш с 20 гроша, а дръгливият ти кон и гяурската ти каруца не са ни притрябвали! - каза турчинът и се усмихна ехидно. - Алтъните, алтъните ни трябват на нас бе, гяур мръсен, и не се опитвай да ни мажеш очите с тези бакърени грошове, че главата ще ти отрежа. 

        - Гледам хубави деца имаш, гледани! - каза другият, приближи се до каруцата и погали по-големичкото по главата, а после се обърна и добави ухилен. - Гледам и жена ти хваща око! Я виж как е напълнила пазвата, май още го кърми малкия... - и посегна да я обара. Жената изпищя от ужас и се дръпна настрани, притискайки още по-силно децата си, които започнаха тихо да плачат.

       - Бре, тя като оса бе! - възкликна черкезинът ухилен, а другите трима започнаха шумно да се смеят.

         Човекът само сви юмруци и заби поглед в земята, знаейки, че нищо не може да направи.

       - Сега, гяур, ще разпрегнеш коня и ще се върнеш там откъдето идвате, че да донесеш алтъните, дето сте ги заровили, а пък ние тука, ще те чакаме да се върнеш и ще пазим и дечурлигата и хубавата ти жена, че да не й направи някой лош човек нещо, щото ние на нея само хубави неща ще й правим! 

       - Нямам пари бе, ага, вярвайте ми! Всичко дадох! За трети път от сутринта ме спират да ми искат пари. Нямам и алтъни заровени. Откъде да ги имам? Беден човек съм аз. Моля ви, пуснете ни да си вървим!

       - Имаш ти, имаааш! Не ни прави на глупаци, ами тръгвай и до вечерта да си тука, че лошо им се пише на твоите. Ще им резнем зелките и окото ни няма да мигне. Хайде, тръгвай и гледай да се върнеш с нещо, иначе лошо! Язък за децата и хубавата ти жена!

       - Нямам пари бе, ага, това е всичко! Моля те,... пусни ни да си вървим по пътя!

       - Я стига си ми се молил, ами тръгвай, че взе да ми кипва! Само да не мислиш, че ще ви се размине. Казвай къде зарови парите и ако ще е по-добре, ще дойдат тогава двама от нас с тебе, а пък другите ще пазят жената и децата! Хайде, гяур, с добро! И ние не искаме да си цапаме ръцете с гяурската ти кръв, ама ако ще се правиш на умен, ще ви изколим всичките, тъй да знаеш! 

       - Тогава, по-добре ме убийте! - каза неочаквано мъжът. - Нямам какво да ви дам, а семейството си няма да оставя! 

         Като чу тези думи жена му започна да плаче и децата също ревнаха, усещайки, че ги чака нещо лошо.

       - Ти на смелчага ли ще ми се правиш бе, боклук? Ще ти гръмна детето, ей тука, пък да видим тогава дали няма да си спомниш къде зарови имането!

       - Недей бе, ага! - изстена отчаяно мъжът. - Мене ме гръмнете! Какво са ви направили децата? 

       - То и на тебе няма да ти се размине, но първо искам да видиш как им пускаме кръвчица на твоите, пък да видим тогава дали няма да се сетиш за алтъните! 

         Черкезинът се пресегна през каруцата и хвана големичкото момченце за ризката. Майка му се опита да го предпази, но той безжалостно я зашлеви с опакото на ръката си и издърпа детето от ръцете й. После го просна на земята и настъпи с единия си крак главичката му. 

       - Казвай къде са парите, гяур! - изкрещя черкезинът и извади пищова от пояса си. - Язък само за детето, дето се опитваш тука да ни мажеш очите с тея кирливи 20 гроша. 

       - Нямам пари бе, хора, нямам! Повярвайте ми! – отвърна той през сълзи и както стоеше на колене в безсилието си започна да рови с нокти разкаляната земя пред себе си. 

       - Алтъните! Казвай къде са алтъните, гяур! 

       - Нямам бе, ага! Само това ми остана.... моля ви!

       - Давай алтъните, ще ти гръмна детето, да знаеш!

       - Милост, ага, милост! - започна да вика с всички сили мъжът и с кални ръце да скубе косите си. Майката също ридаеше неудържимо, а от носа й се стичаше кръв, с която беше омазала лицето на по-малкото дете, което отчаяно стискаше в прегръдките си.

       - Ще го гръмна! - извика турчинът и издърпа ударника на пищова.

       - Недей, ага, моля те! Нямам пари! - отговори за пореден път мъжът през сълзи.

       - Ще го гръмна!

       - Недей бе, ага! - извика мъжът и започна да крещи неудържимо, сякаш загубил ума си: - Аааааа, аааааааа, аааааааа....!

         Пищовът изгърмя, момченцето спря да плаче и се отпусна безжизнено на земята. Майката започна да крещи неистово. Другият черкезин вдигна пушката и стреля срещу нея, докато тя отчаяно стискаше детето си, опитвайки се да го предпази. И двамата млъкнаха и се отпуснаха в каруцата, целите обляни в кръв. Последното, което чу мъжът беше изстрел зад гърба си и той се просна по очи в калта.

         Когато дойде отново в съзнание, черкезите си бяха тръгнали, мислейки, че всички са мъртви. Конят пасеше наблизо, все още впрегнат в каруцата, в която бяха жената и едното му дете, а другото лежеше окървавено на няколко метра от него. Колкото и да беше странно, макар и тежко ранени всички бяха живи. Човекът се надигна с мъка и опипа гърдите си, които също бяха целите облени в кръв. Куршумът го беше пробил през гърба и беше излязъл от дясната страна на гърдите му. С мъка успя да натовари в каруцата голямото дете, което беше тежко ранено в рамото и цялото обляно в кръв. Когато той самият, с голямо усилие, също успя да се качи в каруцата, силите му стигнаха само да каже:

       - Дийй! - и започна неудържимо да кашля, а устата му да се пълни с кръв.

         Нямаше никаква представа, къде иска да отиде и какво да направи, но инстинктивно усещаше, че трябва по-скоро да се махне оттук. За щастие, пътят се виеше край морето и скоро след това видя наблизо малка рибарска лодка край брега.

        "Най-добре ще бъде да се качим на лодката! Не бива да оставаме на пътя!" - помисли си човекът. 

         Вятърът беше североизточен и дори без да гребат можеха полека-лека и с малко късмет да стигнат до Варна.

         "Само да мога да ги кача в лодката!" - помисли си той, усещайки, че силите скоро ще го напуснат. Вече едвам дишаше заради кръвта, която се събираше в дробовете му и го давеше. 

         За щастие, пътят водеше точно към брега и успя да стигне с каруцата досами лодката и с голямо усилие на волята прехвърли телата на жената и децата си в нея. Голямото не даваше много признаци на живот, но сърцето му продължаваше да бие. Майката също простенваше от време на време, но с мъка отваряше очите си. Най-добре беше малкото момченце, което беше леко ранено в ръката и плачеше тихо, но изглеждаше да има най-много живот в себе си.

         След като качи всички в лодката, той се опита да я избута във водата, но разбра, че дори не може да я помръдне. Напълно отчаян седна на пясъка и започна отново да кашля и да повръща кръв от дробовете си. Останал без сили той разбра, че скоро ще загуби съзнание от кръвозагубата. Опита се да закачи лодката за каруцата и да я изтегли в морето, но конят отказа да влезе в студената вода. Напълно отчаян, чувствайки, че е накрая на силите си, грабна едно парче дъска, което се търкаляше наблизо и използвайки го като лост започна да избутва носа на лодката към водата. Първите няколко сантиметра бяха много трудни, но после тя постепенно олекна и той успя да я вкара в морето, където прибоят започна да я лашка безмилостно. Всичко това правеше опитите му да се качи в нея изключително трудни. Буквално останал накрая на силите си, той успя да я обърне успоредно на брега и стъпвайки на един подводен камък, който сякаш Бог му пращаше на точното място в точното време, успя да се прекатури в нея. Целият мокър, той осъзна, че слънцето е залязло и студът сковава всичко наоколо. Нито имаше как да се преоблече, нито имаше някакъв друг начин, по който да се стопли и бавно започна да разбира какво го очаква. Морето грабна лодката и започна да я подхвърля безжалостно, а всред шума на вълните и крясъците на гларусите, се чуваше как от време на време проплаква едно малко дете, борещо се за живота си. 

         Какво ли още беше приготвила съдбата на тези нещастни хора?

ВТОРА ГЛАВА

ФАЙЪРБРАНД

         През пролетта на 1854 година, поставени пред опасността от руска военна инвазия на Балканите и завладяване на проливите, Великобритания и Франция влизат във войната на страната на Османската империя. Благодарение на новите технологии като железница и модерни оръжия, тази война ще се превърне в най-кръвопролитния военен конфликт до този момент в човешката история - Кримската война! 

     Съгласно споразумение със султана, британският военен флот навлиза в Черно море, натоварен със задачата да не позволи на руската армия да използва пристанищата на север от Варна, както и да спре навлизането на руски военни кораби по Дунав. Капитан Хайд Паркър и неговата парна фрегата "Файърбранд" са изпратени да патрулират в тези води. В началото на април, те попадат на лодка в морето с две тежко ранени, полуживи деца и техните мъртви родители. 

         Гъста мъгла се стелеше над водата в студеното априлско утро, а морето, удивително спокойно, сякаш беше заспало под тази бяла пелена. Британските парни фрегати "Файърбранд" и "Сидон" извършваха съвместен патрул между Балчик и Кюстенджа, като задачата им беше да не допуснат движение на руски плавателни съдове, около устието на река Дунав. Видимостта беше много ниска и корабите се движеха съвсем бавно на около две-три мили от брега, като периодично си разменяха звукови сигнали, за да се ориентират къде се намират. Обикновено те си изпращаха съобщения с флагове, но при тази мъгла това беше невъзможно. Парните двигатели боботеха тихо, докато безброй гларуси грачеха наоколо, а пушекът от комина сякаш се губеше в гъстата мъгла. Те почти бяха изгубили представа къде се намират, а при такава ситуация опасностите дебнеха отвсякъде. 

       - Така не може повече! - каза капитан Паркър със сериозен глас. - Нямаме никаква видимост, губим ориентация и може да се натресем на някоя скала.

       - И аз мисля така, сър! По-добре да пуснем котва и да изчакаме докато се вдигне мъглата. - отвърна вахтеният. 

        Паркър огледа още веднъж с далекогледа си и каза:

       - Пускаме котва! Изпрати съобщение до "Сидон", че е и те трябва да спрат!

       - Йес, сър! - отговори вахтеният и започна да предава с корабната свирка краткото съобщение.

         Капитанът спря двигателите и изпусна част от парата, а след това слезе от мостика, за да се поразходи по палубата и огледа кораба. Застана на кърмата и отправи взор към мястото където трябваше да бъде брегът, но в този момент той беше скрит от гъстата мъгла. Мъжът не успяваше да различи дори неясен силует пред себе си и в мислите му неволно изникна гледката, която обичайно се откриваше. Той често бе виждал тези брегове обвити в пушеци и отново се запита, дали наистина, както се говори, безмилостни бандити плячкосват и палят селата на местните жители. 

         Изведнъж му се стори, че чува плач. Заслуша се и след като не чу нищо, си помисли:

         "Причуло ми се е. Сигурно е била някоя чайка!"

         След малко, сякаш отново долови някакви звуци. Този път му се стори, че чува да проплаква дете. За съжаление в този момент матросите се разхождаха по палубата и докато си вършеха работата вдигаха шум, който му пречеше да чуе ясно.

        - Слушай моята команда! - извика той. - Искам всеки от вас да замръзне на мястото си и да не вдига никакъв шум, докато не ви кажа! Искам пълна тишина, за да чуя какво се случва наоколо!

         Войниците се спогледаха учудено, неразбирайки какво точно става, но изпълниха заповедта му. Всред настъпилата тишина, капитанът се заслуша още по-внимателно в звуците, които съвсем слабо долавяше.

       - Чувам сякаш плаче дете! - каза той, сложил ръка на ухото си. 

       - Аз нищо не чувам! - каза боцманът и направи учудена физиономия. 

       - Ти си глух, старче... и барабан да бие пак няма да го чуеш! - пошегува се някой и всички се прихнаха да се смеят. 

       - Млъкнете, по дяволите! - извика капитанът ядосано и вдигна ръка над главата си.

       - И аз чувам нещо! - каза един от матросите. - Сякаш коте мяука.

       - Да не са русалки? - обади се друг. 

       - Да, викат те да ги оправиш! - пошегува се някой и всички отново избухнаха в смях.

       - Казах ви да си затваряте устите! - извика капитанът, а след това извади далекогледа си и се загледа в посоката, от която идваха мистериозните звуци. - Мисля, че виждам нещо...! Там плува лодка! - каза той, взирайки се в далечината. - Внимание, всички по местата си! Заповядвам запуск на двигателя! Ще се приближим! Да бъдат заредени три оръдия и всички да бъдат в готовност да открием огън! 

         Корабът бавно се приближи и пред тях изплуваха очертанията на малка лодка. Тя нямаше платна и в нея не се виждаха никакви хора, но сякаш бе натоварена с нещо. След като се доближиха на достатъчно разстояние, капитанът извика в рупора:

       - Това е британски кораб, моля, идентифицирайте се! - на което не последва никакъв отговор.

         Едва ли някой на тази окаяна лодка разбираше английски, но и на кораба също нямаше някой, който да говори турски, гръцки или български.

       - Възможно е да са руски разузнавателен патрул. - каза един от офицерите. 

       - Малко вероятно! - отвърна капитанът. - С тази мизерна лодчица! 

       - Тогава защо не отговарят? Явно хората вътре се крият.

       - Може да е пълна с експлозиви и само чакат да се приближим достатъчно, за да я взривят с шнур от брега! - каза някой и мъжете се огледаха инстинктивно. 

         Капитан Паркър извика отново в рупора:

       - Това е последно предупреждение! Идентифицирайте се или ще открием огън!

         Отново не последва отговор и капитанът нареди: 

       - Готови за стрелба! 

         Миг преди да каже "Огън", ясно се чу как малко дете проплаква. 

       - Това е дете, по дяволите! В лодката има дете! - извика капитан Паркър. 

       - Може да е капан, сър! Трябва да бъдем внимателни! - каза боцманът. 

         Капитанът се замисли за миг и погледна към малката лодка, в която все по-силно се чуваше детски плач. 

       - Спуснете лодка! Ще вземем детето на борда! - каза той решително и никой повече не се осмели да му противоречи. 

         Моряците предпазливо загребаха към мястото, откъдето се чуваха тайнствените звуци. Междувременно слънцето се беше издигнало в небето и мъглата бе започна бавно да се разнася. Когато се приближиха достатъчно, пред очите им се откри ужасяваща гледка. В лодката лежаха мъртви мъж и жена, а до тях, сгушени в мъртвите им тела, вероятно, техните две деца. Единствено по-малкото дете изглеждаше да е живо и в този момент то просто ги гледаше втренчено. Едната гърда на майка му беше открита, сякаш до последно му е давала да суче. Когато се опитаха да го вземат то, започна да хленчи и да протяга безпомощно ръчичка към майка си. 

       - Мамма, мамма! - проплака то отчаяно. 

         Един матрос свали куртката си и загърна тялото му, което беше буквално вкочанено от студ. Мъжът го притисна до себе си, а то може би усетило човешка топлина веднага заспа или по-скоро загуби съзнание, останало на края на силите си. 

       - Всички други са мъртви! Връщаме се на кораба! - каза капитанът. - Това е всичко, което можем да направим!

         Мъжете знаеха, че не им остава нищо друго, освен да изоставят телата в лодката, на дъното на която се беше събрала малка локва кръв, плискаща се в такт с вълните. 

         Капитан Паркър погали мъртвото момченце по бузата и въздъхна тъжно. Изправи се и понечи да напусне лодката. В един момент се сепна, замисли се за миг и след това мушна ръката си под ризката му.

       - Детето е още топличко! - възкликна той и сложи ухо на гърдите му. - И сърцето му бие! Господи, то е живо!

         Мъжете прибраха окървавените и премръзнали деца и се отправиха към кораба. Никой не знаеше какво точно се беше случило с тях и само можеха да предполагат колко дълго са били сами в морето до мъртвите си родители. И двете бяха хубави и сладки момченца и си личеше, че са били добре хранени и гледани. На вратлетата си имаха малки сребърни кръстчета, което показваше, че са християнчета. 

         Децата веднага бяха приети в лазарета, където корабният лекар доктор О'Хейгън се погрижи за тях. 

        - Как са те докторе? Ще се оправят ли? - попита капитанът след прегледа. 

        - По-малкото дете е леко пострадало. За радост, само една съчма е заседнала в ръчичката му малко над китката. Като цяло неговата рана е много по-лека. Очаквам скоро да се възстанови напълно и един ден изобщо да не си спомня какво е преживяло. Повече ме притеснява състоянието на по-голямото момче. То е ранено в рамото и лакътя. Стреляно е от упор и барутът е изгорил част от лицето и врата на детето. Извадих всички съчми от рамото му, но са засегнати важни сухожилия и се опасявам, че лявата му ръка ще остане завинаги трудно подвижна.  

         Тези деца не могат да си представят какъв късмет изкараха, че ги намерихте в тази мъгла! - каза докторът. 

        - Може би така е било писано! - отвърна капитанът и се усмихна замислено.

         На другия ден и двете момчета бяха в съзнание. Личеше си, че изпитват болки от раните си, но в по-голяма степен изглеждаха уплашени. Държаха се близко едно до друго и въртяха очи, оглеждайки се страхливо, без да да имат някаква представа къде се намират и какво ги очаква на това място. Първоначално отказваха да приемат дори водата, която им даваха, но после жаждата надделя и започнаха да пият, а вечерта вече охотно изядоха царевичната каша, която им направи готвачът. 

         Само след няколко дни голямото момченце, чиято рана беше по-сериозна, започна да се изправя, а скоро след това и да ходи. Докторът се опасяваше, че ранената му ръка няма да се възстанови напълно и за в бъдеще трудно ще си служи с нея, но за сметка на това общото му състояние беше добро. 

         Малкото момченце имаше сравнително лека рана, но още не умееше да ходи много добре и с мъка се задържаше изправено върху палубата на нестабилния, люшкан от морските вълни кораб. То често падаше и проплакваше сърдито, но след това умело се изправяше с помощта само на здравата си ръчичка. 

        Беше учудващо, колко бързо се възстановяват децата. Тяхната съдба трогна дълбоко целия екипаж на "Файърбранд" и всички изключително радушно приеха идеята на капитан Паркър да се погрижат за двете осиротели момчета. Корабът изпълняваше патрул между устието на Дунав и Кюстенджа и не биха могли да ги оставят на сушата, която в момента беше ничия земя и навсякъде вилнееха башибузушки банди. Въпреки това, на никого от екипажа не беше известен друг подобен случай в цялата британска история - на военен кораб, по време на бойна мисия да се гледат толкова малки деца и то такива, които не са поданници на Нейно Величество!

         Няколко дни след като ги намериха, готвачът повдигна въпроса пред капитана. 

       - Сър, нуждаем се от мляко за децата. Голямото може да се справи с това, което ние ядем, но малкото почти няма още зъби и не може да дъвче нашата храна. Даваме им брашнени каши, но ако искаме да се грижим добре за тях ни трябва мляко, сър!

      - И аз съм си го мислил. Патрулът може да продължи още месец и трябва да намерим начин да храним децата добре. 

     - Може би трябва да ги оставим на брега, сър?

     - Изключено! - отговори капитан Хайд Паркър без да се замисля и сбърчи вежди. - Децата са наранени не само физически, но и душите им са пострадали. Видели са как убиват родителите им и са били на крачка от смъртта. Залагам репутацията си, знаейки в каква нелепа ситуация се намирам, но съм твърдо решен да не ги изоставя!

         Въпреки трудната ситуация, капитанът намери изключително интересно решение да се справи с проблема. Трябваше му мляко и той знаеше как да го набави! Просто реши да купи коза!

         В един от случаите, в който попълваха хранителните си запаси от пристанището в Кюстенджа, той отиде до градската чаршия и сам избра хубава бяла козичка със сочно виме. Корабът не можеше да застане на пристана, понеже беше много плитък и козата трябваше да бъде транспортирана с лодка. "Бялата лейди" - както той веднага, съвсем спонтанно я нарече, отначало прие неохотно идеята да се качи в лодката, започна да блее тревожно и да се дърпа. За радост, впоследствие сякаш предусещайки честта, която ѝ оказват, да бъде може би първата коза в историята, която ще дава мляко на британски военнен кораб, се съгласи да приеме предизвикателството и склони да се качи в лодката. 

         Бидейки английски аристократ, капитан Паркър имаше доста скромни, ако не и никакви познания относно това какви грижи трябва да се полагат за едно такова животно и как би му се отразило моряшкия живот. Вземайки под внимание съветите на хора от екипажа даде заповед в трюма на кораба да се обособи подходящо за това място, а също така да се осигурят необходимите количества зоб. 

         За капитан Паркър беше ясно в каква абсурдна ситуация се намира и можеше да предположи как би се отразило това на кариерата и репутацията му на офицер от британската армия. Не беше сигурен дали с тези свои решения не би си навлякъл гнева на командването и подигравките на колегите си. Можеше да си представи как иронично наричат "Файърбранд" - "Сиропиталището", а него самия "Паркър козаря" - или нещо такова. Знаеше, че от един британски флотски офицер се очаква да изпълнява военни мисии и да печели битки, а не да се грижи за малки деца и да гледа кози на борда. Въпреки това той беше човек с принципи и пое отговорността за евентуалните последствия от тези свои решения. 

         Отначало всички на кораба се водеха от чисто хуманни причини в грижата си за децата, но в последствие, с течение на времето, в екипажа се разви силна симпатия към момчетата, която незнайно как и кога прерастна в някаква странна форма на любов и привързаност. Малчуганите усещаха, че са желани на борда и скоро придобиха смелост да се държа така, както биха се държали със собственото си семейство. 

         Странно, но децата успяваха да общуват някак си с екипажа и скоро започнаха да използват един простоват детски английски, който предизвикваше умиление у мъжете. Първото, което научиха беше да казват - "Йес, сър!" и да отдават чест с ръка. Повтаряха го постоянно, кимайки с глава, независимо какво ще ги попитат, което се оказа много забавно за екипажа и будеше дълбока симпатия към невръстните матроси.

          Езиковата бариера не се оказа чак такъв проблем за по-голямото момченце и то скоро започна да разбира и да произнася отделни думи. Малкият така или иначе още не говореше дори майчиния си език, та какво остава за чужд?! Той не разбираше много какво се случва, но копираше това, което прави брат му. Някакси успяха да разберат от по-голямото момче как се казват децата. Големият беше Яни, което се превърна на английски в Джони, а малкият беше Георги, което решиха да произнасят като Джорджи или Джордж. 

         Двамата по цял ден обикаляха по палубата хванати за ръце. С удоволствие си играеха с матросите и отговаряха на закачките им и ако някой ги питаше " Who are you?", по-големият отговаряше гордо - "I'm Johnny Firebrand and this is my brother George!" и всички избухваха в смях. 

          Децата с охота помагаха в столовата като разнасяха храна по масите, но с присъствието си по-скоро пречеха, отколкото помагаха. Въпреки това моряците с удоволствие приемаха тяхното присъствие и искрено се забавляваха на английския им и неумелия начин, по който вършеха всичко. Раните на децата скоро започнаха да зарастват, което беше учудващо бързо за такъв кратък период. Малките матроси се чувстваха добре на кораба, но капитан Паркър знаеш

е, че скоро ще му се наложи да се раздели с тези прекрасни деца. Не му се искаше, но нямаше друг начин. Или може би имаше? Кой знае?