От известно време Моника не успяваше да вижда само лицата на хората. Тя гледаше и душите отвътре, техните характери, отношения, навици.

Отначало си помисли, че е полудяла, започна да избягва срещите, дори със своята приятелка Нина. Учеха в едно училище, в десети клас, познаваха се още от детската градина. Майките също поддържаха контакти, понякога си ходеха семейно на гости. Бащата на Нина беше напуснал майка и, още когато детето беше на пет, ала Женя бе борбена и сама я изгледа. Та Моника се събуди една сутрин, прозя се, отиде до банята и тогава погледна към прозореца, в стаята. Видя, че минава бял бус, а до прозореца като залепено беше едно лице, с белези, с рижава коса, със сиви малки очички. Гледаше я продължително. Тръпки побиха момичето. Мони дръпна пердето. Трябваше да се приготвя за училище. Часовникът тиктакаше като старец, показваше 07.15 часа.

Чу се провикването на майка и:

-Мони, стана ли? Аз бързам за кабинета, знаеш, побързай и ти!

-Добре, мамо, обличам се!

-Имаш сандвич и мляко, хайде, аз тръгвам!

Вратата се затвори.

Започна да се облича, тялото и леко трепереше. Заболя я главата. Завъртя и се свят. Мобилният телефон звънеше . Беше Нина.

-Мони, как си, какво правиш? Днес онзи по математика, ще ме изпитва, пред целия клас, представяш ли си? Хайде, чакам те след 20 минути на ъгъла…

Мони не отговори. Бе като замръзнала.

Гледаше се в огледалото, но виждаше не себе си ,а образът на приятелката и. Облечена с червена пола, поло, дълги чорапи, с обици…Но виждаше как тупти сърцето и, как органите работеха, можеше да чуе мислите , да почувства тревогата.

„Побърквам се! Ужас! А какъв бе този микробус, толкова рано, с онзи човек, приличаш на Квазимодо…“

Опита се да се опомни. Вече бе облечена, сложи си черното палто и тръгна да заключва вратата.

През целия ден тя виждаше съучениците си как мислят, за какво мислят, забелязваше раните им, душевни, разочарованията, радостите, обичта.

И тогава го видя-Ники от 11 б клас.

Той я гледаше втренчено, и тя прочете, че той много я харесва.

Усмихна се. Момчето бе ученолюбиво, хубаво, перспективно и добро.

Сърцето му напомняше на червен кух мускулест орган със свои характеристики.

В коридора преди Нина да и каже как е минала математиката, тя го срещна, когато заключваше своето шкафче.

-Искаш ли да се видим след училище?-попита мъжкаря -например в 15 часа?

Моника прочете мислите му. Те бяха благородни.

Зарадва се и каза: да.

Вървяха по пътеката към отдавна падналите листа, а студът напомняше за себе си.

-Харесвам те!-каза той-Има нещо странно в теб, ала точно за това те харесвам!-а белите му зъби бяха красиви като него.

Моника почувства хлад. За кратко. Опита се да прочете мислите му, просто я желаеше, защо се заблуждаваше, че има любов?....

…. И на пътя, видя, микробуса, с онова пъпчасало лице. Гледаше пак към нея.

Моника не почувства нищо…Главата не я болеше. Някакво спокойствие нахлу в духа.

Усети в себе си обич и се притисна в прегръдката на момчето.

Искаше да забрави, да не чувства лошото, да бъде щастлива.

Видя само любимото познато лице , а телефонът и звънеше без да спира.

- Мони, Мони, ела, къде си? Баща ти получи инсулт, в болницата е!....Мони ? ....

Тишината бе по-тиха от самата себе си. Момичето заплака ,а сълзите си проправяха път към сърцето, не като орган, а като чувства.

-Ще вземем такси и отиваме!-категоризира Николай.

Не чувстваше дланите, ръцете, очите….

Ники я прегръщаше, а чакаха за резултатите след операцията.

Моника не виждаше вътрешно хората. Не се и замисляше защо.

Светът бе реален и гаден.

Лекарят им каза, че баща и ще оцелее.-„Имал е късмет!“

С майка и се разсмяха като деца. Целуваха се и плачеха едновременно.

Кое е реално, кое не е толкова истинско?!

….Облаците мълчаха.

Коридорите на чувстваха преобръщаха представите.

Хармонията превзе тунела на деспотизма.

Любовта е като две тела с едно сърце.