Коментарите Ви са добре дошли! 

                          Невъзможното

 Малката факличка се крепеше накриво на стената, а приглушеният й пламък ту лумваше ярко, ту затихваше и почти угасваше под напора на течението от вратата. Десетки избягали искрици се премятаха из мрака като светулки и изведнъж се губеха. Скидри тупаше монотонно с показалеца си по дървената маса и наблюдаваше с интерес факлата. Всеки път щом пламъкът затихваше, той започваше да му говори мислено "Не, дръж се, недей! Не!" И всеки път огънят успяваше да издържи на ледения повей от коридора и се разгаряше отново. Това беше единствената светлинка в тъмницата. Ако и тя угаснеше, мъжът щеше да потъне в мрак и студ. Четирите стени бяха голи, като изключим факлата и желязната врата, и просмукани от влага и мухъл. От каменния под се надигаше зловонна миризма, от която червата се обръщаха. Отвън, в мрака на коридора пробягваха като призраци отчаяните стенания на други затворници. Космите на врата на Скидри настръхнаха, но той се насили да гледа във факлата.

По коридора зачаткаха стъпки, после спряха пред вратата и след като тя се отвори с жално скърцане, в тъмницата влязоха два тъмни силуета. Единият застана пред пламъка, така че светлината да го скрива, а другият се сля с мрака.

- Аз съм Талина - проговори непознатата и протегна ръка през масата за поздрав.

Скидри повдигна едната си вежда.

"Нима очаква да се ръкостискаме, след като съм заключен с вериги?"

Чувството му за хумор го накара да повдигне овързаните си с вериги ръце и металът издрънча еднозначно. 

- Съжалявам за това, - продума жената - но ти сам знаеш защо ги имаш, нали Скидри?

Мъжът закима бавно.

- Искаш ли да ми обясниш? - попита тя и се подпря на масата с ръце, но лицето й все още си остана загадка.

Кимането на Скидри премина в клатене в отрицание. Талина се ядоса. Надигна се от масата и кимна отривисто на скрития в сенките срещу нея. В резултат Скидри получи жесток удар в тила. Челото му се удари в масата и отскочи обратно назад. 

- Какво стана, глупако? - извика му жената и скръсти ръце пред гърдите си - Защо й помогна? 

Отговор не последва. Поседяха няколко секунди в мълчание и тъкмо когато Талина отново губеше търпение, Скидри се прокашля важно и промълви, като се наклони напред:

- Невъзможното.

- Невъзможното? - гласът й изкънтя в помещението, привидно спокоен - Ти бъзикаш ли се с мен, идиот такъв? Ще отидеш на ешафода, ако не ми кажеш нищо! Не разбираш ли?

- Дълга история е - заяви той още по-наконтено. 

- Започвай я - изнервничи му тя и се подпря отново с ръце на масата.

- И предпочитам да виждам лицето на събеседника си.

- Ако не ми кажеш нищо, единственото което ще видиш, е ешафода.

При тези думи мъжът зад Скидри, който го беше ударил, се разсмя дрезгаво. Скидри изви глава назад към него, нищо че не го виждаше в тъмнината.

- Всичко започна при мостовете - заразказва той замислено - Черната нощ ни завари...

                                                   ***

 Черната нощ ги завари на един от трите моста на Ардинел. Въздухът беше прохладен и носеше прекрасният аромат на люляк. Небето над тях приличаше на тъмносиньо покривало с хиляди звезди осеяни по матовата му повърхност. Луната се беше възкачила отгоре му и над Ардинел. Крепостният град личеше от километри - огромните му каменни стени го ограждаха изцяло, а по цялата им дължина се извисяваха кули със закачени знамена на върховете, които се вееха пред бялата пита на луната. Трите моста бяха на по-високо и спрямо тях Ардинел се падаше в ниското и леко в дясно. Силуетът на града потъваше в далечината и не се виждаше изцяло. Но дори и така крепостта бе внушителна по размери.

Скидри и конвоят му бяха принудени да спрат малко преди средата на Алаил - най-левия мост от трите. Пред тях през целия ден пъплеше ардинелски конвой от войници, който значително забави придвижването. Нямаше как да ги изпреварят - Алаил просто не беше достатъчно широк, а и войниците въобще не им позволяваха да припарят до затворника, който така усилено пазеха, камо ли пък да ги задминат. Връщането по моста беше изключено - всеки един от трите продължаваше десетки километри и превеждаше пътниците над пропаст дълбока петдесетина метра. Ардинелците я наричаха Пролома, а от мостовете краят й не се виждаше. Така че в крайна сметка конвоят на Скидри остана между чука и наковалнята - отпред войниците, които не ги пускаха, а отзад останалите пътници, които отказваха да се върнат назад. Не можеха да се разминат нито с едните, нито с другите. Затова се съобразяваха с темпото на ардинелците и надвечер спряха за бивак. Двамата търговци, които пазеха, спряха колите една до друга и седнаха край големия огън заедно с осмината войници, които си разпределиха дежурствата и почивките. Викаха им авронти - наемни войни, измъкнали се по един или друг начин от служба. Преди нощта и дежурствата да започнат всичките осмина се събраха в кръг край огъня и обхванаха раменете си. Търговците вече им бяха свикнали и го приемаха като обичай. Водачът им или врон, както те го наричаха - в този случай Ерлин - мълвеше тиха молитва към пламъците, докато другите стояха безмълвно с наведени глави. Амбулантите не я разбираха, беше на чужд за тях език, но им звучеше красиво и те гледаха на нея с уважение. После един или двама потъваха в нощта, за да пазят, а другите седяха около огъня. Зелвин, белокос ветеран с добродушен вид, изваждаше лютня и подкарваше игриви мелодии, на които красивата Милела винаги танцуваше. По същия начин минаваше и тази вечер. Ерлин беше седнал до Скидри и му говореше с усмивка на лице:

- Ще видиш, приятелю. Любовта няма да те подмине. И знам, че ти изглежда невъзможно - добави бързо той - но ще стане! 

- Затова ела да те науча да танцуваш, пън такъв! - извика му Милела, която се въртеше и се смееше в такт с ритъма на Зелвин.

Възрастният мъж и всички останали не можаха да скрият усмивките си. Скидри сведе поглед, но също се усмихна.

- Хайде - подкани го Ерлин и го тупна по рамото - отивай!

И щом Скидри се изправи, приятелите му нададоха победоносен вик, а Ерлин отметна дългата си къдрава коса назад и се разсмя гръмогласно. Милела направи няколко грациозни танцови стъпки към него, но той не знаеше какво се иска от него и само протегна ръце напред, за да я хване. Винаги се беше учудвал как толкова красива жена се е захванала с такъв занаят. Всички се чудеха и затова се опитваха да я пазят, не че тя самата имаше нужда от пазене. Въртеше меча не по-зле от другите, но също така танцуваше и пееше, и въобще тя беше душата на компанията им. Милела обви ръце около врата му и го накара да забие нос в катранените й къдрици. Миришеха на люляк.

- Клати се, глупак такъв, не стой като пън! - извика му тя и всички прихнаха да се смеят. 

В края на вечерта, след много упражнения, от които Скидри не стана по-добър танцьор, двамата с Ерлин се отдалечиха от огъня, за да поемат дежурството. Поговориха на дълго и на широко. Вронът, типично за него и за лъвското му сърце, постоянно го обнадеждаваше. Малко хора имаха силата да крепят освен себе си и другите, а като се изключи Ерлин, Скидри не познаваше друг. 

- Виж, приятелю - каза му по-възрастният мъж след като спряха на перилата на Алаил, обърнати към Ардинел и огромната луна - Любовта никого не подминава. Тя е от тези бедствия, които засягат целия свят по един или друг начин. Обещавам ти, че и теб няма да подмине. 

Скидри му се усмихна унило, но кимна. Ерлин отдръпна кафявата грива от лицето си и стана съвсем сериозен.

- Понякога Създателя ни поставя пред странни дилеми, които ние не разбираме. Понякога, приятелю, за да спечелиш любовта си, трябва да преобърнеш света. Обещавам ти, че ако ще трябва да го преобръщаш, няма да те оставим сам. 

- Благодаря ти, Ерлин - продума Скидри и двамата си стиснаха ръцете.

- Повече няма да ти досаждам - каза му вронът с блеснали очи и тръгна обратно към бивака. 

Скидри започна да обхожда широкия мост, потънал в мислите си и загубил представа за разстояние и време. Миризмата на люляк го удари в ноздрите и той вдиша дълбоко. Нещо в тъмнината помръдна и авронтът измъкна меча си с вълча ловкост.

- Няма нужда от това - чу се отпред - Не мога да ти навредя.

Беше женски глас. На девойка може би. Скидри я видя, щом се приближи. Момичето беше заключено в желязна квадратна килия, издигната на колела. Войници, които трябваше да я пазят, бяха изпопадали на земята около нея и спяха с глухо хъркане, прегърнали изгасналите си факли. При вида на меча му тя се изплаши и се отдръпна назад, докато не опря в желязото. Скидри го прибра веднага.

- Извинявай - продума той - Не мисля, че трябва да съм тук.

Момичето сякаш се стресна от тези думи.

- Разбира се, че трябва да си тук. Нали аз те извиках - големите й воднисти очи се спряха на неговите. Скидри не ги виждаше добре, изглеждаха му тъмни и бяха най-красивите очи, които някога бе виждал. Мократа коса на девойката падаше права покрай тях и залепваше върху кожата на лицето й и по пълните й червени устни. 

- Аз съм Скидри - обяви той тъпо и се сепна, щом го каза.

"Идиот! Да те е питала? Тъпанар..." 

Но тя му се усмихна успокояващо и му отвърна:

- Лела. 

- Ти си... - прошепна той и се извърна настрани.

"Ти си вещица", искаше да каже.

- Да, такава съм - призна си момичето и в гласа й имаше неприкрита тъга - Видях те в тъмното и реших... - млъкна, щом видя, че той си тръгва. Удари отчаяно по решетките и го погледна умолително - Недей, моля те! Знаеш ли колко е трудно да се приспят стражите от тази клетка. Върни се! Моля те.

Скидри спря. Нещо го накара да спре и да се извърне. Момичето го гледаше с надежда. После припряно скъса нещо от врата си и го хвърли напред.

- Вземи го! - каза му тя - Хайде вземи го. Не, не си тръгвай, моля те! Не! - проплака тя - Остани! Моля те...

Последният й писък заглъхна в нощта. Скидри се върна при огъня и се вгледа в пламъците му. Дълго не можа да заспи.

                  Алаилският люляк

 Тръгнаха още преди слънцето да се е показало над хоризонта. Слаба мъгла заливаше Ардинелските мостове и се стелеше като юрган над Пролома. За кратко време събраха бивака си и само Милела се примоли за още сън, изтъквайки, че не е станало ден, но Ерлин й каза, че ще я носи, ако трябва и жената се надигна сърдито. Образуваха правоъгълник около колите на търговците и вронът, който беше начело, обърна глава нагоре и прошепна на мъглата:

- Ние със Създателя и Създателя с нас. 

После запъплиха след ардинелския конвой. Пътуваха през целия ден и ядоха на крак. Почти не си говореха. От време на време Ерлин проверяваше дали всичко е наред, но и неговото настроение не беше по-добро от това на другите. Каменният мост, който се губеше в мъглата отпред и отзад, имаше високи и яки перила, които обаче не предпазваха от студения вятър. Авронтите се загънаха в дебелите си наметала и потънаха още повече в собствените си мисли. Скидри се движеше най-отзад на малката им колона и пред очите му постоянно излизаше вчерашната случка, момичето, очите й и умолителните й писъци. Разтрепера се от хлад и погледна към небето. Събираха се тъмни облаци и слънцето се беше скрило някъде на изток, зад Ардинел. Опитваше се да не мисли за вещицата, но колкото повече се напрягаше, толкова повече потъваше в миналата нощ. Усещаше слаб мирис на люляк във въздуха и отчаяно се убеждаваше, че си измисля.

"За това ли ми говореше Ерлин? Не, не... не и в нея... 

Тя беше затворник, нали? Значи е направила нещо, убила е някой. Ами ако не е? Ами ако са я затворили, просто защото е вещица? Откъде си сигурен, че това момиче е виновно? Тъпанар, нали беше в килия... Тя е вещица, идиот! "

В късния следобед вятърът премина в буря, а от черните облаци в далечината насреща започнаха да се сипят светкавици. Придвижването се забави още повече. От колите на амбулантите се разхвърчаха със свистене най-различни вещи, от тигани до одеяла и възглавници, а авронтите се принудиха да вървят приведени. Скидри отиде до Ерлин най-отпред на колоната и завика в лицето му, за да може другият мъж да го чуе:

- Какво, ако невъзможното е станало, Ерлин? - погледна го несигурно със светнали от сълзите очи - Какво, ако трябва да обърна света?

Вронът се стъписа от чутото и за момент се умълча и замига без да направи нищо. Кимна му назад към останалите. Скидри разбра, че го пита да не би да е Милела, но той поклати глава в отрицание и му кимна напред. Лицето на Ерлин се стегна. Мъжът бутна Скидри по рамото и двамата избързаха пред конвоя. Скидри му разказа всичко и накрая вронът, потънал в размисли, се обърна към него:

- Стоя зад обещанието си, приятелю - извика му в ухото - Всички стоим зад него. 

А после, съвсем неочаквано, извади малък медальон от колана си и му го подаде.

- Сутринта го намерих на пътя. Стори ми се много важен и реших да го взема. Не знаех, че е за теб - сви рамене вронът. Върна се при останалите и им направи знак да спрат и да се съберат около него.

Медальонът беше дървено триъгълниче, тъмнокафяво на цвят с красива миниатюрна гравюра на люляков цвят. Скидри го стисна и погледна мъглата отпред. Щом се обърна, видя че Ерлин му маха с ръка да дойде. Другите го бяха наобиколили и сериозните им лица кимаха решително на думите му. 

 Събраха се в кръг и казаха на търговците, че ще трябва да се оправят сами. Амбулантите не бяха никак доволни, но щом Ерлин им върна парите, се качиха на колите си и замлъкнаха. Обсъдиха броя на ардинелските войници, охраняващи квадратната килия - вчера вечерта всички бяха дежурили и по общо мнение в ариергарда на конвоя отпред имаше петнайсетина войници, от които петима обикаляха, а останалите пазеха момичето. Ерлин раздели осмината като накара Зелвин и Милела да останат назад с лъковете си, а той и Скидри щяха да се заемат със самата килия. Всички се съгласиха, че планът е самоубийствен - осем срещу кой знае колко ардинелци и то пред собствения им град. 

- Е, и без това не исках да ходя в Ардинел - заяви Милела, но в гласа й ясно личеше съжаление - Не е хубав град, така съм чувала.

- Бурята ще ни прикрива - извика им Ерлин, за да го чуят - Бийте се умно, при този вятър стрелянето с лък ще е трудно. Освободим ли момичето, всички тръгваме назад.

- Ами ако имат конница? - попита един от авронтите с гола глава и ярки зелени очи.

Ерлин поклати глава:

- Съмнявам се. И да имат, много трудно ще ни последват назад по моста. 

Всички кимнаха. Огледаха лицата си и сякаш се поздравиха с тези погледи.

- Ние със Създателя и Създателя с нас - заповтаряха те и се отправиха напред.

Бурята завихряше прах, листа и клони и ги запращше в лицата им. Една гръмотевица падна в предния край на моста и изтрещя оглушително. После още една и още една. Светкавиците затряскаха в барабанен ритъм. Авронтите се затичаха напред, подредиха се в линия по моста, наизваждаха копията си и дооправиха броните и щитовете си преди предстоящата битка. За миг природата замря и се чуваше само нервното им дишане и тежките им стъпки. Силуетите на първите ардинелци се показаха отпред. Мъжете се суетяха, викаха си и се въртяха нервно на пети. Стъписаха се, щом видяха тичащите към тях. 

- Стойте! - изграчи един от тях - Стойте в името на...

 Ерлин ускори към него и преди войникът да довърши го съсече с брадвата си. Скидри връхлетя върху другите двама, пронизвайки единия с копието си и отблъсквайки другия с щита. От ляво и от дясно изкънтяха оръжията на нападащите авронти. За момент войникът се опули уплашено срещу Скидри, после се окупити и се обърна, за да извика на останалите, но брадвата на Ерлин се заби в гърба му и го събори на земята. 

- Прегрупирайте се - нареди вронът и авронтите се събраха отново в стегната линия. 

Ардинелците отпред ги бяха видели и тичаха срещу тях. Скидри не можа да ги преброи, може би дузина или повече. Бяха изцяло облечени в кафеникава желязна броня и оранжево наметало, което се мяткаше бясно на вятъра. Щом се приближиха, нададоха бойни викове и сечта започна. Бурята заудря и задуха с нова сила и светкавиците се посипаха от почернялото небе. На Скидри, притиснат от двама ардинелци, налагащи безпощадно щита му, му се струваше, че денят и нощта се сменят постоянно с бързината на мигване. Строши копието си в главата на единия, отби удара на другия и още с изваждането на меча от гърба си го посече диагонално. 

- Тръгвай - изрева му Ерлин, който се бореше с един огромен ардинелец. 

Скидри се затича напред, към металната килия, чиито очертания се мяркаха бегло сред мощния вятър. Още много войници имаше между него и килията. Един от тях го връхлетя с бесен вик и Скидри едва успяваше да отбие ударите му. Ардинилецът, с който Ерлин се биеше, прелетя напред и се стовари върху камъните облян в кръв. Веднага след това дойде и вронът и отърва  Скидри от налагащия го мъж. 

- Благодаря.

- Идвай с мен - отвърна му Ерлин и хукна към килията сред бушуващата буря.

Скидри едва го чу заради безпощадните тътени, от които ушите му пищяха, но се надигна и го последва. В този момент отпред изскочи стрела, изфуча с тънък писък, закачи бронята на Ерлин, хвърляйки искри от нея и накрая се заби право в гърдите на Скидри. Авронтът усети леко ужилване и се стовари на земята с невярващи очи. Нечия силна ръка го хвана за бронята и го вдигна на крака със замах. Беше Делио, мъжът с голата глава и ярко зелените очи, които сега блестяха още повече. Кимнаха си един на друг, а после Делио се втурна към един ардинелец и двамата се впуснаха в яростна схватка. Скидри опипа гърдите си - беше си жив и здрав, само леко одраскване. Не се засуети повече, грабна оръжието си и се впусна във вихъра от мечове, който се разиграваше край Ерлин. Биха се още няколко минути и успяха да си проправят път до килията. Скидри огледа катинара - макар и обикновен изглеждаше достатъчно як да издържи на меча му.

- Можеш ли да го строшиш? - извика му момичето. Вятърът запращаше дългите й коси обратно в лицето й.

- Разбира се! - увери я той, но всъщност въобще не беше сигурен. 

Битката и бурята продължаваха с пълна сила около тях. Прииждаха все повече и повече ардинелци, а авронтите намаляваха. Скидри стовари два поредни удара на меча върху катинара, но проклетото желязо не поддаваше. 

- Дано последният ти удар си струва, хубавецо - каза му момичето и лицето й придоби решителен вид. Тя се изправи в килията, съсредоточи се и изпъна ръка към небето. 

Ардинелците ги бяха наобиколили и вече дори Ерлин вдигна ръце и спря да се бие. Вронът се обърна към Скидри и на устните му се четеше "Съжалявам". 

- Отдръпни се от нея! Дръпни се веднага! - завикаха войниците, насочили арбалети към вещицата и Скидри.

Момичето шепнеше нещо, а железата на килията й съскаха и светеха в червено. Изведнъж тя спря да говори и свали ръката си. Последва жесток тътен - гръмотевица разряза въздуха до тях и се заби в моста. Целият Алаил потръпна, а хората изпопадаха върху камъка. Огромен къс от лявото перило на моста се откъсна и полетя в бездната. Скидри нацяло изгуби слуха си и едва успя да се задържи на крака. Събра всичките си сили, замахна и стовари яростен удар върху катинара. Този път той поддаде. Желязото се пръсна под напора и парчетата му се разхвърчаха. Лела изскочи от килията и му се усмихна. Стори му се, че каза нещо, а после без колебание се хвърли в Пролома. Ардинелците тепърва се изправяха и колебливо насочваха арбалетите си. Скидри вдигна безмълвно ръце. 

                                                ***

 Жената започна да псува жлъчно на чужд език. 

- Двадесет и седем ардинелеца! - изрева тя в мрака - Двадесет и седем! Толкова сте избили, червей. 

При тези думи мъжът зад Скидри го удари в главата и авронтът за пореден път заби чело в масата. Талина въздъхна тежко и скръсти ръце. Опитваше се да се успокои.

- Ето го тъпия ти медальон - каза му тя вече без да вика и подхвърли дървеното трийгълниче на масата все едно беше някаква гнусотия. После закрачи из стаята, скръстила отново ръце. Сети се за нещо и се извърна към него - Какво ти каза тя?

- Не съм сигурен - изломоти Скидри. 

- Не бил сигурен! - извика Талина - Той не бил сигурен. О, Създателю, спаси ме от този идиот! Ще те пратя при изтезателите и ще видим дали тогава...

Скидри се прокашля и се наведе напред към масата. Взе медальона в ръце и го завъртя в пръстите си.

- Мисля, че я чух да казва "Ще дойда. Само вземи медальона и си помисли за мен". 

- Мамка му - успя да извика Талина преди лявата стена на тъмницата да пламне в червено. 

По камъните се очертаха ярки отблясъци, оформиха ясен кръг и образуваха странни остри знаци. След миг стената се пръсна назад, все едно потъваше в нещо, и засмука Талина и мъжът зад Скидри. Писъците им отекнаха и се загубиха в мрака, в който двамата полетяха. След малко от дупката се показа женска фигура с дълга коса. Запристъпва красиво към него и застана пред масата.

- Добър удар, хубавецо. За миг си помислих, че няма да успееш да го счупиш, пустия му катинар.

Скидри й се усмихна и сви рамене, а Лела се наведе към него с протегнат показалец, обагрен в червено. Пипна игриво оковите на ръцете му и желязото запуши под пръста й. Скидри беше достатъчно близко до косите й и вдиша жадно от люляковия аромат. 

- Добре че успя, иначе и двамата щяхме да сме мъртви - замърмори тя, докато работеше с показалеца си - Трудничко е да направиш действащо заклинание от толкова много печати...

- Какво?

- Нищо - отвърна му вещицата сухо. Отказа се да му обяснява, че килията й не беше обикновена. 

- Проклет да съм - поклати невярващо глава той - но не очаквах да стане точно това!

- Кое? - усмихна му се Лела.

- Невъзможното.