ЗАРЕЖДАНЕТО
Бяха двама мъже и една жена. Племето реши да им даде подслон, докато прецени дали да ги приеме. Имаха време да се докажат.
Ханс им освободи своята къщичка и се премести при Зоя и Антонио. Двамата не останаха доволни, но се примириха. Благодарение на него имаха личното си пространство и пак щяха да го получат.
Един ден, докато Антонио трупаше дърва за огнището, Зоя дойде и го хвана за ръката. Беше слънчева, имаше нещо ново в нея.
Дръпна го и го поведе извън селището. Уогитата само ги изгледаха.
Докато вървяха, тя му сподели:
Антонио мълчеше, но вътрешно се радваше с нея. Обичаше, когато я вижда щастлива, това му носеше покой в душата.
Зоя го заведе до едно голямо дърво надалеч, седнаха на тревата под гъстата му сянка и се прегърнаха.
Тя го целуна, бавно и страстно. После се отдръпна, гледайки го в очите, чакайки.
Тогава Зоя започна да се съблича и Антонио разбра. Край с виртуалния секс, сега щеше да е наистина.
Но не се получи. Той не знаеше откъде да започне и се провали.
Облякоха се нервно, полежаха в тревата и се върнаха в селището, без да си говорят. Вечерта се правеха, че нищо не се е случило, което си беше така. Но отношенията им вече се изкачиха на друго ниво и нямаше връщане.
Отклониха вниманието си към новите, които се оказаха интересни. Баща и син, отмъкнали момиче от друго племе, заради пламнала любов между младите. Прокудили ги от тяхната група, за да не си развалят съседските отношения и сега търсеха към кого да се присъединят. Каварите знаеха, че ако ги приемат, ще станат по-силни. В противен случай странниците можеха да попаднат на сегите и да останат при тях.
Имаше само един избор и бързо го направиха. На следващата вечер гласуваха племето да се сдобие с нови членове. В знак на благодарност Ямато, по-възрастният, обеща да ги научи как се вари брабак, веселата напитка. Ханс започна да строи нова къща, а Антонио и синът на Ямато му помагаха. И двамата млади имаха стимул по-бързо да е готова.
Зоя обаче не можеше да чака. Отново поведе Антонио към голямото дърво и без приказки се съблече. Той я последва, след което двамата легнаха в меката трева.
Антонио се надигна и я целуна по устните, изпробвано място. После тръгна надолу, а дъхът му образуваше вълнички от настръхваща кожа. Когато Зоя започна да диша по-учестено, той разбра, че няма да се справи.
С огорчение легна по гръб на земята, чувствайки се нищожество. Без да погледне знаеше, че Зоя тихо плаче до него.
Антонио беше съкрушен и първи започна да се облича. Напомни си, че е от друг свят, че не се е вписал напълно в този и може никога да не успее. Колкото и да го искаше, нещо от стария му живот го възпираше. Беше нужно да поведе война със себе си и да я спечели.
Помисли, че тя ще стане и ще тръгне с него, но Зоя каза тъжно:
Той изгуби желание да строи. И изобщо за всичко. Искаше само да се върне назад, да се зареди резервно копие и наново да се запознае със Зоя. Така щеше да избегне всички допуснати грешки. И да направи нови.
***
Уогитата отпаднаха бързо, сякаш бяха заредени с едно жертвоприношение, а не с дванадесет. Шест човека поискаха да отидат до храма. Нбуле и Трак щяха да уловят достатъчно дарове, Ханс искаше да огледа за хубави дървета по пътя, а Ямато реши да остави младите си спътници сами в новия си дом, за да се порадват един на друг. Антонио желаеше да е далеч от Зоя, Воцлав тръгна по същата причина.
Ямато извади най-голям късмет още на втория ден. Извика от радост и посочи едни храсти:
Потри доволно ръце.
Изтананика го като песничка, но Антонио слушаше думите. Май точно това му трябваше, за да си преодолее проблемите. Приближи към един храст с любопитство, разглеждайки малките черни плодчета, но Ямато му викна:
Той се дръпна като опарен, но вече имаше надежда. Повече от всичко искаше нещата със Зоя да се получат.
Започваше и да запомня пътя, минаваха за четвърти път от тук. След като получи увереност, реши да поговори с Воцлав. Не беше хубаво да се мразят с дъщеря си.
Приближи към мъжа, но той му скръцна със зъби:
Значи е още рано за прошка. Е, щеше да дойде времето. Антонио бе научил историята за скарването от Ханс, докато ковяха една пейка.
Тежки слова изричаше Зоя, и той го беше усетил. Думи, произнесени от сърцето, необработени в ума, се забиват най-дълбоко. Такава беше тя, първична, истинска. И само достоен мъж имаше място до нея.
Продължиха по пътя, хората в една посока, мислите - в друга, уогитата тромаво чаткаха с тежките си крака. Джон ги нарече строителни ботове.
Какво бяха строили?Храмове или ферми? Кое им бяха наредили и кой? Джон вероятно знаеше отговорите, но сега го нямаше. Беше влязъл във фермата, а остана в Храма.
***
Когато пристигнаха, сегите се подредиха от другия край на поляната. Бяха около тридесет мъже, всичките въоръжени.
Двете групи вдигнаха пушки и въздухът запари от напрежение. После напред излезе самоуверен мъж и накара сегите да ги свалят. Самият той носеше една под мишница, като дърво за огрев, не като пушка.
Започна да говори уверено, все едно пет дула не сочеха към него:
Посочи зад себе си:
После посочи напред:
Един от мъжете му пристъпи напред. Познаха го, говореше на предишната им среща.
Водачът им имитира смях:
Сегите тръгнаха след него, каварите сякаш вече не съществуваха за тях. От гората излязоха две уогита и ги последваха. Само че вместо ръце, имаха пушки. Големи.
Даде да се разбере, че разговорът е приключил.
Каварите се повъртяха малко, после Воцлав предложи:
Разположиха се на по-закътано място и запалиха огън. Трак и Нбуле одраха с ловки движения два заека, хванати сутринта, набучиха ги на пръчки и ги надвесиха над пламъците.
Шестимата седнаха да вечерят, търсейки тема за разговор. В главите на всички се въртеше едно и Нбуле пръв поде:
Воцлав му обясни:
***
Сегите бяха разтурили лагера си рано. Каварите мислеха да ги изчакат на закрито, за да не си променят решението при случайна провокация, но от небето се разнесе необичаен шум и изкочиха да видят какво става.
Нещо огромно падаше към тях, бавно. Въздухът под него се гърчеше от натиска и не се виждаше ясно.
Както се усмихваше, водачът на сегите изведнъж стана сериозен и вдигна пушката си:
Приближи се към младежа, след като другите си тръгнаха, а нещото отгоре бе съвсем близо.
Антонио дори не разбра, кога мъжът изчезна.
© Венелин Недялков Todos los derechos reservados