Мило мое малко момиченце, усмихни ми се...

Ще хвана самотния старец за пепеливата ръка. Той ще потрепери. Ще му заговоря, а той ще ме слуша. Ще закрачим заедно из френските спретнати улички. Ще скачаме в локви; ще се измокрим. Вали. Мокри сме и сме щастливи. Старецът ме слуша. Не задава въпроси. Аз го дърпам за ръката, без да казвам къде го водя. Разказвам му истории - от живота. Минаваме покрай хлебарница. Ухае на топъл мек хляб с хрупкава коричка. Облизваме се. До нас има дете. До детето има куче. Кучето гледа детето. Детето гледа кучето. Ще промуша ръката си в торбата с подправки. Отново ухае добре. Бързаме. Бързаме. Тичаме. Аз и старецът - хванати за ръка…

 Пресичаме улицата, без да поглеждам встрани. Слънцето ни се усмихва. Усмихваме се и ние. Спираме до будката с вестници. Пишем писмо. Четем го на глас. Всички ни слушат. "Но какво е това?" "Това е вкусът на живота!" - провиква се някой. Кой знае - друг луд. Дъждът продължава да вали. Ние с моя старец продължаваме да се носим по ароматните тесни павета. Мъж прегръща жена. Целува я. Кани я на обяд. Тя се усмихва. Усмихва се. Сълза. Сгромолясва се. Пада от високо и се превръща в ситна роса. Бисерен прашец. А ние двамата с моя старец вървим. Вървим и пеем. Песента за момчето с кръглото лице. Лицето, което не се усмихва, което не плаче, нито се смее, нито крещи; лицето, което не моли; лицето, което ще прости... 

Никога няма да пускам самотния старец. Неговата пепелива ръка ще ме топли. Моето сърце ще бие за двама. Детето ще порасне. Бащата ще открие писмото. Любимата ще повярва на обичта на своя любим. Хлябът никога няма да изстине. Ръката винаги ще се рови в подправки Лицето винаги ще е кръгло...

С очи за двама - "Това е светът" - прошепнала тя на слепия старец.

***

О Б И Ч А М   Т Е

Вероника