Шофираше без почивка вече повече от четири часа. Като включим и непрекъснатото каране по гръцките магистрали, които гъмжаха от ченгета заради поредната стачка, бай Никола беше зад волана вече почти половин денонощие. 
          Бай Никола беше стар тираджия и знаеше наизуст всички пътни маршрути, затова още щом влезе в страната, той хвана един стар, ненатоварен път, който беше поне с 40 километра по-кратък от главния. Освен това, въпреки изоставеността си, а може би точно заради нея, шосето беше прилично - нямаше дупки, маркировката, макар и поизбледняла, си стоеше, минаваше през рядко заселен планински район и движението беше слабо. Откакто се бе отклонил по него, срещна само десетина коли.  Бай Никола беше наваксал по-голямата част от времето, загубено на митницата и се чувстваше спокоен и доволен, че ще стигне навреме в складовата база, да остави камиона с гръцките домати и да се прибере у дома, където да се наспи хубаво. Гадните византийци, както ги наричаше той, отново стачкуваха и бяха блокирали де що има КПП-та по границите. Поради тази причина му се наложи да чака на километрични опашки и да спи в тъпия камион цели четири нощи. Леглото там беше малко и неудобно, вечер ставаше доста студено, а бай Никола не искаше да пали камиона само заради парното - шефът му беше пълен задник и искаше разчет на всяка капка гориво. 
           "Лесно му е на него - мислеше си Никола, докато зъзнеше завит с единственото одеало, мъчейки се поне за няколко часа да подремне. - Сега дебелакът спи на топло до гъза на жена си и хич не му пука, че ние мръзнем по границите." 
           Обикновено тези мисли бяха съпроводени с една хубава българска псувня на глас по адрес на шефа, от което на бай Никола малко му олекваше на душата.
           Но съвсем малко. 
           След това се унасяше в тираджийския си сън, за да се събуди на сутринта и да разбере, че гърците още не са отворили границата. Тогава бай Никола бързо забравяше за шефа и започваше да псува тях, но от това изобщо не му олекваше. 
           Дори малко.

           Унесен в мислите за тираджийските си неволи, той почти не забеляза малката човешка фигура с вдигната ръка, която стоеше отстрани на пътя. Видя я в последния момент на светлината на фаровете - караше на дълги светлини и среднощният стопаджия изникна като от нищото на около петдесет метра напред в мрака. Бай Никола се стресна и удари спирачките, камионът изскърца зловещо, а малката човешка фигура дори не помръдна. В един момент си помисли, че се е заблудил и това е някакъв изтърбушен пътен знак, увит с нещо, но в следващия миг се увери, че наистина е човек. Продължаваше да стои там, отстрани на пътя, облечен в нещо ярко, може би някакво яке, с качулка на главата и с все още вдигната ръка с палеца нагоре. Бай Никола не караше бързо, затова успя навреме да отбие встрани и спря, изравнявайки се с непознатия. 
           Наведе се, отвори страничната врата и тогава видя, че стопаджията всъщност бе младо момиче, на не повече от 25 години, с големи тъмни очи и слабо, бледо лице.
           - Добър вечер! - поздрави момичето с леко уморен, монотонен глас и бай Никола се запита колко ли време е стояло тук, на този път, по това време на нощта.
           - Добър вечер! - върна поздрава той. - За къде си, момиче?
           - За София. - отговори тя отнесено. - Ще ме вземеш ли?
           - Качвай се! И аз съм за натам. - каза бай Никола.
           Момичето вяло му благодари, качи се в камиона, махна качулката и се настани на седалката до бай Никола, който почти извика от изненада, когато видя косата ù. Гъста, леко чуплива, тя се спускаше върху слабите ù рамене като воал, но най-впечатляващото нещо в нея бе цветът ù. Косата на непознатото момиче беше толкова руса, че за миг на уморения тираджия му се стори, че свети със собствена светлина. Той зяпна от изумление, а момичето се разсмя малко нервно и каза:
           - Всички така реагират, като видят косата ми.
           Бай Никола се ухили, закашля се от неудобство, махна с ръка и потегли. 
           - От София ли си? - попита я той, за да прекъсне неловкото мълчание, което настъпи за около минута-две. Като стар тираджия, минал хиляди километри път, бай Никола беше качвал всякакви автостопаджии и знаеше много добре, че в началото непознатите се чувстват неудобно. Затова той бе развил някакъв особен подход към тях, за да ги накара да се отпуснат. В крайна сметка, понякога се налагаше да изминат дълъг път заедно и не можеше все да мълчат или да си говорят за времето и да обсъждат политиката. Според безпогрешната преценка на бай Никола, до София оставаха не повече от 155 км., т.е. около два часа, а той изгаряше от любопитство да разбере какво търси младо, самотно момиче на този планински път посреднощ. 
           Най-близките селища в района бяха поне на 40 километра от мястото.
           - Не. - отговори момичето. - Не съм от София.
           Бай Никола очакваше тя да продължи и да каже откъде е, но момичето само се усмихна леко и отново замълча. Той, обаче, изпитваше нужда да говори с някого след прекараните дни и нощи сам в този камион, затова започна да й разказва за неволите си по гръцките граници, като не пропусна да тегли една хубава псувня по адрес на "гадните византийци". Бай Никола се смути от това и се извини за неприличния си език, но момичето само махна с ръка, усмихна се и рече вяло:
           - Карай. Няма проблеми. Аз също псувам понякога. Много хора си заслужават да ги псуваш.
           - Така е. - каза бай Никола и от смущението му не остана и следа. По някакъв странен начин това момиче, въпреки че не говореше много, го караше да я чувства някак близка. Усещането беше непознато за грубия, небръснат мъж, нагледал се на какво ли не по пътищата. Самият той беше 54 годишен, вдовец от 10 години и нямаше деца. Животът му се бе развил така, че след загубата на съпругата си, той повече не се задоми и камионът стана нещо като негов втори дом.
           "Тя може да ми бъде дъщеря." - помисли си той и незнайно защо потръпна от тази мисъл. Улови се, че с периферното си зрение наблюдава непознатата стопаджийка почти непрекъснато. Бледото сияние на невероятно русата ù коса сякаш се бе засилило и в един кратък миг бай Никола остана със странното впечатление, че момичето го няма на седалката, а е останала само светлината.
           Той разтръска глава и отново потръпна.
           "Еее, какво ми става, бе! - каза си мислено той. - Явно съм доста уморен."
           - Защо караш по този път? - запита внезапно момичето.
           - А!? - бай Никола леко се изненада от въпроса, но се опита да си върне самообладанието. В действителност, това беше първият признак на някакъв интерес, който момичето прояви, откакто се бе качила в камиона.
           - Защо не караш през главния път долу?
           - Ами... - той преглътна. - Тук е по-кратко разстоянието. С около 40 километра. Освен това, не е натоварено движението, пък и пътят е приличен... Винаги минавам оттук.
           - А-ха. - каза тя. - Не знаех, че оттук е по-кратко...
           Бай Никола само кимна, а тя отново проговори:
           - Мен пък щеше да ме е страх да карам оттук.
           Някъде дълбоко в съзнанието на уморения мъж звънна предупредителен сигнал.
           "Това пък сега какво беше!?"
           - Да те е страх ли? - попита той с искрена изненада в гласа.
           - Да. Доста си е пусто тук. Не минават никакви коли... А и тази гора наоколо...
           С периферното си зрение бай Никола не изпускаше непознатата. Виждаше странното светло петно, представляващо косата ù и някаква неясна тревога се промъкна в мислите му.
           - Като те е страх, какво правиш посреднощ тук сама, бе момиче? - попита той и внезапно се стресна от собствения си въпрос. 
           "Наистина... Каква работа може да има едно младо, хубаво момиче на това забравено от Бога място? Нещо не е наред... Нещо съвсем не е наред..."
           Той отново потръпна при тази мисъл, стисна кормилото и някак инстинктивно натисна педала на газта. Камионът изпъшка и неохотно увеличи скоростта си.
           Отговорът ù съвсем го обърка. Но заедно с това, го стресна.
           - Търся баща си. - каза тя.
           Първите десетина секунди настана мълчание и, докато бай Никола все още се съвземаше, момичето попита съвсем невинно:
           - Ти виждал ли си го?
           - Да съм... - гърлото му бе пресъхнало и той мъчително преглътна. - Да съм виждал кого?
           - Баща ми. - повтори търпеливо тя. - Виждал ли си го?
           - Къде трябва да е баща ти? - попита глупаво той, опитвайки се да звучи спокойно, доколкото му бе възможно.
           - Тук някъде трябва да е. - отговори непознатото момиче.
           - Той ли те остави тук, на пътя? - още по-глупаво попита бай Никола, осъзнавайки колко нелеп е въпросът му.
           - Неее. Баща ми... Той... - тя направи пауза и въздъхна дълбоко. - ... той никога не би ме оставил сама на такова място. И ти няма да го направиш, нали?
           "Какво, по дяволите, става тук!?"
           Мислите се блъскаха в главата му като птици, стреснати от ловджийски изстрел. Ръцете му се изпотиха и той неволно ги изтри в панталоните си.
           - Как ще те оставя, бе момиче. Естествено, че няма да те оставя.
           С периферното си зрение бай Никола забеляза, че тя отново леко се усмихва.
           А косата ù продължаваше да свети със странната си светлина.
           Според преценката му, след трийсетина километра имаше някакво село. Неясният страх, който изпитваше, го караше да копнее час по-скоро да се махне от този изоставен път с черните гъсти дървета наоколо. През всичките тези години, прекарани по пътищата, беше попадал в какви ли не ситуации - катастрофи с разпръснати по шосето мъртви тела, поне десет пъти се бяха опитвали да го оберат, от които шест пъти - успешно, беше замръквал по пътищата без пукната пара, качвал бе на автостоп всякакви хора, някои от които доста плашещи, съмнителни типове, но не можеше да си спомни някога да се е страхувал така. И, най-лошото беше, че все още не намираше разумно обяснение за този страх. По някакъв шантав и необясним начин това момиче го уплаши сериозно, а бай Никола не беше от хората, които толкова лесно се плашат от каквото и да е. Той разтърка уморените си очи, бръкна в една преграда отстрани на вратата и извади бутилка с вода. 
           Имаше нужда от вода.
           Бавно отпи, наслаждавайки се на хладната течност, стичаща се по хранопровода му.
           Стана му малко по-добре.
           "Тя търси баща си... Какво, по дяволите, може да прави баща ù тук!? И защо го търси?"
           Старият тираджия знаеше, че по пътищата е пълно с всякакви откачалки, които могат да те оберат и да те заколят като едното нищо. Чувал бе какви ли не случаи. Поради тази причина, през последните години той избягваше да качва автостопаджии, особено през нощта. 
           "Като нищо може да се окаже някоя луда. - помисли си отново той. - Да се таковам в тъпата тиква - какво ми трябваше да я качвам!? Защо изобщо спрях!? Ами ако бяха някаква банда обирджии, скрити в гората!? Пълно е с такива напоследък. Какво щях да правя тогава!?"
           "Е да, ама не са банда. - опита да се самоуспокои той. - Виждаш, че това е само едно младо, уплашено момиче. Ще стигнем в София, ще я оставиш някъде, ще си кажете довиждане, тя ще ти благодари и толкова - хайде, по-спокойно сега!"
           Но спокойствието не идваше.

           "Гласът ù... Защо гласът ù е такъв? Звучи като... Що за глас е това!?"
           Необяснимият страх си беше там, настанил се удобно някъде в мислите му и нямаше никакво намерение да си тръгва.

           "Нещо не е наред с това момиче... Нещо ù се е случило. Иначе какво, по дяволите, ще търси посред нощ в планината... Тя..."
           - Ти не ми отговори на въпроса. - каза внезапно момичето и бай Никола усети как сърцето му се качва в гърлото.
           - Какво... - той преглътна мъчително. Отново му се пиеше вода.
           - Не ми отговори дали си виждал баща ми. - гласът ù беше странно напевен и уморен. Много уморен. 

           "Гласът ù..."

           Сякаш чезнеше...

           "Какво му има на гласа ù!? Нещо като че ли..."

           Бай Никола отново се прокле, задето я бе качил. 

           Пипнешком потърси бутилката с вода в преградата на вратата. 

           Ръката му се спря, когато напипа ловджийския нож, който винаги стоеше там. 

           Носеше го за всеки случай, макар че досега не му се бе налагало да го използва. И слава Богу! Но сега старият тираджия задържа ръката си върху него, усещайки хладното острие - ножът беше без калъф. Ръката му бавно се плъзна от ножа към бутилката с минерална вода, взе я, стисна я между краката си и отвъртя капачката.
           - Какво се е случило с баща ти? - попита той, стараейки се да звучи небрежно и отпи от водата. Този път изобщо не се почувства по-добре.
           - Трябва да си минал покрай него. - каза тя. - Камионът му беше там долу.
           - Камион ли!? - той зяпна глупаво. - Не съм виждал никакъв камион, бе момиче. Да не си се объркала?
           - Не. Не съм се объркала. - говореше като в някакъв транс, гласът ù беше монотонен, почти хипнотичен. - Той е там долу.
           Бай Никола върна бутилката на мястото й, но не извади ръката си от преградата. Отново стисна ножа за дървената дръжка.
           - Къде долу?
           - Камионът му се преобърна в пропастта. 
           - Какво!!! - той почти извика от изненада. - Баща ти е катастрофирал в дефилето!?
           Тя не отговори веднага. С периферното си зрение бай Никола видя как момичето обърна лицето си към него. Косата ù продължаваше да свети със странната си светлина.

           Имаше нещо...

           Нещо необичайно...
           - Да. - каза тя. - И аз бях с него...
           - Какви ги плещиш, бе момиче!?
           Страхът, проклетият страх.
           Не му даваше да диша.
           Стисна ножа в ръката си.
           - Погледни ме! - каза тя. - Хайде, обърни се и ме погледни!
           Нещо му подсказваше, че не трябва да го прави.
           Някъде в дълбините на умореното му съзнание отново светна предупредителната лампа.
           "Не го прави! Не я гледай! Спри камиона и ù кажи да слиза! След това настъпи педала на газта и не се обръщай назад! Защото това ще е грешка!"
           Но той бавно завъртя глава към непознатото момиче, сякаш някаква невидима, непреодолима сила контролираше движенията му.
           Това, което видя, го накара да изкрещи. 
         - БОЖЕ МОЙ!!! КАКВО Е СТАНАЛО С ТЕБ!?
           Чак сега бай Никола си даде сметка, че когато спря да качи момичето, тя беше с калчулка на главата. Махна я, след като седна на седалката и той досега не бе виждал дясната страна на главата ù.

           А тя почти липсваше.

           Почти цялата дясна страна на главата ù сякаш беше отхапана и дълги, черни следи се спускаха надолу по врата и влизаха в пазвата ù. В кабината беше тъмно и той с ужас се досети, че тези следи са от кръв, която на оскъдната светлина изглежда черна. 
             Гледаше като хипнотизиран размазаната глава на момичето и сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите. Неволно натисна педала на газта и камионът изрева силно като ранено животно. Замалко да загуби управление - огромната машина се заклати силно наляво-надясно по тесния планински път, навлезе в песъчливата канавка и той рязко завъртя кормилото наляво. Обърса надвисналите клони на едно дърво, гумите изсвистяха и той с мъка успя да се върне на пътя. 
           Добре, че нямаше никой насреща!

           "Боже мой! Боже мой! Трябва да потърся помощ... Трябва незабавно да потърся..."
           Пипнешком извади мобилния си телефон, молейки си да има обхват по тия места.
           "Как беше шибания номер!?" - запита се той, докато трескаво ровеше в паметта си.
           "112... Да, май беше 112..."
           Набра комбинацията и зачака.
           Отново обърна поглед към момичето. Тя се бе отпуснала на седалката, главата ù бе леко клюмнала наляво, но поне беше обърната със здравата си част към него. Бай Никола беше благодарен поне за това - за нищо на света нямаше да може още веднъж да издържи гледката на размазания ù череп.

           - Хей! - подвикна той. - Хей, момиче! Добре ли си? Сега ще потърсим пом...

           Гласът на операторката го прекъсна.

           В продължение на две минути той объркано обясняваше на любезния женски глас отсреща, какво точно се е случило.
           Не, нямаше представа къде е станала катастрофата... Нали проклетите камиони имат GPS-система... Не могат ли да го открият чрез нея... Не, не знаеше и регистрационния номер, нито марката на камиона, нищо не знаеше... Знаеше само, че на седалката до него има сериозно ранено момиче, което умира... Трябва да изпратят линейка... И полиция... И каквото там трябва да изпратят... Кръвта ù изтича... Главата ù е размазана... Да, естествено, че знае регистрационния номер на собствения си камион... Да, и марката на камиона знае... И името си знае... Защо не спрат с глупавите си въпроси и не действат... Пътят... Къде се намират ли... Знаеше къде се намират, да... Каза им... Линейката тръгва... Това е добре... И полицаите тръгват... Добре, добре... Само да побързат... Не, няма да спре да кара... Да, и като види светлините на линейката или на полицейската кола, да отбие встрани на аварийни... Да, ще го направи... Само побързайте, мамка му... Само побързайте...

           - Ти си моят баща. А аз съм твоето момиче... - гласът, който произнесе това, беше глух и гробовен. Сякаш говореше някой, чиято уста е пълна с пръст. 

           Кръвта на стария тираджия замръзна във вените.

           - Какво!? - той се стресна и изтърва телефона на пода в краката си. 

           Разсея се.

           Само за един-единствен миг се разсея.

           Един-единствен миг, който му се стори като цяла вечност.

           Реакцията му беше безкрайно бавна и неадекватна.

           Завоят...

           Не го видя. 

           Пътят завиваше рязко надясно, а вляво имаше дълбока пропаст, обрасла гъсто с упорити дървета и храсталаци. Огромният камион се насочи право към ръба на урвата, бай Никола натисна отчаяно спирачките и завъртя кормилото рязко надясно, но 20-тонната машина не се подчини веднага. Със зловещ трясък камионът излезе от пътя, преобърна се на едната си страна и помете дърветата като кибритени клечки, набирайки все по-голяма скорост по стръмното нанадолнище. Смразяващият звук на метал отекна самотно в тъмната нощ, премесен с шума на прекършвани дървета, а стреснати, заспали птици се разлетяха объркани наоколо, пърхайки тревожно с крила.

           След това настана тишина.

           Също толкова злокобна.

           А там долу, на петдесет метра от пътя, всред потрошените дървета, камионът на стария тираджия, бай Никола, чието единствено желание беше да се прибере час по-скоро у дома и да се наспи, лежеше на една страна, смазан до неузнаваемост. Прицепът се бе откъснал от преобръщането и тонове гръцки домати се бяха разпилели в пропастта. Колелата все още се въртяха, двигателят боботеше задавено, а гъста пара и прахоляк се стелеха над мястото, сякаш някой искаше да прикрие следите от зловещо престъпление. 
           Но това беше излишно, защото наоколо бе пълен мрак.
           След минута-две моторът спря да работи. Остана да свети само единият фар на камиона. Това беше и единствената светлина наоколо.

           Стреснатите преди малко птици отново се бяха успокоили и крясъците им малко по малко заглъхваха.

           Тогава нещо се случи.

           От потрошеното място на предното стъкло нещо се раздвижи.

           Една дребна човешка фигура с мъка изпълзя изпод стърчащите като кинжали остри ламарини и, олюлявайки се, се изправи на крака. Беше облечена в нещо ярко, може би яке, а косата ù бе толкова светла, че сякаш излъчваше собствена светлина. Стоя известно време така на оскъдната светлина, идваща от единия фар на камиона, сякаш се чудеше какво решение да вземе.

           След това сложи качулката на главата си и се заизкачва по стръмния склон нагоре към шосето.


                                     * * * * * * * * * * * * * 

           Знаеше, че дъртият ще ù посегне. 

           Беше го правил много пъти през годините и тя се проклинаше, задето се съгласи да тръгне с него. Откакто съзря като жена, дъртият перверзник не спираше да я опипва, когато му се отдадè сгоден случай. 

           Наричаше я Момичето на татко. Твърдеше, че я обича повече от всичко на света. И тя беше сигурна, че е така.
           О, дааа! 
           Тя беше убедена, че дъртият я обича толкова много, че няма да има нищо против да я изчука, за да докаже обичта си.
           Повръщаше ù се от него. 
           Когато преди две години си събра багажа и се изнесе от малкото им жилище, където живееха тримата с нищо неподозиращата ù майка, баща ù бе съкрушен. Толкова съкрушен, че след шест месеца се разведоха с майка ù. Той не можеше да живее без "момичето на татко". 
           Оттогава се чувстваше виновна. 
           Вината я изяждаше отвътре и не ù даваше покой. 
           В крайна сметка, майка ù нямаше никаква вина за развода и го преживя тежко. Преди година ù откриха рак в напреднал стадий. Нищо не помогна. Болестта беше направила на пихтия всички органи, до които се бе докопала и нещастната жена почина в мъки няколко месеца след поставянето на диагнозата. 
           Тогава вината ù стана убийствена, саморазрушителна.
           Антидепресантите не вършеха никаква работа, а транквилантите само заглушаваха мъката и я караха да се чувства още по-зле. Живееше в някакъв странен, измислен свят, където дъртият го нямаше. Изгуби работата си, доходите си и се принуди да се прибере при него. 
           Дъртият беше на седмото небе - обгрижваше я като принцеса, готвеше ù, переше, чистеше, опитваше се по всякакъв начин да замести майка ù. Купуваше ù скъпи подаръци, не я лишаваше от нищо. 
           И междувременно пътуваше. 
           Работеше като шофьор към някаква фирма за международен транспорт и понякога по цели седмици не се прибираше у дома. А това бе добре дошло за нея. Колкото по-далеч беше той и колкото по-дълго го нямаше наоколо, толкова по-добре се чувстваше тя. 

           Вече дори бе започнала да се усмихва. 
           Естествено, тя прекрасно знаеше, че дъртият ù се подмазва. А това беше още по-добре, защото някакво малко, зло човече вътре в нея си умираше от кеф, като гледаше как той страда, че не му говори, че се държи студено с него, че заключва стаята си, когато си ляга. 
           Да, заключваше я.
           Защото тя знаеше, че старите навици никога не умират и рано или късно дъртият ще цъфне някоя нощ до леглото при нея и ще я опипва, ще я прегръща, ще я целува и ще ù казва колко много я обича и, че тя е "момичето на татко". Той усещаше това отношение и искрено страдаше, затова преди седмица ù предложи да я вземе със себе си на поредния курс до Гърция, за да, както се изрази той, "затоплят отношенията". Явно в този момент злото човече си бе взело почивка, защото тя се почувства виновна за това, което му причинява и се съгласи.
           Проклетата вина!
           Какво пък толкова - ще изтърпи присъствието му няколко дни. А и ще види малко свят. Никога не бе излизала от страната - сега ù се отдаваше възможност.
           И те тръгнаха. 
           Дъртият се държеше долу-горе добре, въпреки няколкото неприлични подмятания, които ù направи и които тя пропусна покрай ушите си. Говореха си за това-онова, макар че през повечето време тя предпочиташе да снима с фотоапарата или да спи, сгушена на седалката. 
           Поради стачката в Гърция, пътуването им се проточи с четири дни, дъртият беше изнервен и на връщане към България на няколко пъти я докосна по крака - уж неволно или в израз на бащинска обич. 
           "Ако не беше ти тук, не знам как щях да изтърпя това висене по митниците. Ти си момичето на татко." - бе казал той, потупвайки я по бедрото. Тя се бе дръпнала отвратена и вече съжаляваше, че изобщо е тръгнала с него. 
           Когато все пак успяха да се измъкнат от граничната блокада, той отклони камиона по някакъв стар, ненатоварен планински път, защото нямал да може да изтрае интензивното движение по главното шосе и, както се бе изразил, "да ми светят с гадните си фарове насреща". 
           На нея ù беше все едно откъде ще минат - копнееше само час по-скоро да се приберат, за да се изкъпе и да си легне в собственото си легло. 

           Отпусна се на седалката и заспа. 

           Заспа и засънува, но сънят ù беше объркан, неясен, нелогичен и плашещ. 
           Беше като някаква мрачна прокоба... 
           Като предчувствие за нещо лошо... 
           През цялото време, докато обърканите картини и събития преминаваха през спящия ù мозък, тя усещаше, че нещо лошо ще се случи... 
           Нещо непоправимо. 
           Тогава го усети... 
           Някакво нежно докосване по крака... 
           Намираше се вече на границата между съня и реалността, но сякаш умишлено не искаше да се събуди. Защото вече знаеше, че ако го направи, лошото нещо ще се случи и няма да има връщане назад.
           Докосването се премести нагоре по бедрото ù, опипа вътрешната му част... Върна се отново надолу, почти до коляното, след това пак продължи по бедрото... Премести се бавно още по-нагоре, към слабините ù... Започна да я гали нежно там... Нагоре... Надолу... Нагоре... Надолу... Натисна леко и отново продължи... Нагоре... Надолу... Нагоре... Спря... Описа кръг по интимните ù части... Беше облечена с тънък панталон и усещаше всичко... Вече беше будна. Похотливата ръка на перверзника продължи да описва малки кръгове между краката ù, после натисна силно, сякаш искаше да пробие тънкия плат и да я обладае с тлъстите си пръсти... 
           Догади ù се.
           Въпреки шума от камиона, тя чуваше учестеното му дишане на седалката вляво, а движенията на ръката му станаха по-бързи, неконтролируеми... 

           Бързо... 

           Още по-бързо... 

           Той се задъхваше... 

           Още по-бързо... 

           Още... 

           И още... 

           И още... 
           Тя усети някаква черна мъгла... 
           Спусна се като пелена пред очите ù - беше безплътна и, същевременно, гъста като катран... 
           Дясната ù ръка бавно се придвижи към преградата отстрани на вратата и напипа дръжката на чука. Беше го видяла още първия ден, когато се качи в камиона. Знаеше, че е там. Беше обикновен чук - не много голям, с дървена дръжка. Дъртият вече се задъхваше така, сякаш всеки момент ще получи инфаркт, а движенията на похотливите му пръсти бяха излезли извън контрол.

           Тя не издържа, отвори очи, безмълвно измъкна чука и нанесе светкавичен удар в главата му. 

           Чу се рязък, тъп звук и нещо изхрущя. 

           Похотливецът дори не успя да извика.

           Ръката, която допреди секунда я опипваше, се сгърчи в спазъм, а пръстът му едва не проби панталона ù, тялото му се разтресе, изпусна кормилото и огромният камион се заклати страховито, гумите изсвистяха в асфалта и тя видя някакви големи дървета, които бързо се приближаваха точно пред фаровете. Ударът на камиона с тях беше толкова мощен, че тялото ù се откъсна от седалката, главата ù проби предното стъкло и тя се изтърси на пътя, като не спираше да се върти като парцалена кукла. Инерцията я запрати в дясната канавка, главата ù се удари в едно от дърветата, а само на десетина метра от там, с ужасяващ трясък, камионът на баща ù се преобърна в пропастта с кабината напред, а тя видя как огромният прицеп отзад се вдига във въздуха, изправи се почти вертикално, след което последва камиона в небитието. Миг преди да изгуби съзнание, ни в клин-ни в ръкав, си помисли, че сцената досущ прилича на онази от филма "Титаник", когато корабът се бе изправил на носа си, секунди преди да потъне в океана. 

           След това, някак блажено, тъмнината на безсъзнанието я погълна. 

           И тя ù се отдаде напълно.


           А сега светът се беше променил... 

           Нещо странно се бе случило със света наоколо... 

           Усещаше, че броди насам-натам и търси нещо... 

           Нещо, което е загубила безвъзвратно... 

           Не чувстваше болка. 

           Не чувстваше нищо. 

           Сякаш бе влязла в мъртъв, безчувствен труп, използвайки го само като някакво средство за придвижване. Знаеше, че трябва да продължи да търси. Тъмната мъгла отново се бе спуснала пред очите ù. Гъста и черна като катран от Ада, тя като че ли ù помагаше да се ориентира. Вървеше по някакъв пуст, изоставен път и търсеше... 

           Тогава ги видя... 

           Фарове... 

           Светлини отгоре и отдолу, съпроводени със специфичния шум на камион... 

           Познаваше този звук... 

           Голям камион... 

           Също като камиона на... 

           ... баща ù.

           "Баща ми..." 

           Спомни си... 

           Усмивка грейна на лицето ù... 

           Тя вдигна ръка с палеца нагоре...

           Защото вече знаеше какво търси...

           И щеше да го търси, докато го открие...

           Защото тя е "момичето на татко".

                              * * * * * * * * * * * * * 

           Беше включил радиото, докато шофираше. Караше вече доста часове, чувстваше се уморен, а музиката и новините на всеки половин час го разсейваха. Копнееше час по-скоро да се прибере у дома и да се наспи хубаво. Погледна часовника си. 

           Показваше 22.59 ч. 

           Беше минал половин час, откакто се бе отклонил от главното шосе и хвана този стар планински път. Знаеше, че оттук е по-кратко разстоянието, а и пътят не бе натоварен. Гласът на говорителя от радиото прекъсна разсеяните му мисли. 
           Предаваха поредните новини.
           Отново говореха за проклетата стачка в Гърция и за блокираните граници. След това имаше няколко политически новини... Не пропуснаха и кризата... Според статистиката, народът обеднявал прогресивно... Беше му писнало от всичко това. Тъкмо посегна да смени радиостанцията, когато говорителят каза нещо за някаква извънредна новина от последния час. 
           Заслуша се, но разсеяно.
           "Поредица от странни катастрофи в Югозападна България вдигна на крак пътна полиция и жандармерията... Полицията засега съобщава за шест открити товарни камиона, преобърнати в пропасти покрай стария път за... Загинали са шофьорите на камионите... От полицията засега не съобщават подробности за инцидентите... Катастрофиралите товарни автомобили са открити на различни места, преобърнати в дефилето край пътя... Според източник, пожелал да остане анонимен, не е открита никаква връзка между загиналите... Всички са работели за различни транспортни фирми, занимаващи се с експорт на стоки от Европа и съседните страни... Според същия източник, възможно е да става дума за разчистване на сметки между фирмите, но това засега е непотвърдена информация... Продължаваме да следим развитието на случая... А сега спортните новини..."
           Той слушаше и цъкаше с език.

           Тогава я видя.

           Малка човешка фигура с вдигната ръка с палеца нагоре. 

           Стоеше встрани на пътя. 

           Когато приближи, видя, че е облечена с нещо ярко, може би яке, и с качулка на главата. Ръката ù продължаваше да стои вдигната нагоре, дори когато той натисна спирачките и отби встрани, изравнявайки се с непознатия стопаджия. 

           Сякаш беше...

           Препариран...

           След това отвори страничната врата и видя, че стопаджията е младо момиче, на не повече от 25 години, с големи тъмни очи и слабо, бледо лице.

           - Добър вечер! - поздрави непознатата с уморен, монотонен глас, а той се запита какво търси това младо, хубаво момиче посред нощ на това забравено от Бога място. 

           Ще ме закараш ли до София... 

           Естествено, че ще я закара... 

           Как няма да я закара... 

           Та тя беше само едно малко, уплашено момиче.