Момичето вървеше бавно, но неуморно. Усещаше под краката си горещата и суха пръст, успяла да проникне в обувките и. Загледа се в старците, които внимателно пристъпваха пред нея - беше се върнала при тях след толкова години и беше намерила сигурност. След дълго лутане и търсене, тя най-сетне откри своя дом, върна се към своето детство. Още от самото начало, от съвсем малка, бе усетила някаква особена вразка с това място и с този начин на живот...

Човекът пред нея оглеждаше все още неузрелите, но вече налети лози. Току посегне и оправи някоя неприбрана лозова пръчка. Момичето следеше движенията на възрастния мъж и се удивляваше на любовта, с която той докосваше зелените гроздове. Но тя видя и нещо друго... Прочете стаен страх в очите на мъжа и жената. Бяха вече доста стари, а грижите и обичта им към земята не бяха изчезнали. Тримата продължаваха да вървят, а над тях слънцето жарко напичаше сухата пръст и отнемаше безпощадно и малкото влага, запазила се в недрата й.

Старецът вдигна глава и заоглежда небето. Момичето знаеше какво търси той, но по погледа му разбра, че за сега надеждите на стария човек няма да се сбъднат. Погледна нагоре и срещна най-чистото, най-ясното и прекрасно синьо, което някога бе виждала. Тя знаеше, че двамината пред нея копнееха за дъжд. Почувства тяхната мъка и усети страх... Стана и жал за жената, когато видя как тя докосва един изгорял и съсухрен грозд, в който вече нямаше живот. И тогава изведнъж разбра от какво бе породен страхът в нейната млада душа... Гледаше с болка напуканите и съсухрени ръце на старците и мъката и стана още по-дълбока, а страхът по-осезаем. Осъзнаваше, че животът им постепенно се стопява... така, както бе изсъхнал онзи грозд... както живот нямаше в момента и в сухата пръст под краката им. А тя не искаше да ги изгуби... беше твърде рано... Все още се нуждаеше от тях: от обичта им, от подкрепата им, от силата им... Но момичето беше удивено от силния дух на своите близки. Беше изненадана, но и щастлива заради тяхната борбеност и вяра, защото въпреки натежелите си години, двамата старци продължаваха неуморно да се трудят.

Тя ги разбираше и обичаше, защото беше израстнала при тях на село и беше закърмена с много любов към земята.

Дочу слабото, едва доловимо шептене на възрастната жена. Не разбираше точните думи, но беше сигурна, че разговаря с Бог. Безброй пъти бе чувала шептенето на своята баба: тогава беше още дете, тогава живееше с тях - далече от шумния и прашен град. Беше израснала тук, на село, беше свободна и щастлива. Това място познаваше, откакто се помнеше. То я изпълваше със спомени - сладки и болезнени, но все свидни и прекрасни... Тук беше играла хиляди пъти: тичаше на воля из полята; ходеше за риба; играеше на най-различни игри, предимно момчешки, защото бе мъжко момиче и ненавиждаше да я приемат за по-слаба. Бе готова да се състезава срещу всяко момче, дръзнало да примери силите си с нея; и не веднъж беше понатупвала съседските момчета. Тук създаде трайни приятелства. Тук се научи да чете и пише; научи се на труд. Именно на това място се научи да бъде Човек. В последствие само доизграждаше характера си, като допълваше наученото. Но своите първи уроци по откритост и честност, по доброта и справедливост усвои именно тук от двамината старци.

Толкова чувства напираха в душата и в този момент... Тук беше усетила и болка: болката от детските наранявания, от загубата на любими хора и болката на една несподелена любов.

Но сега не искаше да мисли за онези мигове на безнадежност, сега бе доволна и щастлива, сърцето и преливаше от радост. Само да не беше този сковаващ страх - мразеше да губи това, което обичаше, просто мразеше да е сама. С цялата си душа желаеше да спре времето и да запамети всяка подробност от днешния ден... Един ден щеше да има нужда от тези красиви спомени... Помисли си, че никога не се е чувствала по-спокойна и щастлива, и природата никога не е била по-прекрасна.

И тогава тя вдигна очи нагоре, сключи ръце на гърдите си и зашептя страстно своята молитва. Разговаряше с Бог и молеше за живот, за благоденствие и за още много такива мигове на доволство и щастие със своите близки.

Молеше за отсрочка... и вярваше в Божията милост!!!