6 oct 2021, 14:23

"Моят" непознат 

  Prosa » Relatos
1615 21 48
6 мин за четене

До преди две години не обичах самотата. Бягах от нея. Животът ми бе шумен и шарен. Приличаше на панаир, всеки ден пълен с нови хора, познати и непознати лица. Усмихнати и тъжни, измамно любезни и до грубост честни. Някои се закачаха като тръни по мен и търсеха разнообразие в самотните си дни, но след време вятърът ги отнасяше и съзнанието ми ги покриваше в забрава. Все бързах за някъде, като локомотив дърпащ вагони със слизащи и качващи се пътници. Без крайна спирка. До деня в който локомотивът се счупи и влезе в депото за ремонт.

Боледувах няколко месеца. След излизането ми от болницата се страхувах да се погледна в огледалото. В него виждах картина на  Ботичели - тъжна и меланхолична, сякаш съм се събудила от дълъг сън. Кожата ми бе прозрачна и бледа, а съзнанието ново -  откъснато от света. Струваше ми усилия отново да се приобщя към реалността, приличаща ми на стара дреха, с няколко размера по-голяма. Всичко което виждах и усещах бе различно. Мислите ми звучаха като китара в акустична зала, с прекрасна резонансна чистота.

Имах нужда от самота, за да се излекувам и възстановя. У дома това беше невъзможно, защото всички врати бяха отворени, а аз исках да се затворя, като мида в черупката си и да се разходя по стария път на миналото ми. Не търсех безопасност, търсех синтез на двете ядра в мен - минало и настояще.

Преди години купихме малък апартамент до морето. Винаги съм мечтала да живея там. Обичам синята  необятност на морската шир. Чувствам морето като стар любовник, при когото винаги се връщам. Реших да се скрия там. Събрах малко багаж и оставих шума и глъчката зад гърба си.

Апартаментът имаше тераса, която гледаше към тясна уличка и прозорците на отсрещен жилищен блок. Той ми  приличаше на пчелна пита с много килийки. Зад всяка килийка жужеше живот. Имах усещането, че ако се протегна ще докосна нечия съдба.

Сутрин докато се наслаждавах на първите пролетни лъчи, които се спускаха в стаята от процепа на пердето, зад което се криех, наблюдавах хората. Те идваха и си отиваха. Бяха еднотипни, но когато се вглеждах в тях разбирах, че в същото време са много различни. Всичко ми приличаше на декор от някоя мизансцена. Постепенно започнах да запомням някои лица. Вечер прозорците светеха и хвърляха отражение върху тесния тротоар и малката улица долу. Жените се въртяха в кухните, а мъжете и децата им се пречкаха. Отнякъде се дочуваше смях, от другаде музика. Зад някой тъмен прозорец мигаше телевизор, като самотен фар в тъмно море. Само прозорецът срещу мен беше винаги затворен и тъмен. Сякаш никой не живееше там. 

Пролетта в Испания е кратка, минава неусетно. Така и не успях за толкова години да си купя пролетни обувки. Тук на Средиземно море е още по- кратка. Идва с лек полъх сякаш да напомни, че съществува, че  някъде там в друг свят е свежо, зелено и ухайно.

Един ден докато се наслаждавах на  слънчевите лъчи и наблюдавах познатите ми вече лица, го видях. Висок, слаб, приблизително на моята възраст. Беше елегантно облечен и не се вписваше в цялата ежедневна картина. Отличаваше се като мастилено петно върху бял лист. Носеше франзела в хартиен плик. Потъна в отсрещния вход. Не бях го виждала досега. 

На следващата сутрин забелязах прозорец  срещу мен леко открехнат, сякаш някой се страхуваше да пусне пролетта вътре. След около час една ръка отново го затвори. "Какво ли е да живееш на тъмно!? Или просто така си свикнал с тъмнината, че не си даваш сметка, колко е светло вън?"  - помислих си аз. 

След ден отново видях "моят" непознат. Наричаха го "мой" с някакво чувство за принадлежност, може би защото предизвикваше интереса ми или защото бе различен !? Не знам! Отново носеше хляб, вървеше бавно и уверено,  някак грациозно  за мъж. Имаше скрита красота в него, тайнственост. Харесваше ми да гадая: "Кой е?" Дрехите му бяха като по поръчка, изляти върху стегнатото му тяло. От всяко негово движение лъхаше спокойствие и сдържаност. Излизаше за около час и се прибираше. Винаги беше сам, но дали беше самотен!?  Харесваше ми да го наблюдавам.

Времето ставаше все по-горещо, хората по-шумни, прозорците по-широко отворени. Мисля, че пролетта е раждане, не само в природата, но и у човека. Ражда се надежда, очакване, вяра, желание....  Може би затова и прозорецът срещу мен все по-често оставаше отворен и все по-широко. 

Един ден, когато слънцето се беше подхлъзнало от перваза на отсрещния прозорец, видях, че той се отваря и от там зад млечно белите завеси се очерта силует на мъж. Познах го - моят непознат. Оказа се, че през цялото време е бил  близо до мен, на ръка разстояние. 

На сутринта отидох до кварталното магазинче от което пазарувах. Избягвах големите супермаркети и навалицата в тях. В малкото и тясно помещение, отрупано с рафтове, ухаещо на салам и прах за пране, стоеше той. Погледът му се спря на мен сякаш ме познаваше, познанство при което, човек е сигурен, че никога няма да разговаря с другия. Взе една франзела в хартиен плик, плати и излезе. Пълната продавачка зад тезгяха ми се усмихна угоднически и заговори с груб, дрезгав тембър:

     - Този се мисли за нещо повече от нас! Освен "Добро утро!" и " Довиждане!",  нищо друго не казва. Бил тореро, ама май вече в пенсия, защото никой не го търси....  

Говореше ми така сякаш няколкото пъти пазаруване в магазина и даваха правото да ме смята за част от приятелското ѝ обкръжение.  Има лекарства за стресирани хора, но кога ли ще измислят лек и за стресиращи индивиди. Колко много казваме понякога и колко малко истина и смисъл има в казаното. 

Взех покупките и напуснах магазина с облекчение.

Същият ден, надвечер, докато седях на терасата и наблюдавах как слънцето бавно се търкаляше към хоризонта, а лъчите му режеха въздуха и го посипваха със златен прах, си мислех за "моя" непознат. Бях гледала кориди на Пласа де торос де Лас Вентас в Мадрид, знаех доста за тях, но никога не ги разбрах. Този танц на живота със смъртта ми бе непонятен. В него победеният умираше. Кой беше жертвата - бикът или човекът срещу него!? Също като при гладиаторите.  Коридорът към арената е пътят към неизвестното. Страхуват ли се от това да залагат живота си, когато се изправят пред бика? Казват, че тореадорът напълно е прекрачил прага на страха и магията му е в готовността да умре. Смъртта е неговата  истинска любов. Всеки път флиртува и се целува с нея. Белезите му са като медали, сякаш никога не са го болели.

" Дали ние всички не сме едни  бикове. Животът е нашият безмилостен и красив тореадор, който омайва кипналата ни и влюбена в него душа. Играе си и танцува с нея, понякога ни дава малко аванс , но накрая винаги си тръгва с трофей. " 

Отсрещният прозорец се отвори, вятърът наду пердетата, като платна на кораб. Зад тях стоеше той. Погледът му бе отправен към мен, но сякаш не ме виждаше. Чувствах се разтопена и невидима в настъпващата вечер. Остана дълго неподвижен и загледан навън. Усетих слепоочието ми да пулсира, а  кръвта  във вените затиктака като часовник, отброяваше секундите и минутите изтичащи между нас. Усмихна се и потъна отново в полумрака. Цялата треперех от напрежение. 

На сутринта събрах багажа си и се прибрах в Мадрид. Бързо се свиква със самотата. Не исках повече да надничам в чужди прозорци, в които да виждам своето отражение.

© Росица Димова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Аз самотата я усещам другояче, но има сходства. Има. А лекарства за стресиращи и страсирани не намерих. Не и в аптеките. Поздравления за написаното.
  • Много хубав стих, ще чакам с нетърпение да го публикуваш, Тони! Не знам дали е от зодията, но и аз като теб, - обичам да съм сама, но не и самотна.
  • Винаги бягам от някого,
    винаги бягам от нещо.
    Бягам от тъмните улици,
    бягам от светли копнежи.
    Бягам от срещи,
    от вещи.
    И от проблеми житейски.
    Само от себе си, ей Богу
    все още не мога да избягам.

    Част от мой близнашки стих, ще го публикувам някой ден. Сама мога да бъда, самотна - не се научих!
  • Благодаря, Йордан!
  • Хубав стил и приятен разказ!
  • Благодаря, Марко!
  • Много силен разказ !
    Поздрави за творбата !
  • Благодаря за прекрасния коментар, Samadhi (Гюлсер Мазлум)!
  • "....Не исках повече да надничам в чужди прозорци, в които да виждам своето отражение." - Всяко влюбване и обичане е наблюдение /след време/ на отражението на собствена ни душа в друга. Обикнатата самота е самоприемане и себеуважение, събиране и преподреждане на наразпилени емоции в нова цялост, постигане на зрялост. А и нещото, което сме търсили и очаквали, е в нас. Самотата е творяща. Умееш да се впускаш в дълбините на човешката психика без многословие.Нарисуваният с думи предметен свят отразява душевните преживявания на героите ти. Хубаво пишеш!
  • Един тореро беше казал в едно интервю: " Излезеш ли на арената забравяш страха. Оставаш само ти и бикът." Благодаря, Краси!
  • "Този танц на живота със смъртта ми бе непонятен. В него победеният умираше. Кой беше жертвата - бикът или човекът срещу него!?" стига страхът да не е победител
  • Благодаря, че ми гостува, Силве!
  • Вълнуващ разказ, Роси, много хубава тема.
  • Благодаря, svetlitschka! Голям сладур си! 🙂
  • Чета те, чета и коментарите, но да ти дам знак все пак, че харесвам споделеното и сътвореното. ☺
  • Човек има нужда понякога да се отдаде на Самотата, за да поговори със себе си! Благодаря, Кирил!
  • Понякога Самотата не е строг тъмничар, а добър, търпелив и мълчалив Учител...
  • Благодаря, ЕйКей! Уча се и се старая! Писането ми е носи удоволствие и наслада, учи ме и на търпение! 😊🍀
  • Жени, благодаря ти! Самотата и тъгата, често са спътници и свикнеш ли с тях спираш да живееш!🙂
    Руми, много се радвам да те видя тук! Благодаря за хубавите думи!
  • Насладих се на историята ти, Роси, почувствах се близка до твоето светоусещане! Аплодисменти!
  • Роси, студени, много студени са пръстите на самотата... Казали са и преди мен колко е хубав този разказ, но аз исках да знаеш, че и аз съм прочела
  • Благодаря, Костадин! Поздрав и за теб!🙂
    Иржи, много обичам да наблюдавам около себе си. Обичам и да фантазирам - какво се крие зад всеки прозорец или човек. Не си сама.🙂 Благодаря ти!
  • Както винаги страхотен разказ, чете се на един дъх! И в него видях себе се.Не, че съм самотна, но нали и ние сме нагъчкани едни срещу други блоковете, много хора не пускат дебели пердета, включително и аз и киното е отсреща! И като си лягам много след полунощ, вече съм "проучила" отсрещния екран- кой кога ляга, кой пуши на балкона, някои се карат и какво ли не...И заедно с разказа ти се пренесох в твоята наблюдателница и се усмихнах- не съм само аз! И също съм се питала каква е съдбата на някои...Интересно, но зависи кой как ще ти го опише, а ти го умееш това превъзходно, Роси!
  • Роси много замислящ разказ си ни поднесла,слагам в любими.Поздрав и благодаря.
  • Благодаря, Юри!
    DPP (SMooth), вярно е! Понякога сами търсим самотата! Благодаря ти!
  • Въпросът е дали търсиш самотата или тя те намира.
    Замислящ разказ.
  • Хубав разказ, Роси!
  • Благодаря, Мари! Хубаво е човек да умее да се види отвън! Дори да е само като отражение . Прегръщам те!
    Вики, радвам се, че си усетила тези "скрити" елементи! Благодаря!
    Даниела, за мен е удоволствие да те видя на страницата ми! Темата за самотата е стара, колкото света, различното е кой как я възприема и реагира. Благодаря ти!
  • Прекрасен разказ. Докосва, замисля, чете се на един дъх. Майсторски изказ, а темата за самотата е болезнено позната и близка на всеки. Удоволствие беше за мен. Благодаря.
  • Много интересно, с доста "скрити" елементи в историята. Прочетох с интерес!
  • Прозорецът срещу нас е огледалото, пред което не искаме да застанем от страх, какво ще видим в него. В твоя разказ, Роси, 💖прозорецът е лечител. Думите ти заливат съзнанието на читателя като кротка и тиха вълна, след която той не е същия. Впечатлена съм отново от майсторството ти!👏
  • Благодаря ви, Петър1, Петър, Наде, Таня, Младен, Стойчо! Приятен и ползотворен ден ви желая!
  • И Ърнест Хемингуей е толкова привлечен и запленен от коридата,че тя става задължителна част от живота му в Испания...
    Но тук има и още нещо:психологическа драма между двама "непознати",които знаят цената на живота.
    Специални поздрави за написаното от теб,Роси!
  • Всъщност светът е едно огромно огледало, в което привидното множество от лица могат да се окажат само наши отражения. Този разказ е написан с майсторско перо и оставя в читателя особено и загадъчно чувство. Нещо като дежавю. Поздравление, Роси!

    П.П. Благодаря ти, че подкрепи със сърчице "Дон Кихот".
  • Хубав разказ, както винаги, докосваш душата!
  • Много ми хареса, Роси. Толкова близко, толкова мое усещане.
  • Роси,вълнуващ разказ,.. ако оставим настрана професиите бикоборец, бояджия, майстор-лъжец,.. остава загатката за самотата
    Самотата като начин за съхранение...
    Преди години бях в Аликанте, но изглежда там няма корида, защото не посетихме подобно събитие
  • Да, права си за философията на тореадорите: Хемингуей е изградил прекрасно характерите на Манос и на Хуанито - пикадорът и торерото (ако помня добре имената им), и на останалите тореадори, които участват в разказа му. Той разказва за залеза на една епоха, и за залеза на коридата като цяло. Разказва и за честта, приятелството и за онзи инат да докажеш, че още те има, и че си жив. Хубаво е, че в края на “Непобедения” тореадорът не умира, което малко изненадва, но това е естественият завършек на разказа.
    Благодаря, Роси.
  • Зиги, удоволствието е взаимно. Всеки има моменти в които иска да се осамоти. Това не е обаче да си самотен, просто пренареждаш себе си! Благодаря за хубавите думи, приятелю!
  • Благодаря, Миночка! Чувствам се удоволетворена, когато успея да докосна някого. Не оставяй самотата да се настани в душата ти! Прегръщам те!
    Генек, благодаря!
    Да, Катя, всеки носи белезите си. Едни с гордост ги показват, други ги крият. Благодаря, че се спря при мен!
    Пепи, 🌹радвам се да те видя тук!
    Дейка, всеки има едно отражение в което да се види! Благодаря, слънчево момиче!
    Плам, има "топчета" които са дар от съдбата. Дори без да разговаряш, научаваш много. Благодаря ти, приятелю!
    Петър, Хемингуей и Лорка са автори свързани с коридите и живота на тореадорите. В някои от произведенията си, дори цитират кодекса на честта. Имам познат тореадор и винаги ми е била интересна философията им.За мен е удоволстви да те видя при мен.
  • Хареса ми. Роси, аз винаги гледам народа, винаги се чудя каква ли е съдбата на този и онзи, приятно ми е да си фантазирам какъв е животът им, какво ли правят, къде ли отиват, да зяпам израженията, и да си измислям какво си мислят… а твоя разказ ми напомни на това. Но на мен ми е приятно, не го чувствам самотно занимание… ама това не е по темата. А самотата — според мен е вътре в човека, не е дали наистина има или няма някой с теб, а дали ти си със себе си. Браво, Роска, пишеш много хубаво, с голям кеф те чета всеки път! 😎😊
  • Най-добрият разказ за тореро, който съм чел е “Непобеденият” - “Undefeated”. Май е и единственият, имам доста празноти да запълвам. Тук не става дума точно за торерото, а за самотата - с нея започва и завършва разказът, което обяснява всичко.👍
  • Животът е като Пинбол машина и ни пуска да се търкаляме като топчета, сблъсква ни с многобройни препятствия и хора, обрастваме с екзалтация и рани, спомени и надежди ... от начало всички топчета са еднакви, но впоследствие започваме да различаваме и да делим топчетата, към които ни е насочила съдбата, и вече с предразсъдъци с някой се разминаваме, с други се срещаме и имаме желанието да се залепим едно за друго, а има и такива, с които не бихме желали да се срещаме ... можеш да прекараш цял живот залепен в някаква среда, без да си намериш точния магнит за себе си, а има такива моменти, когато срещаш точният някой, с когото няколко минутен безмълвен романс запълва всички празнини, и въпреки налепите от пропуснатото време и жестокостта на съдбата, че е забавила точното място и време ... получаваме шанс да наваксаме всичко което сме пропуснали ... и за да запази перфектността на момента, той трябва да е 'момент' без продължение 🙃
  • Замислих се, Роси...всеки, май, си има по един такъв свой си непознат...
  • "Не исках повече да надничам в чужди прозорци, в които да виждам своето отражение."
    💐
  • Всеки носи белезите на живота. Философски разказ.
    Хубаво написан.
  • Модерен живот - непознат, ама собствен...
    Сериозно - хареса ми.
  • Роси, почувствах го толкова близко и мое, сякаш си го писала за мен! Харесах всяка дума в него, прекрасен разказ!
Propuestas
: ??:??