Момичето и морето

Последният ден от лятото се изплъзваше като шепа пясък от нечии длани.

На морския бряг присъствието беше повече от оскъдно. Единствено се забелязваше фигурата на девойка, разхождаща се боса близо до водата. От време на време прииждащите вълни гъделичкаха краката ù и това я караше да се кикоти.
Земята се радваше до насита от изобилието слънчеви лъчи и в отговор поздрави сияйното синьо небе с песента на всичко, що жужеше и чуруликаше. Беше един от последните дълги дни. Във въздуха имаше мараня, наситена с нотки меланхолия и привкус на романтика. Спектакъл не липсваше, както и публика.
Момичето, което по–рано се заиграваше с вълните, сега се устреми към една от крайбрежните алеи. Видя една свободна пейка с изглед към морето и седна.
По кожата ù се спусна топлото докосване на морския бриз. Отпусна се и затвори очи.
Потокът от разхождащи се започна да се размазва в пространството до степен, че никое лице не можеше да се разпознае, а всяка личност бе оставила застинала и отличителна диря след себе си.
Постепенно всичко, освен нея, забави такт и престана да се движи.
Като никога до сега започна да усеща колко силно бие сърцето ù и как това кара цялото ù тяло да се поклаща в такт.
Вслушваше се във всяко едно свое вдишване и издишване.
Дори най–малкият трепет я караше да подскочи от вълнение.
Беше вперила поглед в морето, което ту правеше крачка напред, ту две назад – сякаш я караше да се приближи. Изправи се и закрачи напред по горещия пясък. Можеше да усети всяка една песъчинка, върху която стъпваха босите ù крака. В следващия момент ходилата ù се срещнаха с изненадващия хлад на водата. Странно чувство, граничещо с наелектризиране, се шмугна в тялото ù и я накара от нищото да се изкикоти. Мигом погледна към небесата и забеляза, че там се рее само един-единствен облак. Колкото пò го наблюдаваше, толкова повече формата му се менеше и с всеки изминал момент ù напомняше на нещо различно.
Абсолютно всичко наоколо се опитваше да привлече вниманието ù.
Тя без усилие поглъщаше каквото се предоставяше за сетивата, сякаш беше част от морето и можеше да разговаря с него на един език. Остана за известно време във водата с лице към хоризонта. Денят си отиваше с бързи темпове и тя не разбра кога дойде време за слънцето да се скрие в далечината.

- - -

Насочи се към брега, който беше обагрен в цветовете на залеза.
Песъчинките отново боцкаха ходилата ù.
Обърна се и за последно се вгледа в лъкатушещото море.
Не знаеше дали отново ще се върне и дали въобще иска да си тръгва.
Беше гледка и изживяване, които нямаше да я напуснат.