ЗАРЕЖДАНЕТО

            Бяха двама мъже и една жена. Племето реши да им даде подслон, докато прецени дали да ги приеме. Имаха време да се докажат.

            Ханс им освободи своята къщичка и се премести при Зоя и Антонио. Двамата не останаха доволни, но се примириха. Благодарение на него имаха личното си пространство и пак щяха да го получат.

            Един ден, докато Антонио трупаше дърва за огнището, Зоя дойде и го хвана за ръката. Беше слънчева, имаше нещо ново в нея.

• Ела с мен!

            Дръпна го и го поведе извън селището. Уогитата само ги изгледаха.

            Докато вървяха, тя му сподели:

• Току-що разбрах, че Марина май носи дете. Знаеш, че съм скарана с баща си, но пак много се радвам за тях. Ще имам братче или сестриче.

            Антонио мълчеше, но вътрешно се радваше с нея. Обичаше, когато я вижда щастлива, това му носеше покой в душата.

            Зоя го заведе до едно голямо дърво надалеч, седнаха на тревата под гъстата му сянка и се прегърнаха.

• Кажи нещо! - помоли го.
• Хубаво ми е с теб.

            Тя го целуна, бавно и страстно. После се отдръпна, гледайки го в очите, чакайки.

• Ще правим ли нещо?
• Какво? - той беше любопитен.

            Тогава Зоя започна да се съблича и Антонио разбра. Край с виртуалния секс, сега щеше да е наистина.

            Но не се получи. Той не знаеше откъде да започне и се провали.

• Нищо, другия път! - успокои го Зоя, но не го целуна.

            Облякоха се нервно, полежаха в тревата и се върнаха в селището, без да си говорят. Вечерта се правеха, че нищо не се е случило, което си беше така. Но отношенията им вече се изкачиха на друго ниво и нямаше връщане.

            Отклониха вниманието си към новите, които се оказаха интересни. Баща и син, отмъкнали момиче от друго племе, заради пламнала любов между младите. Прокудили ги от тяхната група, за да не си развалят съседските отношения и сега търсеха към кого да се присъединят. Каварите знаеха, че ако ги приемат, ще станат по-силни. В противен случай странниците можеха да попаднат на сегите и да останат при тях.

            Имаше само един избор и бързо го направиха. На следващата вечер гласуваха племето да се сдобие с нови членове. В знак на благодарност Ямато, по-възрастният, обеща да ги научи как се вари брабак, веселата напитка. Ханс започна да строи нова къща, а Антонио и синът на Ямато му помагаха. И двамата млади имаха стимул по-бързо да е готова.

            Зоя обаче не можеше да чака. Отново поведе Антонио към голямото дърво и без приказки се съблече. Той я последва, след което двамата легнаха в меката трева.

• Ще правим ли нещо, или не? - наруши мълчанието тя.

            Антонио се надигна и я целуна по устните, изпробвано място. После тръгна надолу, а дъхът му образуваше вълнички от настръхваща кожа. Когато Зоя започна да диша по-учестено, той разбра, че няма да се справи.

• Не мога.

            С огорчение легна по гръб на земята, чувствайки се нищожество. Без да погледне знаеше, че Зоя тихо плаче до него.

• Не ме ли харесваш? - тя се отчайваше. - Явно не те възбуждам.
• Не е така!

            Антонио беше съкрушен и първи започна да се облича. Напомни си, че е от друг свят, че не се  е вписал напълно в този и може никога да не успее. Колкото и да го искаше, нещо от стария му живот го възпираше. Беше нужно да поведе война със себе си и да я спечели.

• Трябва ми време.

            Помисли, че тя ще стане и ще тръгне с него, но Зоя каза тъжно:

• Побързай! Няма да те чакам още дълго.

            Той изгуби желание да строи. И изобщо за всичко. Искаше само да се върне назад, да се зареди резервно копие и наново да се запознае със Зоя. Така щеше да избегне всички допуснати грешки. И да направи нови.

***

Уогитата отпаднаха бързо, сякаш бяха заредени с едно жертвоприношение, а не с дванадесет. Шест човека поискаха да отидат до храма. Нбуле и Трак щяха да уловят достатъчно дарове, Ханс искаше да огледа за хубави дървета по пътя, а Ямато реши да остави младите си спътници сами в новия си дом, за да се порадват един на друг. Антонио желаеше да е далеч от Зоя, Воцлав тръгна по същата причина.

            Ямато извади най-голям късмет още на втория ден. Извика от радост и посочи едни храсти:

• Виждате ли? Това е браб, от него се прави брабак. На връщане ще го оберем, ще се опитам и да извадя здрав корен за пресаждане.

Потри доволно ръце.

• Веселбата ще започне, грижите ще отпаднат, душата ще полети, а задръжките ще изчезнат.

            Изтананика го като песничка, но Антонио слушаше думите. Май точно това му трябваше, за да си преодолее проблемите. Приближи към един храст с любопитство, разглеждайки малките черни плодчета, но Ямато му викна:

• Не ги яж, отровни са!

            Той се дръпна като опарен, но вече имаше надежда. Повече от всичко искаше нещата със Зоя да се получат.

            Започваше и да запомня пътя, минаваха за четвърти път от тук. След като получи увереност, реши да поговори с Воцлав. Не беше хубаво да се мразят с дъщеря си.

            Приближи към мъжа, но той му скръцна със зъби:

• Разкарай се от мен! Не ме интересува какво искаш да кажеш.

            Значи е още рано за прошка. Е, щеше да дойде времето. Антонио бе научил историята за скарването от Ханс, докато ковяха една пейка.

            Тежки слова изричаше Зоя, и той го беше усетил. Думи, произнесени от сърцето, необработени в ума, се забиват най-дълбоко. Такава беше тя, първична, истинска. И само достоен мъж имаше място до нея.

            Продължиха по пътя, хората в една посока, мислите - в друга, уогитата тромаво чаткаха с тежките си крака. Джон ги нарече строителни ботове.

            Какво бяха строили?Храмове или ферми? Кое им бяха наредили и кой? Джон вероятно знаеше отговорите, но сега го нямаше. Беше влязъл във фермата, а остана в Храма.

***

            Когато пристигнаха, сегите се подредиха от другия край на поляната. Бяха около тридесет мъже, всичките въоръжени.

            Двете групи вдигнаха пушки и въздухът запари от напрежение. После напред излезе самоуверен мъж и накара сегите да ги свалят. Самият той носеше една под мишница, като дърво за огрев, не като пушка.

            Започна да говори уверено, все едно пет дула не сочеха към него:

• Знаете ли, че настройките могат да се регулират така, та един изстрел да смъкне месото от костите? Не си като гръмнат, а като сварен на чорба. Много е мъчително.

            Посочи зад себе си:

• Те са виждали какво е.

            После посочи напред:

• Обиждате ме така. Дошли сме за друго, не да се гърмим. И, понеже ние сме повече, ще заредим първи. Направете си лагер някъде и изчакайте!

            Един от мъжете му пристъпи напред. Познаха го, говореше на предишната им среща.

• Този казва, че е дошъл от Храма - вдигна ръка към Антонио.

            Водачът им имитира смях:

• Ха-ха! Не им се връзвай, Куче, в днешно време е пълно с мошеници! Между другото, ако се случи нещо лошо на някого тук, много ще се ядосам. Хайде, губим излишно време!

            Сегите тръгнаха след него, каварите сякаш вече не съществуваха за тях. От гората излязоха две уогита и ги последваха. Само че вместо ръце, имаха пушки. Големи.

• А, забравих да попитам - мъжът се спря, вдигнал пръст. - Колко е максимумът? Моите хора не знаят.
• На кое? - отвърна Ханс.
• На животните, глупав ли си? Колко жертви?
• Дванадесет.
• Дузина? Интересно, за една машина по-логично да са осем или шестнадесет.

            Даде да се разбере, че разговорът е приключил.

            Каварите се повъртяха малко, после Воцлав предложи:

• Да си направим лагер! Ако искаха да ни убият, вече имаха възможност.

            Разположиха се на по-закътано място и запалиха огън. Трак и Нбуле одраха с ловки движения два заека, хванати сутринта, набучиха ги на пръчки и ги надвесиха над пламъците.

            Шестимата седнаха да вечерят, търсейки тема за разговор. В главите на всички се въртеше едно и Нбуле пръв поде:

• Прилича на онзи, Джон.
• Кой Джон? - Ямато бе в неведение.

            Воцлав му обясни:

• Срещнахме един странник предния път, пак тук, при Храма. Беше сам и невъоръжен, но не показа страх.
• И твърдеше, че няма богове - включи се с ентусиазъм Трак.
• Този не го потвърди.
• Но онзи направо влезе в Храма. И Антонио беше с него. Хей, Антонио, разкажи ни какво видя вътре!
• По-добре да не разказва - Воцлав беше рязък. - Хапвайте и да си лягаме! Уморени сме.

***

            Сегите бяха разтурили лагера си рано. Каварите мислеха да ги изчакат на закрито, за да не си променят решението при случайна провокация, но от небето се разнесе необичаен шум и изкочиха да видят какво става.

            Нещо огромно падаше към тях, бавно. Въздухът под него се гърчеше от натиска и не се виждаше ясно.

• Какъв късмет! Това не е случайност, това е съдба!

            Както се усмихваше, водачът на сегите изведнъж стана сериозен и вдигна пушката си:

• По-добре изчезвайте веднага, друг път ще заредите! Хайде, да ви няма! Антонио, ти - не, ти оставаш!

            Приближи се към младежа, след като другите си тръгнаха, а нещото отгоре бе съвсем близо.

• Не се безпокой! Предстоят някои събития, които може да направят вселената по-добра. Не този свят, не твоя, или моя, а всичките. Само бъди такъв, какъвто си и не изпитвай срам! Предстои да падат богове. От много високо.

            Антонио дори не разбра, кога мъжът изчезна.