– Усетих как сънят си отива, духвайки в клепачите ми, и инстинктивно отворих очи. Манастирът беше още тих, но това бяха миговете преди разкъсване на тишината. След малко клепалото ще удари. Усещам го с цялото си същество. А и как иначе? Вече двадесет години съм тук. Когато чичо ме доведе, бях още дете. Татко и мама набързо си отидоха от туберкулоза. И за мен се страхуваха, но аз излязох жилава. Тогава баба каза на чичо да ме доведе в манастира. Да ме хариже на Бог, щото той имал нужда от мене и аз от него. И чичо ме доведе. Тогава манастирът бе току-що построен и имаше много момичета на моята възраст. Сега вече сме жени. Жени ли? Тук, вътре, си останахме деца. Много изживяхме. Набези от разбойници и какви ли не други. Обаче издържахме. А и как иначе? Манастирът всъщност е скрит в голяма планинска пещера. Само главният вход е външен, но той се затваря с тежка порта, зад която има коридор и друга порта. Добре е било замислено и няколко пъти се спасявахме от сигурна гибел... 
Трябва да ставам, а мислите ми блъскат в главата като чукове. След малко ще се чуе гласът на клепалото за първата молитва. Ах, водата тук е толкова студена, че всички мисли ще се разбягат само като я докосна... 

***
Монахинята се облече набързо и още преди да надене тежката вълнена жилетка, се чу гласът на клепалото. Тя забързана се втурна към малката черква, в която се събираха на молитва. 
Игуменката дойде, всички монахини паднаха на колене и наведоха глави. Сладкият глас на сестра Йоанна звънна и „Аве Мария” се понесе, докосвайки душите им.
Щом утренята приключи, всички се понесоха към магерницата за закуска. Беше пости, затова им се полагаше само чай и парче корав хляб. Набързо изгълтаха чая и се приготвиха за обичайната работа. Тук никой не бездействаше, работа имаше винаги и за всички. 
***
– Това е най-хубавото време. Първите петли пропяха и светлината полека-лека обгръща Земята. Моите животни ме чакат. Кравата Беланка, трите кози, магаретата, конят... Обичам си ги. Когато икуменката ги повери на мен, се притесних, ала сега не мога без тях.  Мога да им разказвам всичките си мисли. Толкова са търпеливи. 
Като отворя вратата, и веднага започват с поздравите. 
Монахинята весело се засмя. Смехът ѝ приличаше на гургулича песен. Отвори вратата на яхъра, закачи фенера, който носеше, и се захвана да запали и другите три фенера, които бяха на различни места по стените. Тя ги беше разположила така, че да се освети цялото помещение. Чак тогава запретна ръкави и се захвана с обичайната си всекидневна работа, говорейки на животните и тананикайки някаква мелодия, която само тя и те знаеха. Издои кравата и козите и тръгна да донесе сено, за да им сложи да ядат. Когато заби вилата, чу някакъв странен звук, който идваше от сеното. Спря и се ослуша. Не беше сигурна, че е от животните, и се спря. Звукът се повтори и наистина беше странен. Не беше чувала нещо подобно. Остави вилата настрани и навлезе по-навътре в сеновала. Пред очите й се откри чудна картина. Там в едно направено гнездо имаше бебе. То беше завито с бяла риза, каквато всички в манастира носеха. През отвора на стената, оставен, за да влиза въздух, се беше проврял лъч светлина и галеше детето, сякаш той го беше създал. Монахинята беше толкова изненадана, че цялата се разтрепера.
– Боже, какво си ти? Откъде се взе?... – Тя закърши ръце. Беше изплашена, но и любопитна. – И какво да правя сега? Дали да го занеса на игуменката? Чакай, чакай, трябва да помисля... Не може да е паднало от небето. Не може ли? Оф! Ами не може! Нито е възможно някой външен да го е донесъл. Значи е отвътре... Еее, как така отвътре? Коя сестра ще е сторила такъв грях! Божеее, дай ми сили, напъти ме в делата ми, Боже!... 
Без да се усети, тя седна върху дъхавото сено, забравяйки за животните, и с поглед, впит в малкото невинно същество, размишляваше. Да, монахините излизаха от манастира, но никога не бяха по една. Винаги по три ходеха до селото да помагат на старите хора, да учат децата. Нямаше начин да се случи среща, която да доведе до това. А и вече не бяха толкова млади. Тя стана и се приближи до спокойното бебе. Не беше виждала досега толкова малко човешко същество и не можеше да определи кога се е появило на бял свят. Забеляза обаче следи от кръв по сеното и разбра, че тук е станало раждането. Но кога? Как не е разбрала? Та нали всяка сутрин е тук още преди съмнало? Е, да, но тя винаги вземаше от най-близкия край. Помисли малко и пресметна, че щяха да ѝ трябват пет-шест дена да стигне до тук. А как се е провряла майката? Явно се е погрижила по-напред да направи това гнездо. Преди шест месеца една стара жена доведе млада девойка на около осемнадесет години. Каза, че са от много далеч и момичето е сираче. Пък и Бог й взел не само близките, ами и гласа, та сега е и няма. Беше хубаво девойче. Огромни сини очи с руса коса, сплетена на две плитки. Остана да работи в магерницата, послушница стана. Носеше все едни и същи широки дрехи, с които я доведе оная старица. Добрата баба се надяваше Бог да я излекува и да проговори.
Монахинята замислено гледаше детето. Едно съмнение се промъкваше в мислите ѝ, но тя махна с ръка и го пропъди. Въздъхна и стана – животните чакаха. Щеше да им сложи малко от сеното и после да ги изведе на паша. Пролетта току-що беше напъпила и първите треви боязливо надничаха от влажната земя. Денят обещаваше да бъде топъл. Сети се, че трябва да прикрие следите си. Майката не бива да разбере, че е открила тайната ѝ. Сега тя стана и нейна тайна. 

– Ей така, се търкалят дните – бъбреше си тя сама седмица по-късно, докато подкарваше животните, – сякаш не искат да останат. Всичкото едно и също. А сега ето ти тебе пеленаче! Чие ли е?... Пък е красиво дете. Момче. Ей така си представям Младенеца. И кога успява майка му да го накърми, да го окъпе, че да е чистичък, не мога да разбера. Неделя се търколи, а аз така и не мога да я хвана. Кога идва, кога си отива? Като сянка е... А може и чудо Божие да е... Днес обаче ще прибера добитъка по-рано. Може пък да дойде майка му да го накърми...
Тя остави животните навън и тихо открехна вратата на обора. Пристъпи на пръсти и се приближи до сеновала. Чудна картина се откри пред очите ѝ: младата майка кърмеше Младенеца, навела глава към лицето му, и усмивка озаряваше лицето ѝ. Един слънчев лъч се промъкваше през малкото прозорче и осветяваше лицата им с чудна неземна светлина. Монахинята се свлече на земята, прекръсти се и после пълзешком, на колене, без звук, се отдалечи от мястото. Затвори тихо вратата на обора, пое животните и отново ги поведе по далеч. Седна под едно дърво на сянка, за да се окопити. Не, не беше изненадана. Вътре в сърцето си имаше една сигурност, че именно младата послушница е майка на Младенеца. Мислите се блъскаха из главата ѝ и не можеше да им хване края. Като кълбо объркани конци бяха. Как да постъпи? Не можеше да говори с послушницата, нали беше няма. А дали наистина беше няма? Тази мисъл я преряза. Монахинята разбра, че няма друг избор. Застана пред Бог на колене и започна молитвата. Молеше се и после чакаше за отговор и така с часове. Когато слънцето превали баира тя стана. Прекръсти се, въздъхна и тръгна да събира животните си.
Тайната трябваше да се запази... Поне засега. А по-късно? 
Нека Бог реши!