Момчето, което не можеше да пее

 Чувствам се така, сякаш с остър предмет някой пробива мембраните в ушите ми. Пискливият, фалшив глас имитираше фалцет отново. С раздразнение станах от бюрото си и затворих прозореца. Навън бе 35 градусова жега, но предпочитах горещия ад пред този невъобразим шум. Изминаха петнайсетина минути и когато едри капки пот започнаха да падат по клавиатурата ми, избърсах чело с опакото на ръката си и разгневен се затичах по стълбите. Пред сградата на офиса стоеше мургав младеж по шорти, държеше изключен (слава богу) микрофон и пееше, или по-скоро правеше опити да пее, някаква популярна песен. Пред себе си бе поставил кутия от обувки и се виждаха някакви монети на дъното. Тръгнах с едри крачки към момчето. Застанах до него. Потърпях го минута-две и между два куплета го запитах: „Абе, момче, защо пееш тука всеки ден, няма ли за тебе работа? Нямаш ли къща, нямаш ли милост към нас, дето се опитваме да работим?” Момчето се ухили и кривите му зъби се подадоха за поздрав. “Не може, бате. Трябва да пея тука, докато не върна ‘сичкити пари. Аз имам да връщам на заложната къща и като разбраха, че нямам нищо, ме накараха да сидим тука и да пейми, докато не ги събера.“ Въздъхнах дълбоко. Усмихнах се на момчето и му викам: „Пей, пей, момче, казват, че с много упражнения човек се учи, дано е само по-скоро” и се върнах отново в офиса. Отворих широко прозореца и си обещах утре преди работа да мина през аптеката за тапи за уши.