Мостът

Беше съвсем обикновен ден. Тя стоеше на терасата и гледаше към потока от коли надолу. Какво ли си мислеше? Да скочи? Да разпери ръце и да полети надолу, разбивайки се с трясък върху предното стъкло на някое такси? 

Не, разбира се... Тя обичаше живота. Искаше да опита от всичко, да изживее всеки един момент пълноценно. Нямаше да скочи, поне не от тук. Вятърът я откъсна от мислите ù. Тя влезе обратно в стаята. Погледна картините на стената. Повечето бяха копия на Пикасо. Oбичаше картините му. 

Протегна се към кутията с цигари. Отвори я. Взе цигара и я запали. Опита се да опъне, но проклетият  пиърсинг много дразнеше. Изпсува нещо и я загаси. Вдигна телефона и звънна на своя позната... 

- Отивам. Днес ще скоча - бяха единствените ù думи... Значи все пак го беше решила... 

Облече се набързо и излезе. Поздрави съседите на входа. Те също отвърнаха на поздрава ù. Всички я поздравяваха. Но никой не съзнаваше, че може би нямаше да я види повече. Времето беше хладно. Но тя не мислеше за студа. Мислеше само как ще скочи.  

Стигна до моста. Беше пълно с хора, толкова много хора... Замисли се. Пое дълбоко въздух и прекрачи перилата. Все още нямаше смелостта да скочи. Беше се вкопчила здраво в парапета и не се пускаше. Към нея се приближи един човек и я попита: 

 - Ще скачаш или какво? 

 - Ще скоча - каза Тя и се пусна... изпищя, политайки стремглаво надолу.

Височината беше около осемдесет метра, които се стопяваха много бързо. Целият ù живот мина през очите... вече започна да различава цвета на колите долу.

40 метра... сърцето ù започна да бие лудо... 

30 метра... сълза от щастие се стече по бузата ù... 

20 метра... затвори очи и се усмихна... 

10 метра... усмивката ù беше най-прекрасното нещо на света в този момент... 

5 метра... въжето внезапно се опъна и я изстреля нагоре... 

Тя не можеше да сдържи емоциите си. Смееше се като малко дете и беше доволна. Все пак за пръв път скачаше с Бънджи.