Глава девета

                                                                                     Аранжорът

Кака Яна усмихната метеше плочките, припявайки си рефрен от весела народна песен, а  радостният ù поглед не можеше да се откъсне от новата метална порта, която стоеше като бижу, закачено за оградата.

 - Минчо, какво си се свил и гледаш жално като куче? Вземи, че се изпълни с енергия и живот!

 - Ми, ти си заключила мазата, ма... - с отпаднал гласец отвърна той, продължавайки тъжно да съзерцава мястото, където сега трябваше да има езерце, което той доброзорно зарови...

 - О-ох, да е вино, да го налея в главата ти, но то - акъл... Няма как! Хората спортуват, учат, творят... Но това не е за теб... Сега е модерно да се медитира.

 - Какво да се? - Минчо живна, предвкусвайки нещо приятно.

 - Медитация! Лекуваш тялото си, зареждаш го с енергия и се чувстваш жизнен и можещ...

 - Меди... какво беше... Това да не са някакви нови хапчета, ма? Нещо медицинско, нали? Пие ли се?!?

 - Да! Гребеш направо с кофата от Вселенското изобилие и пиеш, пиеш...

Очите му заблестяха по-силно от утринното слънце, а главата му запулсира с ритъма на мантрата “пиеш,пиеш”... Въодушевено попита:

 - Ще ме научиш ли, ма?

  - Пролетта, до година, ще те запиша на курсове по йога. Тогава сестра ми и съпруга и заминават за Испания за една година и ме помолиха да се пренесем в апартамента им в София. Хем той няма да е без хора, хем и ние ще си изкараме някой лев. Там е друга България - възможностите са много повече...

Минчо слушаше унесено, запленен от представата как там гребе с кофата руйно винце и пие, пие...

... -Прибираш се от работа и сядаш пред телевизора. Няма да правиш пътеки и врати - и с усмивка добави - а и маза имат хората!

Минчо подскочи радостно, но еуфорията бързо го напусна и каза раздразнено:

 - И ключът за нея пак ще е в теб, нали?

 - Ключът си стои в апартамента -  всеки го ползва.

 О, каква надежда изпълни нашия човек!

 - Значи може да стои у мен, нали?

 - Може! Там и без това не държат вино - изсмя се тя.

“Гаднярка” - помисли си той - “Ще видиш с кой си имаш работа! За някакви меди... нещо си ми говори - енергия, сила... - че аз така се чувствам като ударя едно “Маврудче”! Не ми трябват лекарствата ù!”

След няколко минути мъката надделя и той се престраши да заговори:

 - И що ма накара да заровя езерцето, ма?

 - Защото някой път ще паднеш пиян в него и ще се удавиш! Не мога да съм все край тебе! Защо не измислиш нещо друго? Засади някое цвете, направи цветна градинка - да ни радва очите...

Минчо се замисли. Веднъж, по БТВ, гледа предаване за аранжиране на дворното място. Имаше саксии, фонтани, а върху една купчина пръст наредиха камъни и набучиха разни цветя. След това сложиха една глинена делва най-отгоре, прекараха маркуч през нея и водата потече като водопад през камъните и цветята. Да! Точно това ще направи и той! Идеята така го въодушеви, че смелостта му се възвърна неусетно:

 - Яно! Ако ти направя двора за чудо и приказ, ще ми дадеш ли ключовете от мазата?То и сега няма да е зле да ме стимулираш малко, като ми сипнеш едно винце... Е, и аз мога да си сипя, де - само дай шишето!

Кака Яна, умислена,  го гледаше и се опитваше да вземе решение - дали да избеснее, или да му заговори спокойно и човешки? Избра второто:

 - Когато отидем в София, ще имаме много възможности да изкарваме пари. Ти ще работиш и ще печелиш повече от сега, а аз може да си отворя фризьорски салон. Нали за това изкарах курсовете! Ще си съберем парички и... знае ли се? Може и апартамент да си купим, кола... Минчо слушаше унесено и неусетно се върна назад в годините...

                                                                             -----------------------

Лятото на 1998-ма година, няколко месеца, след като се бе уволнил от казармата. Крачеше бодро към кръчмата в центъра, а в ръката му димеше цигара ”Арда-филтър” (тогава още не ги бе отказал). Тъкмо опъваше страстно от нея, когато го стресна внезапно спрелият лъскав бял мерцедес с черен волан, от който с пъшкане се измъкна сто и четиридесет килограмов костюмиран тип с дебел врат, около който бе усукан поне двукилограмов златен синджир, чиято тежест явно указваше влияние върху леко приведената му стойка. Изкашля се и рече с мощен, плътен глас:

 - Ей, момче!

Минчо едва не глътна цигарата от изненада и се задави. Закашля се.

 - Леко, бе, момче! Ще се задушиш! - каза костюмираният и го шибна по гърба, уж да му помогне,  но само простря слабото му тяло върху плочките на тротоара и то остана като препарирано там.

Дебелият не на шега се уплаши и бързо го вдигна и го раздруса:

 - Ей, жив ли си, бе?!? - и аха да му удари една плесница, да го свести. Но бързо осъзна, че какъвто е слаботелесен, като нищо ще му отвинти главата...

Пак го раздруса. Минчо взе да идва на себе си. Първата му работа бе да се наведе и да вземе димящата “ардичка”от земята и да я налапа.

 - Бре, уплаши ме, бе, момче ! На, вземи! - каза баровецът и му подаде кутия ”Марлборо”, а златният “Ролекс” блесна като диамант на китката му.

 - Я кажи сега -  къде е кръчмата в това село, бе?

 - Ми аз там отивам!

 - Браво, бе, момче! Айде - води ме! - и му подаде огънче за “Борото”.

И така - с две цигари - по една в ръка, Минчо влезе в селската кръчма и гордо каза на баровеца:

- Това е! А и сега повечето редовни посетители са тук.

- Точно това ми трябва! Здравейте, момчета! Има ли мераклии за големи пари?

Хората го оглеждаха мълчаливо.

 - Шефе - обърна се той към кръчмаря - я дай по едно на всички, докато аз обясня за работата! - и се отправи към бар-плота, а дъските на пода заскърцаха под тежестта му.

Изпъчи се до него, изкашля се и започна:

 -Днес пътувах за Плевен и тъкмо минавах през селото ви, когато един гръцки бизнесмен ми се обади да му изпратя дванадесет души, за да оберат маслините от градините му. Четири месеца ще има работа, но луди пари дава! Той ще ви подслони, храни и пои безплатно! Като се върнете, кола и къща ще си купите, а и за кръчма за години напред ще имате, без да работите другаде! Е, какво ще кажете? Има ли желаещи за богатство или да отида в съседното село?

Настана всеобщо оживление. Та кой не искаше да е като баровеца - окичен в злато и с дебели пачки в джоба? И да пуши ”Марлборо”! Един през друг започнаха да се надвикват:

 - Запиши ме! Запиши ме!

 - О-ох - извика Минчо, когато огънчето от “Ардата”, вече достигнало филтъра, опари пръстите му - и аз, де! Искам да кажа - запиши и мен!

Само след минута единадесет кандидата бяха в списъка, а Киро и Недко се биеха за дванадесетото място.

 - Чакайте, бе, хора! - опитваше да ги разтърве костюмарът - Спрете се! И двамата ще ви взема - чухте ли?

Едва след тези думи бойците се кротнаха, а после радостно се запрегръщаха!

 Когато поутихна шумотевицата, дебелият баровец пак заговори:

 - Има още нещо! Трябва да дадете по 200 000 лева такса - за прекарването през границата. Знаете колко трудно се минава Гръцката граница, но аз имам канал и ще ви преведа здрави и читави! Е?!?

 - Добре! Добре! Какво са двеста лева на фона на огромното състояние, с което ще се върнем? Дадено! - завикаха един през друг бъдещите гурбетчии.

 - О’кей! Тогава след три дни - в събота - точно в двадесет часа, да сте готови! И не носете много багаж - там има всичко! Подсигурено ви е ядене, спане, дрехи. Вземете си бельо и някой сандвич за из път.

Дебелият напусна кръчмата с ехидна и самодоволна усмивка, оставяйки всички потопени в обхваналата ги еуфория.

Трите дни минаха като сън в приготовления и яки запои. Че кой ще жали пари? Нали всички ще се върнат пребогати! И без това в цялото село само за тях говореха - нека да видят как ще живеят бъдещите богаташи!

Деветнадесет и тридесет часа вечерта, събота. Цялото село се бе струпало на площада да изпрати тринадесетте щастливци, които вече виждайки себе си в костюми, със златни ланци, часовници и натежали от пачки джобове, гордо се пъчеха пред завистливите погледи на съселяните си. Всеки носеше сак, пълен само с най-нужното -  луканки, пържолки, буркани с печено месо, кюфтенца и, разбира се, двулитрови пластмасови бутилки, пълни с ракия и вино. Зададе се тъмно зелен микробус с боядисани в черно стъкла, следван от познатия на всички мерцедес. Спряха. От колата с пухтене се измъкна благодетелят с ланците, усмихна  се и заговори:

 - А така! Виждам, че напълно сте готови за очакващото ви богатство и просперитет!

 - Готови сме! Готови сме! - отвърнаха тринадесетте галеници на Съдбата и се скупчиха пред буса.

Вратата се отвори и те, блъскащи се като овце, се занаместваха по седалките. Баровецът заговори:

 - Стъклата са боядисани, за да не се вижда,  че сте с един в повече - да не ни глобят. А и все пак нелегално ще се промъкваме! Но вие няма за какво да се притеснявате. А сега, давайте парите и да тръгваме! - и след като ги събра от всички, той им пожела “лек път”, качи се в колата  и отпраши незнайно накъде.

Микробусът също запали двигателя и потегли, оставяйки след себе си жужащата тълпа в центъра на селото.  Пътуваха дълго, потънали в мълчание. Но ето, че колата плавно намали скоростта и след много кратко време се започна едно друсане...

 - Сигурно пресичаме граничната бразда! - коментираха гурбетчиите.

Оказаха се прави. След малко бусът спря, шофьорът им отвори вратата и каза:

 - Хайде, момчета! Аз съм до тук. След малко ще дойде гъркът, който ще ви отведе до имението си. Изчакайте го на това място, а от мен - успех! -  след  което се качи в буса и заподскача по обратния път.

Огледаха се. Навред ги обгръщаше тъмнина, едва разсичана от бледото сияние на луната. Стояха сред големи буци пръст, а до тях изпъкваше тъмният силует на дърво. Всички насядаха в тревата около него и наизвадиха от саковете кой каквото носеше. Не след дълго, развеселени и разгорещени, забравили всяка предпазливост, чертаеха прекрасни словесни картини на богатството, което ги очакваше, надвиквайки се един с друг. Бавно се развиделяваше. От някъде закукурига петел и всички изведнъж се умълчаха.

 - Бре! - каза Петьо - Ако не бях в гръцко, можех да се закълна,  че това е моят Герчо!

 - И ние го помислихме за него! - почти в един глас му отговориха колегите богаташи - Много по български кукурига... Да, и няма никакъв акцент...

Още обсъждаха петела, когато вниманието им бе привлечено от бученето на трактор.

 - Я, ма тоя е същият като на бат’ Кольо, само дето бръмчи по по гръцки! - изумено констатира Михо.

Всички гледаха приближаващата се машина. Когато спря почти до тях, те ошашавени закоментираха:

 - Тоя Кольо е полудял! Бяга с трактора от България! Че нали по номера веднага ще го разберат откъде е...

Гъгнещият двигател угасна, вратата на кабината се отвори и от там се подаде ухиленото до уши лице на бай Кольо.

 - Добра среща, гурбетчии! Много бързо се напечелихте, бе? Я да ида до селото, че да закача ремаркето и да дойда да ви извозя до там, защото виждам - след четиримесечен тежък труд в маслиновите градини, нямате сила да ходите! - и така гръмко се разсмя, че кепето му падна от главата.

Бившите печалбари неловко се спогледаха и силно разтревожени и смутени от изяснилата се ситуация, се заканиха да разкажат на дебелия с ланците и ”Борото” как тоя с буса ги е преметнал! Возил ги, обикаляйки селото, докато се стъмни и... се отървал безболезнено от тях... А следващите няколко дни новобогаташите се криха като лалугери, изчаквайки да отмине вълната от истеричен смях сред съселяните им...

 ( Считано от 5 юли 1999 г. българският лев се деноминира, като 1000 стари лева се заменят за 1 нов лев.)                                                                             ------------------------

 - Минчо! Ти слушаш ли ме какво говоря? - резките нотки в гласа на кака Яна грубо го изтръгнаха от дълбокия транс, доведен от спомените.

Той гледаше умно и съзнанието му бавно възвръщаше яснотата си.

 - Да, да - ще печелим много пари в София!...

 - О-ох... - въздъхна тежко Яна и непоколебима в намерението си да не се ядосва повече с тоя дънер, се прибра в хола и пусна телевизора.

Минчо постоя още малко, задълбочено обмисляйки проекта за алпинеума, и когато изцяло избистри в ума си всички детайли, доволно измърка:

 - Янке, утре така ще те шашна, че завинаги ще забравиш да заключваш мазата.

Прибра се в стаята си и легна. Сънят го грабна и на момента го отнесе в своя свят. А там... О, там една огромна зелена бутилка, изпълнена с пулсиращо рубиненочервено вино, жадуваща пламтящата му прегръдка, внимателно пристъпваше към него! Неудържим, той скочи и я притисна възторжено до изгарящия си от жажда организъм, но тежестта и го повлече и...

Тъп удар в главата го събуди. Лежеше по гръб на земята и стискаше силно възглавницата си. Инстинктивно се огледа за шишето, но огорчен осъзна, че сънят е измамил надеждите му. Обезсърчен легна в леглото, скърбейки на глас:

 - Поне да бях пийнал, преди да се събудя... - и мислите му се понесоха към прекрасния сън.

 Събуди се отпаднал и със силно главоболие. Стана и с нежелание излезе на двора! Гадни птички! Няма ли да спрат да чуруликат? А това слънце? Като че ли опитваше да го опече! Отиде до чешмата, изми си очите и с отвращение изпи една чаша с вода.

- Това не е живот! - изстена Минчо - Трябва някак да вляза в мазата!

И... о, чудо! Главоболието му бе моментално изместено от изпълнилата кухината в черепа му Велика Идея! Засили се, не, полетя към склада за инструменти, а краката му почти не докосваха земята! Извади лопатата и две кофи и се скри зад мазата. Само след няколко секунди вече притичваше към оградата, носейки във всяка ръка по една пълна с пръст кофа. Изсипа ги и пак затича към мазата. След около час купчината пръст бе стигнала почти до върха на оградата, а той за пореден път изчезна зад мазата. Този път се забави малко повече.

 - Ухааааа! - чу се победният му вик - добре, че не бях циментирал и пода! - и вече се чуваше бълбукането на бленуваната течност, стичаща се по отвърстието, водещо към стомаха му.

Пресуши като невиждал, на един дъх, съдържанието на една бутилка.

 - Дали не съм умен, а? - радостно гукаше той - Ще ми заключва вратата... Но бате Минчо е хитряга и си направи друг вход! Сега ще имам таен тунел! - и удовлетворен от свършеното, отвори втора бутилка “мавруд”.

След като се подкрепи и освежи достатъчно (поне за момента), изкара велосипеда, взе един празен чувал, метна го в щайгата и с огромен ентусиазъм се устреми към Дунава, да събере камъни за алпинеума. След час отново бе пред купчината пръст. Свали чувала от колелото и го придърпа след себе си до върха на могилата. Развърза го и изсипа камъните. Изтърколиха се на земята. Само два се задържаха върху камарата пръст.

 - А-а, няма да се разберем така! - рязяри се Минчо и се смъкна след тях.

Започна един по един да ги набива в пръстта, а когато завърши и това, изтича до лехата с любимите на кака Яна рози и ги оскуба до една. След това ги забучи в пръстта между камъните и се отдръпна назад, оглеждайки с критичен поглед това творение на висшия човешки гений и доволно отсъди:

 - Истинско Изкуство! Тия, аранжорчетата, от телевизията имат мно-ого да учат от бате си Минчо Създателя! Само да сложа делвата и маркуча, ще го снимам и ще им го пратя! -  заоглежда се той за подходящ глинен съд.

Набитият му поглед веднага фокусира голямата ваза пред къщата, пълна с някакъв изсъхнал храсталак. Моментално я отърва от него и с един камък проби дупка в дъното ù. След това извади маркуча от лехата с доматите и го издърпа до алпинеума. А сега?!? Ако се изкачи до горе по купчината, ще смачка цветята... Промуши се отново в мазата и още не бе приключил с третата бутилка, когато вече знаеше какво да прави. Отиде в склада с инструментите и намери едно достатъчно дълго парче тел, нарами стълбата и я изнесе на пътя. Подпря я на оградата и пак влезе в двора. Завърза единия край на телта за маркуча, а другия преметна през оградата. Грабна вазата и излезе отвън, за да се покатери по стълбата. Този път, макар да бе поел достатъчно кураж, бе много внимателен, защото събореше ли пак оградата... дори не пожела да си представи последствията!  Та, изкачи се догоре, наведе се над алпинеума и грижливо намести вазата. После придърпа с телта маркуча, вкара го в пробитата дупка и го привърза първо към вазата, а после и за оградата. Слезе бавно от стълбата и забърза към чешмата. Нагласи накрайника на маркуча и отвъртя крана. От вазата потече вода и започна да се стича между камъните и цветята, попивайки в не трамбованата пръст.

 - Ех, красота! - възкликна Минчо - я да викна Яна, да види какъв кадърен мъж има!  - и се шмугна в кухнята.

Яна тъкмо приготвяше подправките за яденето, което готвеше и той едва изтрая десетина минути, нетърпеливо пристъпвайки от крак на крак, докато тя най-после го свали от котлона.

 - Яно, ела да видиш каква изненада съм ти приготвил! - заговори възбудено и бързо той - Направо ще припаднеш!

Сърцето ù се сви от нахлулото в него лошо предчувствие и наистина - едва не припадна от алкохолните изпарения, изместили въздуха от стаята ù...

 - Аде, ма! - задърпа я Минчо и тя послушна и замаяна тръгна след него, най-вече за да поеме глътка свеж въздух.

Излязоха и той победоносно и със самочувствието на велик изобретател, каза:

 - Гледай! - и посочи към творбата си, а ръката му замръзна във въздуха...

От хубавия алпинеум бе останала само кална купчинка, погълнала в себе си цялото Минчово съзидание. На оградата висеше нанизаната на маркуча ваза, от която стичащата се вода правеше кални пръски не само по оградата, а и далече около нея.

Горката женица гледаше безропотно и опитваше да схване идеята на мъжа си. Минчо смотолеви жално:

- А как хубаво стояха розите там...

Яна изтръпна. Потърси с поглед розовата леха, но само разхвърляната пръст, няколкото счупени клонки и откъснали се листа, напомняха за нея. Изпадна в умопомрачение:

 - Сега вече си подписа смъртната присъда! - изсъска тя и се обърна към него.

Но от Минчо нямаше и помен. Тя изтича до пътната врата и излезе извън двора. Огледа се бързо, но освен стълбата, която още стоеше опряна на оградата, нищо друго не попадна в полезрението ù.

 - Да не си посмял да се прибереш! - развика се тя и нарамвайки стълбата, я помъкна към навеса, бълвайки нечовешки закани.

А Минчо слушаше с разтуптяно сърце и си мислеше: ”Няма, ма! Няма да се прибирам!... И без това тук ми е най-добре!”

И отново надигна бутилката с винце...

                                                                                         *******