Гледах я как си отива.

     Не плачеше. Тя не го правеше никога. Просто подсмърчаше. И сега така я виждах – как държи с лявата си ръка кърпичката и я пъха в носа си. Готин навик.

     Прозорецът беше мръсен. А исках да видя всеки детайл. Това беше раздяла. Може пък да е последната. Изтрих с опакото на ръката тази и видях пак същата. Разделите са еднакви, няма значение с кое око ги гледаш – рекох си. Замижах и с двете – за всеки случай.

     Горда походка. Спокойно движение. Две красиви бедра крачеха към пътя или покрай него. Върху тях цветна рокля. Беше ми любопитно кога най-сетне любопитният вятър ще направи така, че роклята да се повдигне – приличах на хлапак от пети клас, който наднича под полите на съученичките си. Там всичко беше красиво и привлекателно.

     Но нямаше вятър. Такова пусто време – нито есен, нито лято. Тихо. Ако се удариш в главата, ще изкънти като камбана. Няма кой да те напсува. Реших, че когато дамата изчезне от погледа ми, ще отида в кръчмата.

     Обаче тя не изчезваше. Нима е възможно? И как ще намери такси в това диво, никакво село? Моето село.

     Къде ще отиде?

     Добре, разделихме се. Ама – все пак... Бива ли?

     Ще я настигна.

     – Миличка, окей, вече не сме заедно, ама така... ти къде все пак...

     Тя ще ми помаха с кърпичката си. Да се махам.

     Знам. Обаче не бива да се казва това, което чувам:

     – Мразя те! Презирам всичко у тебе! Махни ми се от пътя!

     У мене няма много. Смених си потника. Далакът ми е същият, за черния дроб – да не говорим. Но сърцето още бие.

     Цветната рокля изчезна в сивия прах на моя мръсен прозорец.

     И се питам: тя ли си тръгна? Или аз?

     Ще ви разкажа надве-натри какво се случи.

     Тя си счупи коляното. Беше кофти случай – карахме колелета в парка, предното колело на нейният велосипед се извъртя от някаква бабуна и тя падна. Уж не беше нищо страшно, смееше се и дори се надсмиваше над себе си, докато я придружавах, но раната се наду. Отидохме на лекар.

     На хубав лекар. Надежден. Сега още не си спомням кой го препоръча като такъв. Тя сама го намери.

     Та той, същият, изиска тя да остане в клиниката. И тя това пожела. Стори ми се прекалено готовна.

     Не, не си мислете, че допусках нещо лошо за тях двамата. Лошите неща се случват, не се допускат, анализират или въобразяват. Не е морално иначе.

     Просто го видях. Правеха ремонт на болницата – клиниката, както ѝ викаха. Та отидох отзад – да си взема кафе и да изчакам времето за визитация. От 16 до 17 часа. Написано беше точно и ясно върху нащърбения плексиглас на входната врата. Добре. Ще спазвам реда.

     Знаех, че стаята на жена ми е зад оня мърляч, майстора, дето цапа всичко, защото е твърде пиян още на обяд. Докато го наблюдавах как маца и как се стича боята върху стелажите и прозорците, видях как една капка падна точно на прозореца на жена ми. Нейната стая.

     – Глупости – възразих срещу себе си. – Въобразяваш си! Как може точно сега и когато жена ти си почива или ѝ вливат системи, да виждаш това? Воайор ли си?

     Обаче го видях.

     По-лошото бе, че го съзря и майсторът. Заболя ме, когато каза на колегите си: „Тая е дружна!“ И всички се скупчиха. Наддаваха. Басираха се, че когато оня стане от нея, пръв ще бъде еди кой си. Не ѝ вливаха системи. Друго беше.

     Не знаех какво да направя. Не обичам да пия толкова дълги кафета.

     Та, както казах в началото, гледах я как си отива. Тази красива жена. Осъзнах, че сега ми е по-ценна и изглежда по-секси. Човек не бива да се жени – това разваля потентността. Исках да я съблека, да разкъсам цветната рокля – както докторът направи с нощницата ѝ, и да я обладая без думи. Просто секс. Вид преглед.

     Тя си беше наранила коленете, видях го през прозореца, но не от счупеното. Аз си нараних друго, докато гледах.

Не отидох повече в болницата. Майсторите работеха бавно и често се заглеждаха в прозорците – особено тези, през които се виждаха млади жени, пострадали леко.

     Когато я изписаха, дойдоха много хора в отделението. Чак се изненадах.

     – Къде ще се прибереш? – попитах я. Стори ми се уместно.

     Тя съзнаваше, че зная. Така се случва между съпрузи: говорят си неща, за които и двамата са убедени, че са невъзможни вече, по пък звучат добре за раздяла. Или по-лошо: за примирие.

     – При тях ще остана. Само да си взема нещата.

     Те не ядоха много – нито в болницата, нито като гости в къщата ни, на партито за изписването. Оставих ги да се наслаждават един на друг. Избягах от купона, спотаих се уж за малко, после палнах мотора и се озовах в кръчмата наблизо... Там всички гледаха телевизия и мълчаха. Прекрасно общество. Моето място. Никой не забеляза белия ми костюм – този, на който бях окачил себе си. Напорках се като казак само след четири шота и после говореха, че докато ме изхвърляли от кръчмата, за да почистят след мен, видели как жена ми се изнасяла в далечината с помощта на някакви здравеняци. Те не носели само куфарите ѝ, нея носели, дупето ѝ държали, гърдите... така докладваха свързочниците. Смееха се. Доносици.

     И тя била весела. Пренасяла се.

     Мдаа. Не е хубаво това. Тъжно. За мен. Донякъде.

     Щом е решила да бъде при тях – които и да са те, – жива да е, господ радост да ѝ дава, какво обичайно съска и бълвочи майки ми, когато се опитва да ругае смирено и по християнски жените, които мрази. Всъщност, и за мъжете използва... Както и да е.

     Понякога се налага човек да мисли трезво, колкото и неубедително да звучи това.

     Допускам, че моята жена е обичана. И е редно да ѝ позволя да обича.

     Чш! Аз да ѝ позволя ли? Кой си па ти, бре? Тя да не е твоя? Имаш ли акт за собственост, а? Ало...  

     Добре, де. Сори. Както и да е. Майната ѝ. Да е жива и здрава. Бял ден да не види. И там този акт – също. За собствеността, де.

     Но пък насреща... е, дума да няма. Ама хубава е и да я гледаш, и да чуваш, и да я пипаш – и с очи и със сърце. Греховноо ти се чини с ръка да я докоснеш. Като е рекъл всевишния да дава благодат на красотата, края му се не види. Не мога да си кривя гърлото – все ме стяга, като я видя. Трябва да го разхлабя с нещо – най-добре да не е бира. Ама нека. Заболя ме в началото. После приболяваше. Накрая стана рана. Белег. Издуто петно. Айде – нека да е адамова ябълка. Гърлена чакра.

     След месец цъфна в гардероба ми. Тя все там стоеше, когато се опитваше да изглежда интересна. Като куфар. Обувка. Или чорап. Все неща без съдържание.

     Но такива, без които човек не може. Исках да я обидя. Да я напъхам в найлонов чувал. Спомен да стане.

     Как иначе?

     Положих я върху широките рамене на някакъв стар костюм. Тя полегна цялата и се отпусна, замря. Откачалка върху окачалка.

     Нямаше как да не я позная. Нали знаете как се случва? Нещо се обръща в теб – далак ли е, сърце ли, вероятно дебелото черво се изсулва и човек иска да се издриска през устата... Да гнусно, но това е положението. Слабостта ни възприема за свои само нещата, които не ни принадлежат, май е така, мамка му. А нея вече не я смятах за ежедневие и по тази причина – за принадлежност. Или поне така се надявах; тогава още  мислех че времето струва пари и може да се осребри в краен случай.

     Свободна е. Не зная дали излиза от там, от гардероба на своя живот.

     Пък и аз не нося костюми вече. Свободен съм.

     Но тя... къде ще стигне без такси? И цветното на роклята какво е – мръсно или знак?

     Успокоих се. Хората се раздалечават. Случва се. Никой не си тръгва. Просто се отделят. Като клетки. Континенти. Тектонично. Подземно. Подсъзнателно. Кой знае. Дано е щастлива в галактиката си.

     Съжалих я. Нещо от роклята е тръгнало с костюма – и двете неща ненужни вече поотделно, но съдружни посвоему. Дълго ги оставих заедно. Създали се съобщност. Семейство. Нещастници в дрешник. Млечен път. Гадняри смотани!

     Завидях. И после се опитах да ревна. Не се получи. Нямах достатъчно бира. И сълзи не намерих в очите. Само изтрих с ръкава прозореца. И както казах в началото... гледах я как си отива.

     Не плачеше. Стар и раздърпан костюм крачеше след нея. С гняв. С безсилие. Ала повече с надежда. Глупава, кучешка надежда. 

     Моят костюм. Него презираше. Или не?