Моят герой
Моят първи спомен от детството - баща ми, пиян, бие мама. В детското креватче сме аз и брат ми, крещим и плачем, защото и мама плаче. Тогава влиза той, моят герой, най-малкият брат на мама. Блъсва вратата и я спасява, извлича баща ми навън и в стаята отново е тихо. До сутринта, когато баща ми отново крещи, показвайки вбесено ръка, където личат нашите зъбки, крехък опит да защитим мама от насилника. И пак се появява той, моят герой – прегръща ни с Георги, качва мен на рамо, него хваща за ръка и ни води в сладкарница, докато мама и татко се карат. За какво, детската ми глава никога не проумя.
Когато той, моят герой, се прибираше уморен след работа, ние скачахме върху него като зверчета с радостен вик, хапехме ушите му, дърпахме ризата му и искахме игра. Баща ни изчезваше и в стаята отново бе тихо. Нашият вуйчо ни гушваше, лягаше на пода и ние скачахме върху него – брат ми го хващаше за носа, аз му отварях очите с пръсти, а той се подсмихваше и казваше весело, когато му досадяхме: ”Време е за Бруса за маймуни.” Какво беше Бруса и къде беше, защо имаше маймуни и какво правеше нашият герой там, ние не знаехме. Разбирахме само, че това е край на играта. Той обличаше най-хубавата риза и ставаше най-красивият герой на света, излизаше и се връщаше сутринта. Ние го чакахме и заспивахме с мисълта колко далече е тази Бруса, щом нашият вуйчо не може да се върне преди да се съмне.
Докато моят герой се връщаше у дома, бяхме спокойни. Имаше кой да ни защити. Един прекрасен ден съобщи, че заминава за Либия. Морето се отвори, вълните ме погълнаха и детското ми сърце изпита мъка, каквато не бе изпитвало дотогава. Първото предателство! Лежах под леглото на кълбо и не излизах въпреки заплахите на баща ми и молбите на майка ми. Моят герой си отиваше, оставяше ме на съдбата, въпреки думите, че ме обича повече от всичко на света. От тогава като проклятие в най-тежките мигове от живота си винаги се оказвам сама. Нямаше да му простя никога.
В деня на сбогуването се скрих зад дървата до плевнята и не излязох, макар да ме викаха многократно, ронех сълзи, обидена на съдбата и най-вече на него. Героите не изоставят своите принцеси за пари.
По-късно, през редките завръщания в отпуска (той остана на гурбет в арабската страна повече от десет години), Моят герой бе щедър като арабски султан и ми носеше подаръци, каквито никога повече не получих от никого през живота си. И тъкмо бях решила да простя първото предателство, дойде второто. Той доведе красива рускиня, студена като змия. Пак се скрих в кухнята и пак плаках, защото не можех нищо да променя. Рускинята ме намрази до гроб и на сватбата единствено аз останах без кърпичка. Пак плаках, но за последно. Моят герой вече не беше мой. Бе неин и аз трябваше да отстъпя. Остана далечният вуйчо, с когото се виждахме от погребение на кръщене или сватба, чувахме се тайно по телефона до раждането на Златния син. Тогава моят герой стана негов. Къде можех аз да се състезавам с първороден наследник?
Синът имаше всичко, което аз имах като дете, привилегиите, които някога бяха мои. Ревнувах ли? Бях болна от ревност. Казвах си, че с времето болката ще отмине. Но такава болка не отминава. Дори светът да се разцепи на две и да изгрее зелена луна.
Минаха още години. Пораснах и станах жена. Имах свой дом и семейство. Почти бях забравила болката. Един ден вървях покрай стадион „Васил Левски” и погледът ми се спря на семкаря в дъното на алеята. Моят герой! Побелял, отслабнал, пръстите му трепереха, докато свиваше фунийките за слънчоглед. Опитах се да си пробия път в тълпата и отново видях рускинята. Отстъпих назад. Не беше моят герой! Беше техният! Върнах се, прегърнала онзи прекрасен спомен от детството, когато за някого бях принцеса и имах целия свят на длан, защото бях специална и единствена.
Телефонът иззвъня пронизително. Беше треперещият глас на мама:
- Баща ти го взеха в болница. Предстои операция.
Сутринта, стегната в старите дънки, стоях с майка ми пред Пета хирургия. Само двете... и моят герой! Единствен от огромната рода дойде да даде кръв и сподели тревогата с нас. Гледах камилското яке, което носеше като млад, ръцете му, същите, които ме носеха, когато не можех да дишам, и очите му, които обичах да отварям с пръсти. Какво ми говореше той – жена му, детето, тъщата, парите, курса на доларите и евро. Това не беше моят герой! Къде се бяха разпиляли маймуните, къде бе изчезнала Бруса? Къде бе останала усмивката и онзи жест с лявата ръка, по който можех да го позная сред хиляди? Усетих как ме обхвана мрак, горчилка и космически студ, онези същите, както преди години, когато моят герой съобщи, че заминава за Либия, а аз не можех да го спра, нито да замина с него.
Днес на улицата в гръб видях мъж, който вървеше едва. Сетих се за недомлъвките на роднините по адрес на моя герой, че е болен, че се е пропил, че в семейството му има планини от проблеми. Дали беше той? Не знам. Не се затичах, не го извиках. Какво можех да му кажа и да му дам? Този човек беше стар, болен, различен. Моят герой беше моята светла звезда. Споменът за него ме спасяваше, когато през годините се чувствах необичана. Тогава си спомнях ръцете му и изваждах снимката, на която съм бебе, и гледаме двамата с широко отворени очи света, сякаш сме една душа...
Всъщност моят герой винаги ще остане мой. Той не се е върнал от Либия. Чака да замина при него, когато намеря сили да простя неговото първо предателство, а той, последното мое...
П.П. Всяка прилика с действителни лица и събития е повече от случайна.
© Илияна Каракочева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Прекрасно,Илиянка ! Прочетох на един дъх. Натъжи ме. Поздравче!
-
Диди, Петя, Надя, Мария, благодаря, момичета! Да има светлина в душите ви!Радвам се, че текстът ви е развълнувал.
Мария, благодаря за пожеланията! Много мило е, че си се сетила!
Поздрави на всички! -
Много силен и въздействащ разказ! Поздравления, Ина и честит имен ден!
-
По-рано го прочетох...
А сега ще напиша отново "Браво, Или!" -
Тъжно е,направо ме разплака,мн е чувствително и истинско!Поздрави!
-
Благодаря ви, Белла и Виктор! Значи си е струвало писането. А човешката душа е толкова пъстра и непонятна, птруването в нея е предизвикателство и удоволствие винаги. Поздрави и от мен!
-
Поздражи!
-
Благодаря и аз, Весислава! Ти обичаш моите герои както аз ги обичам. И усещаш текста като живо същество. Поздрав!
-
Прекрасен разказ, Ина! Твоите герои винаги са докосващи и запомнящи се. Радвам се, че прочетох творбата ти. Поздрави!
-
Казват, че истината пречиства, дори когато боли. Нали трябва да изплачем сълзите, за да пречистим душите си? Благодаря, че си прочела моя малък разказ с цяла душа! Поздрав!
-
Слънчице,нямам думи,отново прекрасен разказ,толкова е истински,чак боли!
-
Благодаря на всички, че сте пуснали моят малък разказ в душите си и сте му позволили да ви докосне. За мен това е страшно много. Поздрави и от мен!
-
Поздравления, Ина!
-
Първият и последен герой...най- обичаният.Животът е толкова шарен...
Прекрасен разказ, Илияна ! -
Поредният ти невероятен разказ, който прочетох на един дъх. Благодаря за удоволствието. Понякога героите не умират, а просто изчезват. Поздравления.
-
;( ;( ;(
-
Докосна ме, понякога героите умират без да срещнат смъртта. Тъжно, но все пак героите си имат своите пътища, а зад усмивките си трупат печал...
-
Илияна, докога ще ме разплакваш? Поздрави!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
