От известно време Моника не успяваше да вижда само лицата на хората. Тя гледаше и душите отвътре, техните характери, отношения, навици.
Отначало си помисли, че е полудяла, започна да избягва срещите, дори със своята приятелка Нина. Учеха в едно училище, в десети клас, познаваха се още от детската градина. Майките също поддържаха контакти, понякога си ходеха семейно на гости. Бащата на Нина беше напуснал майка и, още когато детето беше на пет, ала Женя бе борбена и сама я изгледа. Та Моника се събуди една сутрин, прозя се, отиде до банята и тогава погледна към прозореца, в стаята. Видя, че минава бял бус, а до прозореца като залепено беше едно лице, с белези, с рижава коса, със сиви малки очички. Гледаше я продължително. Тръпки побиха момичето. Мони дръпна пердето. Трябваше да се приготвя за училище. Часовникът тиктакаше като старец, показваше 07.15 часа.
Чу се провикването на майка и:
-Мони, стана ли? Аз бързам за кабинета, знаеш, побързай и ти!
-Добре, мамо, обличам се!
-Имаш сандвич ...