Моят герой

Моят първи спомен от детството - баща ми, пиян, бие мама. В детското креватче сме аз и брат ми, крещим и  плачем, защото и мама плаче. Тогава влиза той, моят герой, най-малкият брат на мама. Блъсва вратата и я спасява, извлича баща ми навън и в  стаята отново е тихо. До сутринта, когато баща ми отново крещи, показвайки вбесено ръка, където личат нашите зъбки, крехък опит да защитим мама от насилника. И пак се появява той, моят герой – прегръща ни с Георги, качва мен на рамо, него  хваща за ръка и ни води в сладкарница, докато мама и татко се карат. За какво, детската ми глава никога не  проумя.

Когато той, моят герой, се прибираше уморен след  работа, ние скачахме върху него като зверчета с радостен вик, хапехме ушите му, дърпахме ризата му и искахме  игра. Баща ни изчезваше и в стаята отново бе тихо.  Нашият вуйчо ни гушваше, лягаше   на пода и ние скачахме върху него – брат ми го  хващаше за носа, аз му отварях очите с пръсти, а той се подсмихваше и казваше весело, когато му досадяхме: ”Време е за Бруса за маймуни.” Какво беше Бруса и къде беше, защо  имаше маймуни и  какво правеше нашият герой там, ние не знаехме. Разбирахме само, че това е край на играта. Той  обличаше най-хубавата риза и ставаше най-красивият герой на света, излизаше и се връщаше сутринта. Ние го чакахме и заспивахме с мисълта колко  далече  е тази Бруса, щом нашият вуйчо не може да се върне преди  да се съмне.

    Докато моят герой  се връщаше у дома, бяхме спокойни. Имаше кой да ни защити. Един прекрасен ден съобщи, че заминава за  Либия. Морето се отвори, вълните ме погълнаха и детското ми сърце изпита мъка, каквато не бе изпитвало дотогава. Първото предателство! Лежах под леглото  на кълбо и не излизах въпреки заплахите на баща ми и молбите на майка ми. Моят герой си отиваше, оставяше ме на съдбата, въпреки думите, че ме обича повече от всичко на света. От тогава като проклятие в най-тежките мигове от живота си винаги се оказвам сама. Нямаше да му  простя никога. 

В деня на сбогуването се скрих зад дървата до плевнята и не излязох, макар да ме викаха многократно, ронех сълзи, обидена на съдбата  и най-вече на него. Героите не изоставят своите принцеси за пари.

    По-късно, през редките завръщания в отпуска (той остана на гурбет в арабската страна повече от десет години), Моят герой бе щедър като арабски султан и ми носеше подаръци, каквито никога повече не получих от никого през  живота си. И тъкмо бях решила да  простя първото предателство, дойде второто.  Той  доведе  красива рускиня, студена като змия. Пак се скрих в кухнята и пак плаках,  защото не можех нищо да променя. Рускинята ме намрази до гроб и на сватбата единствено аз останах без кърпичка. Пак плаках, но  за последно. Моят герой  вече не беше мой. Бе неин и аз трябваше да отстъпя. Остана далечният вуйчо, с когото се виждахме от погребение  на кръщене или сватба, чувахме се тайно по телефона до раждането на Златния син. Тогава моят герой стана негов. Къде можех аз да се състезавам с първороден наследник?

Синът  имаше всичко, което аз имах като дете, привилегиите, които някога бяха мои. Ревнувах ли? Бях болна от ревност.  Казвах си, че с времето  болката ще отмине. Но такава болка не отминава.  Дори светът да се разцепи на две и да изгрее зелена луна.

Минаха още години. Пораснах и станах жена. Имах свой дом и  семейство. Почти бях забравила болката. Един ден вървях покрай стадион „Васил Левски”   и погледът ми се спря на семкаря в дъното на алеята. Моят герой! Побелял, отслабнал, пръстите му трепереха,  докато свиваше фунийките за слънчоглед. Опитах се да си пробия път в тълпата и  отново видях рускинята.  Отстъпих назад. Не беше моят герой! Беше техният! Върнах се, прегърнала онзи прекрасен спомен от детството, когато за някого бях принцеса и имах целия свят на длан,  защото бях специална и единствена.

            Телефонът иззвъня пронизително. Беше  треперещият глас на мама:

-     Баща ти го взеха в болница. Предстои операция.

            Сутринта, стегната в  старите дънки, стоях с майка ми пред Пета хирургия. Само двете... и моят герой! Единствен от огромната рода дойде да даде кръв и сподели тревогата с нас. Гледах камилското яке, което носеше като  млад,  ръцете му, същите, които ме носеха, когато не можех да дишам, и очите му, които обичах да отварям с пръсти. Какво  ми говореше той – жена му, детето, тъщата, парите, курса на доларите и евро. Това не беше моят герой! Къде се бяха разпиляли маймуните, къде бе изчезнала Бруса? Къде бе останала усмивката и онзи жест с лявата ръка, по който можех да го позная сред хиляди? Усетих как ме обхвана  мрак,  горчилка и космически студ, онези същите, както  преди   години,  когато моят герой съобщи, че заминава  за Либия, а аз не можех да го спра, нито да замина  с него.

Днес на улицата в гръб видях  мъж, който вървеше едва. Сетих се за недомлъвките на роднините по адрес на моя герой, че е болен, че се е пропил, че в семейството му има планини от проблеми. Дали беше той? Не знам.  Не се затичах, не го извиках. Какво можех да му кажа и да му дам?  Този човек беше стар, болен, различен. Моят герой беше моята светла звезда. Споменът за него ме спасяваше, когато през годините се чувствах необичана. Тогава си спомнях ръцете му и изваждах снимката,  на която съм бебе, и гледаме двамата с широко отворени очи света, сякаш сме една душа...

Всъщност моят герой винаги ще остане мой. Той  не се е върнал от Либия. Чака да замина при него, когато намеря сили да простя неговото първо предателство, а той, последното мое...

П.П. Всяка прилика с действителни лица и събития е повече от случайна.