Беше един слънчев петък в средата на пролетта. След следобедния развод* в 15:00 мен и още трима момчета от батареята ни пратиха да почистим площта около щаба. Това беше район на нашата батарея и никой не обичаше да се навърта там, защото историята показваше, че почти винаги когато човек си има работа с щаба не е на добре. Взводният тъкмо сдаваше от дежурство и беше тръгнал към щаба да си сдава пистолета. Отби се при нас да ни види.

-         Ето ви книжките. Като върнете инструментите, сте свободни да изчезвате.

Даде ни на мен и още едно момче голям гарнизон. В превод това значеше, че имаш почти два дни и половина отпуска, но в рамките на града. Сега… колко се спазваше ограничението за града беше ясно дори на командира на поделението, но в казармата имаше едно неписано правило, че всичко е позволено, стига да не те хванат.

Взводнияt беше момче в средата на 20-те и макар когато го пържеха в щаба, после да ни готвеше нас, беше свестен човек. Имаше и чувство за хумор и понякога така се караше на дадена издънка, че на човек му идваше по-скоро да се смее, отколкото да изучава бомбетата на кубинките си. С него можеше да се говори така, както човек би разговарял с колега от университета. Не отбягваше нито издънките, нито доброто поведение. Без проблем можеше да ти сложи книжката на трупчета и да не видиш външния свят за един месец, както и да ти даде някоя друга петица** за награда.

Раздаде книжките и изчезна към щаба. Тогава ми хрумна нещо.

-         Ей човече, ти нали няма да излизаш?

-         Аха.

-         Я ми дай ключа от гардеробната. Да си взема сака, а ти после ще занесеш лопатите, ОК?

-         Хей, знаеш ли кой е дежурен днес?

Само предполагах кой.

-         Мръсника. Така че, не е много добре да се разкарваш със сака покрай щаба.

-         Оф, той ли бе!? Добре, че съм отпуска.

Мръсният Хари, или Мръсника накратко, всъщност се казваше капитан Мирчев и беше ротен командир на ремонтната рота. Нисък и леко пълен, с пронизващи очи и постоянно сърдита физиономия с много голяма уста. Беше доста труден човек и не цепеше басма на капитани и на майори, и дори на полковници. Чух някъде, че бил показал среден пръст на майор. И правеше доста мръснишки номера на войската. Можеше да прати човек в ареста без да му мигне окото, само защото е закъснял за строя. Заяждаше се при инструктажа на новия наряд, правеше изненадващи проверки на караула и все за нещо ще намери да те “облъчи”, както обичаше да казва. Бил е ВП*** и имаше някои гадни навици, като например, когато не е на работа, да обикаля с колата си и да лови прескочили войници от близките кафенета.

Когато се върнах със сака, бяха почти приключили. След няма и двайсетина минути вече бях тръгнал да си ходя. Имаше една пътека, която минаваше през гористата площ зад щаба и спалните корпуси и говореше, че може би на мястото на сегашната ограда е имало вход. Бях приближил оградата вече, когато чух изсвирване зад гърба си. Обърнах се и го видях. Мръсният стоеше точно там, откъдето бях тръгнал с високо вдигната ръка, която ми махаше “ела тук”. Затичах се, защото в казармата мотаенето не е в твой плюс. Безпокойството в мен започна да расте с геометрична прогресия.

-         По-бързо, че ще тичаш с тоя сак цяла нощ по плаца! – сякаш лаеше дворно куче.

Пристигнах при него и се почна:

-         Къде си тръгнал?

-         А-аз имам отпуска… - дадох му книжката да види сам. Прибра я.

-         Не ми ги пробутвай тия, че имаш отпуска. Изсипвай сака!

Дявол да го вземе! Идеше ми да го напсувам най-малкото. Но мълчаливо изсипах съдържанието на асфалта.

-         Какво има тука? Алкохол? Наркотици? Друсаш ли се?

-         Не, само дрехи.

-         Само дрехи, а? Събирай си нещата и да ме чакаш пред канцеларията възможно най-скоро!

Обърна се и тръгна с бърза крачка към спалния корпус, където бе канцеларията на дежурния по поделение, докато аз си стягах за втори път багажа…

Озари ме едва доловим лъч надежда, че може би ще вземе да ме пусне. Сам видя, че имам разписана отпуска, все пак. Някак си бях странно спокоен. Бях само малко нервен заради стреса. Като изключим, че бях тръгнал да излизам от друго място, какво толкова бях направил? Не бях пил, нито друсал с някакви химии, нито бях цивилен, нито изнасях нещо от поделението. Но все пак това беше Мръсният Хари.

Оставих си сака в гардеробната и се качих пред канцеларията. След малко се появи и негова милост.

-         Казхте да ви чакам пред канцеларията…

Още не бях довършил изречението, когато кучето отново излая.

-         Отиваш в ареста! Знаеш процедурата там! И ако избягаш, ще ти се стъжни!

-         Хубаво.

Не знам дали от стреса беше, но ме беше ударила вълна на непукизъм. Отговорих му, сякаш казвах голяма работа, много важно или нещо от този сорт. Обърнах се и тръгнах. Вървях към караулното помещение така, сякаш бях тръгнал на разходка, а не да прекарам неизвестно време на наровете. Доста приятно се изненадах, когато ме посрещна един от старшините на батареята. Беше застъпил началник караул. Беше добряга и се отнасяше с войниците като със колеги. С него съм давал дежурен по кухня и доста добре се сработвахме. Посрещна ме сърдечно с усмивка.

-         Радев, какво пак си се издънил бе, Издънко такава? – само на мен ли ми се струваше, че съм станал слабост на някои от старшините?

-         Ем… Мирчев ме хвана на оградата.

-         Аха, значи Мръсния и тебе те е облъчил. Е, знаеш как са нещата. Сваляй връзките, колана и си изпразни джобовете. Хайде, понеже си наш човек, ще те сложим в общата килия.

От нашата батарея само аз до този момент не бях минал през ареста, но явно беше дошло време и аз да се намокря. Няколко момчета, които пушеха в двора на караулното, направиха шеговити коментари.

-         Хей, Радев, време беше и ти да минеш от тук…

Вътре имаше две килии. Една единична, която беше с размерите на килер и обща килия с три вдигащи са нара. През деня ги заключваха, за да не се излежават арестантите. Вътре имаше и една маса. Нямах какво да правя и реших да убия малко време в сън на масата. Не знам колко съм спал, но по едно време ме събудиха разни викове отвън.

-         Арестантина! Арестантина!

Какво пък сега? Излязох навън. Старшината седеше на входа с каменно изражение.

-         Оправяй се бързо, че Мирчев ни вика пред щаба.

Направих гримаса. О, не! Нещата не вървяха на добре. Първо Мръсния, а сега и щаба! А до края на деня имаше още много часове. Какво ли следваше? Нямах никакво желание да се разправям с ротния, КомБа-та**** или някой подобен. Чувствах се като агне на заколение.

Сложих колани, връзки, взех си нещата и тръгнахме със старшината. Вървяхме и мълчахме, а в главата ми имаше мисловен хаос. Ами ако това, ами ако онова, този това онзи онова, аз това, онова… Бях почнал и да се изнервям. Мирчев ни чакаше до беседката срещу входа.

-         Радев, може ли да правиш такива глупости, ми кажи? – звучеше като баща ми. -         Няма ли централен вход за тебе, ами трябва да прескачаш като някой престъпник? Ето ти книжката и да ми се махаш от главата, докато не съм размислил!

Един старшина на съседния дивизион ми даде едни стари парадни пагони и барета и ме изпрати да си изляза като новобранец през парадния вход.

Макар бурята да беше преминала, до края на службата Мръсния ме беше взел на подбив. Явно му бях паднал в очите заради тази случка и не беше много полезно да бъда в полезрението му. Викаше ме да помагам в парка при машините, като бях караул, задължително ми правеше проверки, юркаше ме да пренасям някакви неща от разни складове към разни складове. Понякога ме джафкаше само за това, че ходя с ръце в джобовете. Дори веднъж ми каза да ги зашия, но не го направих. Прати ме в ареста, но не отидох. Странното беше, че нищо не ми каза след това. Майтап ли си бе направил с мен? Ако да, то това е най-странното чувство за хумор, което може да има един човек. Дори на уволнението ме изгони от лавката, когато влязох да си взема нещо за пиене, докато чакам последния строй.

Арестът често се посещаваше. Все някой се бил върнал пиян от отпуска, все някой стар войник е попрекалил със закачките с някой новобранец, все някой е бил хванат да спи на пост или да си играе с автомата… Все дежурните изцепки. Да не броим “презоградските” отпуски. При тях неофициалната статистика сочеше, че хората имаха повече бягства, отколкото официални отпуски, без да броим наградите и полагаемата. Странното на тази случка беше в промяната на отношението на Мръсния към мен. Та той и преди мен е вкарвал хора в ареста и то за по-големи глупости, както и след мен също, но защо му бях паднал така в очите, все още се чудя…

*         Строяване с цел проверка и инструктаж на новия наряд.

**       Пет дни отпуск.

***     Военна полиция

****   Командир на Батальон