Моят мъж... моята мечта...

Познавах го от години... но бях забравила за него. Когато пътищата ни се срещнаха отново, едва познах онова тихо и срамежливо момче в прекрасния мъж, в който се беше превърнал... Не знаех на какво се дължеше промяната... беше преодолял срамежливостта, беше станал горд, уверен в себе си мъж... красавец... Подир него жените извръщаха поглед и тайно, скришом се отронваше въздишка, от желанието да го имат... Не направих изключение... но той нахлу в живота ми в не особено подходящ момент. Бях се оставила на течението, на ежедневието, не ми пукаше за нищо, дори и за външния ми вид... Усетил промяната, настъпила в мен с годините, той беше потресаващо тактичен, много внимателен... уважаваше ме... Направи най-доброто за мен в онзи момент - спечели доверието ми, доверявайки ми се, спечели уважението ми, уважавайки ме, превърна ме от отчаяна от живота жена... във яростно вкопчена в живота тигрица... Веднъж ми каза, че притежава онази способност да моделира хората, както пожелае... Доверих му се... Не искаше нищо от мен - искаше да съм такава, каквато всъщност съм... да ме измъкне от летаргията и безразличието... да ме извади от здравите нокти на ежедневната скука... и да ми подари удоволствието от всеки пълноценно изживян момент... Доверих му се... а всъщност той ми се довери... Не знаех на какво точно дължах особеното внимание и желание да ме опознае... Усещах, че неистово иска и желае за разгадае всяка част от мен, от съзнанието ми, дори и от подсъзнанието... Не разбирах защо... а имаше защо... Моделиращият искаше да бъде моделиран - по мой образ и подобие... Ден след ден, стъпка по стъпка, той попиваше всичко мое - мислите, думите, чувствата... начина по който ходя... по който се изразявам, по който се отнасям с хората... всичко... Изграденият от мен образ  трябваше да бъде опознат изцяло... Същевременно наслагваше в мен всичко свое...
Обичаше ме... обичаше ме от години... от годините, в които аз го намирах за малко, скучно, срамежливо момченце... в които не му обръщах никакво внимание , пренебрегвах го, а той... никога не беше забравил... Докато ме срещне отново, беше живял с мисълта, че трябва да е достоен за един човек... мен. Бях зашеметена... от чувства... от мисли... от емоции... Нима целият ми свят се беше пропукал? Нима след толкова години търсене на мечтаната любов, тя е била до мен - чакайки да я забележа? Нима съм била сляпа...? Нима... нима... нима трябва да страдаме толкова жестоко, когато ни обичат и обичаме?
Обикнах го... о , Господи, как го обикнах... За мен не съществуваше нищо друго - само той... През деня беше в мислите ми... през нощта в сънищата ми... Когато правех любов, виках само неговото име... Не можех да живея... не можех да дишам... не можех да виждам и чувам, да мисля... не можех без него... Но... през времето, когато той изкопира всичко в мен... разбра едно - че за да ме има, трябва никога да не бъде мой... Жестоко... убийствено жестоко... единственият мъж, който си беше направил труда да ме опознае в цялата ми дълбочина, беше разбрал тайната ми... Знаеше колко бързо се отегчавах от лесните постижения, как за да бъде задържано вниманието ми, то трябва да бъде ежедневно контролирано и да му се отказва това, което иска... за да го искам още и още, повече и повече, от ден на ден... Лекуваният лекуваше лекуващия... със собственото му лекарство... От ден на ден ставах все по-бледа, по нещастна, изнурена, отчаяна... исках това, което не можех да имам... по-точно - не ми се даваше... Бях зависима...
Съжали ме... обичаше ме прекалено, за да ме измъчва така... бях му прекалено скъпа, за да ме погуби... Мъката беше оставила ясна следа по лицето ми... а той не искаше всички да видят промяната... Даде ми онова, което исках... само че малко... за да продължа да искам още... и още... за да не отслабва желанието ми... за да го искам... пак и пак... Едва надмогваше себе си... беше получил всичко, което някога беше желал - беше мой... а аз негова... Понякога... наистина понякога аз виждах трескавото желание в неговите очи... виждах колко силно желае да има всичко... на мига... без да мисли за нищо и никой... Само че... беше единственият мъж, който се постара да ме опознае... Знаеше силата ми, страстта ми... стихията ми... Знаеше, че дори ако за малко ми се отдаде... аз ще го изпепеля... ще го изтрия... ще го унищожа... като вулкан, изригнал в пълната си сила...
Момчето, което познавах преди толкова години... прекрасният мъж, който исках сега... мъжът на живота ми... любовта и страстта ми... мечтата ми... - този мъж беше направил невъзможното - възможно, за да стигне до мен... и да опознае всяка частица от това, което съм... Защото той не ме искаше  за ден, за два, за седмица, месец или година... Той ме иска завинаги... или поне докато сме живи...