Моят първи спомен от детството - баща ми, пиян, бие мама. В детското креватче сме аз и брат ми, крещим и плачем, защото и мама плаче. Тогава влиза той, моят герой, най-малкият брат на мама. Блъсва вратата и я спасява, извлича баща ми навън и в стаята отново е тихо. До сутринта, когато баща ми отново крещи, показвайки вбесено ръка, където личат нашите зъбки, крехък опит да защитим мама от насилника. И пак се появява той, моят герой – прегръща ни с Георги, качва мен на рамо, него хваща за ръка и ни води в сладкарница, докато мама и татко се карат. За какво, детската ми глава никога не проумя.
Когато той, моят герой, се прибираше уморен след работа, ние скачахме върху него като зверчета с радостен вик, хапехме ушите му, дърпахме ризата му и искахме игра. Баща ни изчезваше и в стаята отново бе тихо. Нашият вуйчо ни гушваше, лягаше на пода и ние скачахме върху него – брат ми го хващаше за носа, аз му отварях очите с пръсти, а той се подсмихваше и казваше весело, когато му досадяхме: ”Време ...