Беше зима. Снежно бяла покривка беше паднала над гори и поля. Виждаха се само стъпките на хората и животните по снега.
Аз съм птица, като всички останали, но в един януарски ден се случи нещо необикновено, нещо което остави вечен спомен в мен...
Летях из гората и се наслаждавах на зимната "картина". Но къде се намирах всъщност аз?
Някъде в сърцето на рая или поне аз така си мисля. Никога до сега не бях забелязвала , колко красива може да бъде природата през зимата. Пътеките бяха отрупани със сняг, а по клоните на дърветата се струпваха снежинки. Децата се замеряха със снежни топки. Аз трябваше да отлетя заедно с останалото ято, за да видя и други красиви гледки на природата.
Ах, има ли нещо по-красиво от природата? Едва ли...
Кое може да се сравни с мириса на тревата, боровете, билките?
Когато летя високо в небето, виждам колко много красота има в природата. Виждам толкова изумителни гледки, които няма как да не се запечатат в съзнанието ми. Ятото наближаваше, аз полетях нагоре към небесата и, заедно с другите птици, потеглихме на едно дълго пътешествие. Пътешествие към някоя далечна страна. В момента, в който се издигнах високо, високо над реки, езера, поляни и гори, чух някакъв гръм. Ятото мигновено се издигна нагоре, но аз не можех... изостанах. Когато направих малък кръг, за да проверя какъв бе този гръм, група хора стреляха по мен и ме раниха в едното крило. Почувствах силна болка, въздухът ми сякаш се изпари. Не чувствах крилото си и изведнъж се понесох стремително право надолу.
Когато паднах в снега около мен се появи огромно червено петно. Това петно беше от моята кръв. Аз усещах как малко по малко губя всяка капка кръв от моето тяло. Болеше ме, но хората, които се бяха струпали около мен, сякаш не разбираха как жестоко ме измъчват.
Човекът се е превърнал в машина. Той се е озлобил и постепенно загубва човешките си качества. Подменя цветето с оръжието, усмивката - с тъгата, доброто - със зло и наранява природата така, както нарани мен.
Системно я унищожава, без да осъзнава, че така наранява самия себе си.
© Мария Костадинова Todos los derechos reservados