До преди две години не обичах самотата. Бягах от нея. Животът ми бе шумен и шарен. Приличаше на панаир, всеки ден пълен с нови хора, познати и непознати лица. Усмихнати и тъжни, измамно любезни и до грубост честни. Някои се закачаха като тръни по мен и търсеха разнообразие в самотните си дни, но след време вятърът ги отнасяше и съзнанието ми ги покриваше в забрава. Все бързах за някъде, като локомотив дърпащ вагони със слизащи и качващи се пътници. Без крайна спирка. До деня в който локомотивът се счупи и влезе в депото за ремонт.
Боледувах няколко месеца. След излизането ми от болницата се страхувах да се погледна в огледалото. В него виждах картина на Ботичели - тъжна и меланхолична, сякаш съм се събудила от дълъг сън. Кожата ми бе прозрачна и бледа, а съзнанието ново - откъснато от света. Струваше ми усилия отново да се приобщя към реалността, приличаща ми на стара дреха, с няколко размера по-голяма. Всичко което виждах и усещах бе различно. Мислите ми звучаха като китара в акустичн ...