Момиче от захар
Тахир надникна през открехнатия прозорец на сладкарницата. По ледените блокове в реката се чернееха диви патета. Няколко хлапета тътреха найлончета по снежните височини по брега. Смееха се. На сладкаря му се струваха като дребни снежни човечета с накривени плетени каскетчета. Зимата се усмихваше.
Една снежинка се блъсна в челото му. Строполи се, съща сълза. Позастарял и бездетен мъкнеше товара си. По стъклата на помещението с едри щрихи зимата бе рисувала ледени цветя. Мъжът потрепери от нахлулия зимен въздух. Сбърчи чело и изпуфтя. Никак не обичаше студа, че свиеше ли шевовете на града, замираше и търговията с пастите и балтсуджука. Току издрънчаваше звънчето на входната врата. И порозовели от студа, момченца залепяха челца у витрината с пастите. Примлясваха на гладно, но бяха времена, когато децата не носеха у себе си пари. Та заплащаха съществуването си, само с игри и детски смях.
В началото Тахир ги пъдеше, защото знаеше, че от тях няма да спечели и пукната пара. После сам редеше пасти, дребни сладки и топло мляко върху ниска масичка. Чакаше ги, все едно собствени синове. Смехът и закачките им съживяваха остарялото му сърце. Чувстваше се млад, сякаш разлистено пролетно дръвче.
-Абе,чичо, ти момиче нямаш ли си?- го запитваше едно от децата, докато застарелият сладкар измиваше подносите от засъхналият крем.
-Нямам си. А и моята бабичка има само две ръце... Помагам и...- шегуваше се Тахир, но в себе си преглъщаше болка.
Усещаше ли сълза да задращи гърлото му, предлагаше на момчетата още от своите лакомства, които препълваха коремчетата им. Когато се наситеха до доволство, ги изпращаше и дълго гледаше след тях и дирите от ботушки, които оставяха в снега.
- И утре елате... – махаше сладкарят след тях, докато хлапетата възобновяваха състезанията по пързаляне.
Някои от тях се скупчваха около няколко метровите бюстове на Левски и Ботев. Мереха височината си с тяхната, докато ледът, от който бяха направени фигурите, не ощипеше ръцете им. Мустакатият Денчо, чийто сладкарски дюкян мигаше с кепенци, с ръце в престилката излизаше да нагледа ледените си статуи и току подвикваше след децата:
- Внимавайте със снежните топки. Ледът е чуплив.
После Денчо се извърна, така че яката на ватенката му изскърца. Кимна към облегнатия на рамката на прозореца Тахир за поздрав.
- Как е клиентелата, бай Тахире? - полюбопитства Денчо, докато търкаше два ножа един о друг.
- Бива! – лаконично отговори сладкарят. - Зимата я плаши...
- Я, гледай нощес как е наваляло. И за два бюста сняг ще има... – отбеляза Денчо.
- Що ти са? То живи хора няма ли, та улицата пълниш с ледени...
- Живите ще доприпкат, да се фотографират с тях, пък и пастите ще потръгнат.
- Вярвай си! Ама лед в къщи не можеш да прибереш. Стопява се, но не пълни стаите с живина - каза Тахир вяло и се прибра в самотната си сладкарница.
Около ледените блокове пред дюкяна на Денчо се суетяха дъщерите му. Тънички, с руси намотани около тила плитки. Тахир подсмръкна. Замечта се за две детски очи, които да пълнят пространството с цвят, сякаш полски цветя във ваза. После звънчето издрънча и мислите му се разбягаха подплашени. В стаята влязоха няколко мъже с раирани ризи и лица, прикрити под козирката на вълнени каскети. Поръчаха чай. И докато Тахир наблюдаваше самовара, мъжете зажужаха като пчели.
Намъкна се в килерчето зад тезгяха за няколко бучки захар. Но връщайки се обратно, потрепери. Зад изпаренията от горещия чай масата се бе опразнила. От вън навя сняг. Разстла се по прага. Няколко снежинки, същи пеперуди, полепнаха по горещите чаши. Превърнаха се в капчици, които заслизаха на шейнички по дръжките им.
Дни по-късно силно хлопане по вратата на сладкарницата разбуди Тахир. В помещението нахлу градска милиция, зъбите на която потракваха заканително. Вързаха сладкаря и го изръчкаха да върви. Снегът ощипа босите му крака. Запълзя хлад по вените му. Мъжете, които гостуваха у него, бяха натъпкали брошури с доноси в дървената конструкция на масата. Тахир не съзнаваше как бъркането на захарен сироп и орехи те превръща в един момент в престъпник. Разстреляни мисли.
Чу в ушите си предистрелните писъции на момченцата, приятелите му от сладкарницата. Видя с крайчеца на периферното си зрение суетнята им около някакъв голям канапен чувал, издут от товара си.
-Чичо, еееей, да не ни забравиш... – крещяха момченцата след вързания мъж.
-Че синове забравят ли се?- шептеше на себе си Тахир.
Снегът щипеше бузите му. Стеклите се сълзи се превръщаха в кристалчета. А на среща, с боси крака в снега, стоеше слабичка девойка, в шепа стискаше захарно цвете и махаше дружелюбно. Преди кръвта от куршума да очерви земята, Тахир си помисли, че дъщеря му е дошла да го изпрати. И се усмихна с умиление. Децата от пързалката благодаряха за добрината му с момиче от захар. Денчо го бе издялкал с ножката си. За да има още две ръце, които да месят сладки теста и да продават сладост на огорчените...
© Петя Стефанова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря!
-
Прекрасен разказ!
Личи си прецизността при изграждането на образа. Кратките изречения, наситени с живи глаголи оцветяват действието. Толкова добрина... -
Благодаря за прочита!
-
Загорча ми, потреперих, но...Да, доволна съм, че бях тук!
Поздрави на адашката*! -
Интересен свят рисуваш. Благодаря!
-
Радвам се, че споделяш,Криси!
-
Вълнуваш ме, но ти си знаеш
Прегръдка, Петя! -
Не знам, доколко вълнувам читателите, но когато пиша отварям първо сърцето си...Така както ми се иска да изглежда светът.
-
Прочетох с интерес! Винаги грабваш вниманието на читателя!
-
Слънчев поздрав на всички ви!Благодаря, че наминахте!
-
Поздравления и от мен за силата на словото ти!
-
svdonchev (Светослав Дончев), "изтърканите сюжети",както ги наричаш, са нещата , които ме интересуват.И къде в текста видя детската мъка? Може би човешката по липсата на детска обич...
Нямам и идеята да манипулирам нечие мислене.Достатъчно се обременявам ежедневно с хорското скодоумие,разбрала съм, че в дребнавото си живуркане на нищо човешко не можем да бъдем научени. -
Ще бъда откровен,не ми хареса...всичките ти неща си приличат, търсиш изтъркани сюжети, опитваш се да обясниш преминали събития по свой си начин, разказваш накъсано, помпозно,с внезапни изригвания съвсем не намясто..защо не преставаш да търсиш трагизъм във всичко за което пишеш?? Все кръв, мъка, " разстреляни мисли"...и детската мъка, с която най- лесно се манипулира? Това ли е начинът да ти обърнат внимание и на това ли се надяваш когато пишеш???
-
Чета те с голямо удоволствие!
Много хубав разказ.
Благодаря, Петя! -
Твориш послания, създаваш знаците на един възможно по-уютен свят...
-
Силвия, Ивайло и Татяна, радвам се, че не ме забравяте!
-
Романтика от детството! И много бунт в душата ми срещу безобразията на отминалото време! Благодаря, че разказа толкова хубаво! Поздравления,Петя!
-
Така ги нареждаш тези образи и те заживяват в нас, заживяват самостоятелен живот. Благодаря ти за удоволствието да те четем и да съпреживяване безсъниците ти, Петинко!
-
Знаеш как обичам света на думите ти...
Поздрав, Петя! -
Благодаря!
-
Благодарение на твоя разказ ще се запомнят описаните от теб русенци, съдбите им, за да се замислим за причините. Дано никога вече не се допускат несправедливости и злодеяния, спрямо което и да е човешко същество! Силен разказ! Поздравявам те,Петя!
-
Хубаво разказваш, Петя!
Харесвам историите ти! -
Поздравления, Петя! Страхотен разказ - отново!
-
Ледените фигури на бай Денчо Ножаров, са събирали тълпи от зяпачи в тогавашното време. Самият Денчо е бил майстор-сладкар и самоук склуптор. Останал е сирак рано.А Тахир Нури е обвинен в шпионаж и убит. Бил е собственик на тогавашната сладкарница "Тетевен", позната на по-възрастните русенци.
http://ruselive.com/gallery/main.php/v/ystoyanov/Ruse+30s/100_3821.jpg.html -
добре се справяш!
-
Благодаря за прочита! Вероятно, се изчерпва понякога...
Опитах да представя реално съществували персонажи към 40-те години на XX век, само по твърде кратките данни за тях...Другото е художествено хрумване. -
Хубав разказ, Петя! Музата ти е неизчерпаема!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
