Тахир надникна през открехнатия прозорец на сладкарницата. По ледените блокове в реката се чернееха диви патета. Няколко хлапета тътреха найлончета по снежните височини по брега. Смееха се. На сладкаря му се струваха като дребни снежни човечета с накривени плетени каскетчета. Зимата се усмихваше.
Една снежинка се блъсна в челото му. Строполи се, съща сълза. Позастарял и бездетен мъкнеше товара си. По стъклата на помещението с едри щрихи зимата бе рисувала ледени цветя. Мъжът потрепери от нахлулия зимен въздух. Сбърчи чело и изпуфтя. Никак не обичаше студа, че свиеше ли шевовете на града, замираше и търговията с пастите и балтсуджука. Току издрънчаваше звънчето на входната врата. И порозовели от студа, момченца залепяха челца у витрината с пастите. Примлясваха на гладно, но бяха времена, когато децата не носеха у себе си пари. Та заплащаха съществуването си, само с игри и детски смях.
В началото Тахир ги пъдеше, защото знаеше, че от тях няма да спечели и пукната пара. После сам редеше п ...