Морето на опияняващото отчаяние

Борех се с вълните от години. И най-накрая го видях в далечината… Отдавна копнеех да стъпя на този бряг. Да изляза от морето на опияняващото отчаяние. Да се почувствам отново свободна. И виждах очертанията му, макар да беше тъмно. Усмихвах се. Защото знаех, че онова парче земя беше спасението, което толкова чаках... 

Но в онзи момент мъртвото вълнение ме отдалечаваше от брега…

 
И не можех да се измъкна. Дори да имах късмета да попадна на някой остров, все щях да усетя аромата на морска сол, който толкова обичах… Щях да настъпя съвсем случайно някое водорасло. Да видя морска звезда на пясъка. Или да дочуя в далечината звънливата песен на делфините… 

Може би пък и морето ме обича…

Или да речем някой красив капитан се беше влюбил в мен. Можеше да ме изведе на сушата. Да ме заведе в триетажната си вила. С басейн... 

Можеше... 

Но дали щеше да ми подари надеждата на изгрева и тъгата на залеза? Спокойствието, което изпитвах докато ги гледах, отпусната върху нежните талази... Морският бриз, от чийто сатенен допир, кожата ми настръхваше... Топлите сълзи на небето... Самотните нощи, в които на лунна светлина рисувах историите си върху пясъка... Ароматът на сол… 

*** 
Вече е нов ден. Морето е спокойно. Слънцето пече. Брегът е близко. Може би сега е времето да си тръгна завинаги. 

А може би не…

защото... обичам морето...