2 sept 2011, 14:27

Моето малко момиче! 

  Prosa » Relatos
1070 0 2
4 мин за четене

"Когато мислех, че съм намерила причина да бъда щастлива, изведнъж осъзнах, че търсейки я, всъщност намерих причина да умра!"


Преди седем години си мислех, че съм човек, който е постигнал всичко, за да е щастлив. Сега си мисля, че никога не знаем какво ще ни се случи утре и как всичко онова, което си градил с времето изведнъж рухва. 

По онова време всичко беше прекрасно. Завърших висшето си образование и мислех да започна магистратура, а през това време да си намеря и работа. Имах човек до себе си, който, колкото и тревиално да звучи, беше до мен във всеки един момент, обичахме се...! След това се оженихме и не след дълго ни се роди момиченце, моето малко цвете, съществото, което ме крепеше винаги. Не бях си и представяла, че това да си родител е толкова велико чувство. Отношенията ни с Алекс, моят съпруг, бяха много добри, дори и след 5 години. Той работеше в една строителна фирма, а аз в банка. Опитвахме се нищо да не липсва на детето ни, да му дадем всичко онова, от което има нужда. Но въпреки това живота бе труден и колкото и да се опитвахме все нещата не стигаха. Цвети тогава беше на детска градина, много обичаше там, беше доста общително дете. Но от дни тя не беше много добре, от болницата ни казаха, че има пневмония и следователно останахме там. След 10 дни се прибрахме у дома.

– Мила, хайде да вечеряме, идвай!

– Идвам мамо..

– Хайде скъпи, идвай и ти!

– Мм...че ухае вкусно, баница ли си направила?

– Да, хайде хапвайте!

След вечеря постояхме малко и си легнахме. Детето беше доста изморено, както и ние. Нощес усетих гласа на дъщеря ми:

– Мамо..мамо..

Когато приближих Цвети, тя изгаряше от температура и аз, изплашена я взех на ръце и викнах Алекс. Отидохме отново в болницата, но дежурният лекар го нямаше, имаше само една сестра, която ни прие в стаята. След това каза, че й нямало нищо и няма смисъл да викаме лекарката и че тя ще й сложи някаква инжекция. И аз и Алекс бяхме ужасно притеснени, но разчитахме, че ще се оправи.

Цвети беше легнала на кушетката и усещах, че едвам дишаше, беше отпусната сякъш умираше, докато видях от устата й струйка кръв и буквално се ужасих. Побягнах да викам сестрата, Алекс и той се беше побъркал от тревога:

– Сестра, елате детето ми умира, бързо!- крещях по коридора.

– Идвам,идвам..

Алекс й се нахвърли без да мисли изобщо:

– Вие чувате ли, детето му има нещо, плюе кръв, като мъртво е, викнете лекаря или който трябва там!

Хванах ръчичката на Цвети, тя бе измръзнала, едвам чувах пулса й, какво ставаше с детето ми за Бога, какво му има?

– Мамо... мамо, боли ме!

Едвам чувах гласчето й, не можех да й помогна по никакъв начин, детето ми..

– Моля ви излезте всички навън, за да прегледам детето - каза лекарката.

Най-после се появи и тя. Чакахме около половин час, за да разберем какво става и изведнъж тя излезна:

– Съжалявам! Детето получи сепсис и нищо не можахме да направим.

– Какво... какви ги приказвате вие, къде е детето ми искам да го видя, пуснете ме -не можех да проумея какво ставаше. Детето ми безжизнено лежеше на онова легло, не мърдаше, не чуваше, не можех да го проумея, това не се случваше с мен. И аз, и Алекс бяхме ужасени, дни на ред не бяхме на себе си, но знаехме едно: детето ни беше убито. Чух сестрата да казва на лекарката, че по погрешка е била друга инжекция, много по-голяма доза. Те убиха дъщеря ми, но нямаше как да го докажа. Не след дълго заведох дело срещу тях, дела, които се проточваха с времето и от които нямаше да има никакъв смисъл. Онези, които трябва да спасяват живота ни, се подкрепяха взаимно и криеха своите мръсни ненаказани постъпки. Животът ми се преобърна, никога нямаше да бъда същата, изгубих най-ценното си... Жалко е родителите да погребват своите деца, много жалко! Знам едно, ако тези хора не си получат наказанието на тази земя ще ги оставя на Божия съд, там ще отговарят за постъпките си!  


© Инна Алексиева Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Да, така е толкова много хора вече си отиват заради нашите лекъри и всичко остава безнаказано...много е жалко!Прегръдки и от мен
  • Цялата настръхнах...
    Много деца са загубели живота си от лекарска грешка и питам: Къде е човещината бе хора? До кога ще избиват невинни деца и няма да бъдат наказвани? Простете, но това е страшно да погребеш детето си.
    Прегръдка, Инна!
Propuestas
: ??:??