Гледах я как си отива.
Не плачеше. Тя не го правеше никога. Просто подсмърчаше. И сега така я виждах – как държи с лявата си ръка кърпичката и я пъха в носа си. Готин навик.
Прозорецът беше мръсен. А исках да видя всеки детайл. Това беше раздяла. Може пък да е последната. Изтрих с опакото на ръката тази и видях пак същата. Разделите са еднакви, няма значение с кое око ги гледаш – рекох си. Замижах и с двете – за всеки случай.
Горда походка. Спокойно движение. Две красиви бедра крачеха към пътя или покрай него. Върху тях цветна рокля. Беше ми любопитно кога най-сетне любопитният вятър ще направи така, че роклята да се повдигне – приличах на хлапак от пети клас, който наднича под полите на съученичките си. Там всичко беше красиво и привлекателно.
Но нямаше вятър. Такова пусто време – нито есен, нито лято. Тихо. Ако се удариш в главата, ще изкънти като камбана. Няма кой да те напсува. Реших, че когато дамата изчезне от погледа ми, ще отида в кръчмата.
Обаче тя не изчезваше. Нима е възможн ...