МИСИЯТА

            Антонио зяпаше странните същества, излизащи от кораба. Вторият беше противно дебело създание с огромни буци по тялото, но веднага се усещаше, че той е главния.

            Местните изчезнаха и сега стоеше сам пред непознатите.

• Добре дошли! - реши да каже нещо.
• А, той говори! - промърмори джуджето. - Вече мислех, че е някой примат. Приятелю, този тук ли търсехме?

            Грозният откъсна поглед от Храма и чак сега забеляза Антонио.

• Не. Търсим някой, който е бил в тази сграда. Но първо мисля да изпуша една лунна трева.
• Аз съм бил в Храма - обади се Антонио, но изобщо не му обърнаха внимание, затова се поправи: - Във фермата.

            Буцестият зяпна и цигарата падна от устата му. Джуджето побърза да я прибере.

• И това ако не е съдба!

            Калорид подаде ръка за първи път в живота си. Антонио я пое с отвращение.

• Знаеш ли кой изпрати сигнал от тук? С чертежи, схеми, машинни инструкции, всичко?
• Може би Джон?
• Къде е той сега?
• Не знам, може да е още вътре, може да беше тук преди малко, може и да е умрял. Беше малко луд.
• Той е бил! - ако Калорид тежеше стотина килограма по-малко, сигурно щеше да заподскача от радост.

            После рязко стана сериозен:

• Разкажи ми какво има вътре! Джаб, донеси два стола, ако обичаш!

            Седнаха и Антонио сподели набързо как е живял, как е излязъл, после приключението с Джон и какво е разбрал от всичко.

• Затова сме тук, Антонио. Аз съм Калорид, делегат в Съюза на обединените видове. Там има представители на всички планети и заедно работим за една по-добра вселена, с равни права за всички. Но едни хора, които искат да трупат богатства, не са съгласни, защото така не могат да експлоатират другите. Трябва да ги спрем, разбираш ли, за да няма повече затворници като теб.
• Почти - каза Антонио. Не знаеше всички думи, но схвана смисъла.
• И затова си ни нужен ти. Това, което правят тук е против законите, изградено тайно, но ако разкажеш историята си пред съюза, лошите хора ще влязат в затвора и всички ферми ще бъдат унищожени.
• А къде ще се зареждат уогитата?

            Калорид не разбра, та се наложи да му обясни за храмовете и жертвоприношенията. Грозникът схвана бързо:

• Не се тревожи, веднага ще се изградят електростанции за това. И няма да има нужда от жертви. Натискаш копчето и зареждаш. Така е вече навсякъде. Предстои ти да видиш много чудеса.

            Антонио стана от стола си:

• Не съм казал, че ще ходя някъде.

            Джаб се намеси:

• Не разбираш ли колко е важно?
• Важно е за вас. За мен друго е по-важно.
• Какво е то, ако мога да попитам?
• Приятелката ми. Скарахме се и се разделихме, но трябва да се върна при нея.

            Делегатът обобщи:

• Добре. Вземаме те, говориш пред съюза и после те връщаме, с всички ресурси, които поискаш.
• Колко време ще отнеме?
• Месец - излъга Калорид.

            Антонио се замисли. За един месец можеха да се променят много неща. Зоя каза, че няма да го чака. Но той не бе готов да се върне, не можеше да разчита на някакъв брабак.

            В същото време пред очите му изникнаха онези табели в коридора, на стена, зад която имаше затворени хора, може би мечтаещи за прозорец като него. Помисли и за Джон. За нещата, които може да види и научи. За това, как ще се върне и ще поведе племето към по-добър живот.

• Съгласен съм.

            След секунди люкът се затвори и те отлетяха.

***

Стаята му беше почти същата и се почувства като в капан. Имаше легло и санитарна клетка, нямаше медицински център, автомат за храна и портал. Нямаше прозорец.

            Но поне имаше врата. Антонио я отвори и затвори няколко пъти, за да се увери, че работи, после се отпусна в леглото. Беше по-удобно от тези в селището, но той бързо стана и излезе в коридора.

            Намери Джаб в едно по-голямо помещение. Джуджето седеше пред екран, като малък портал към друг Свят и драскаше по него с ръце.

• А, ти ли си? Сядай! - каза му разсеяно. - Вървят едни търгове за антики, след малко ще ти обърна внимание.

            Продължи да ръкомаха, картините пред него се сменяха. Антонио опита да прочете нещо от надписите, но имаше основно числа и бързо му доскуча.

• Пътуваме ли? - обади се.
• Да - джуджето не спря. - Планетата ти отдавна не се вижда.

            След още малко се откъсна от екрана с доволно изражение.

• Готово, похарчих добри пари. Гладен ли си?
• Мръкна ли вече?
• Във вселената винаги е мрак. Само на планетите е светло. Така че, можеш да ядеш когато поискаш.
• Мисля да ям. После да поспя.
• Браво! Това е да имаш цел в живота. Готвачът ми е добър, особено в пилешко по марсиански. Обичаш ли пилешко по марсиански? Разбира се, че не, няма как да си опитвал. Сега ще ти стане любимо.

            Джаб извади слушалка:

• Пиле по марсиански два броя, едното по-люто, като за мен.

            Докато чакаха, Антонио помоли:

• Разкажи ми малко за мястото, на което отиваме!
• Няма да ти разказвам, направо ще ти покажа.

            Джаб седна до него и разгъна нов екран. Така прекараха часове. Пилешкото наистина беше уникално вкусно, а нещата, които Антонио видя, в по-голямата си част приличаха на Света.

            Сподели това с джуджето, то кимна с глава:

• В истинския свят, обаче, няма резервни копия. Не бива да се доверяваш на тези, които не познаваш. Мнозина ще искат да те използват, да те оберат, някои ще желаят да те убият. Ти си живял в безвредна симулация, сега ще е истинско и опасно.
• Живял съм и сред хора, никой от тях не е искал да ми причини зло. Само сегите се държаха враждебно.
• Това е, така да се каже, начална цивилизация. Колкото повече се развива, толкова по-сложно става всичко. Чувствата се скриват зад маски, хората започват да ти говорят едно, а да мислят съвсем друго. Взаимоотношенията се объркват и, ако задълбаеш в тях, може да полудееш.

            Джаб започна да показва с ръце:

• В началото един е бил отгоре и другите са го слушали. Сега има много най-отгоре, под тях други, други, други, някои криволичат встрани, някои уж слушат един, а всъщност работят за друг. Ние сме най-отдолу на всичко това. Тези, които са най-отдолу, най-лесно могат да бъдат стъпкани.

            Антонио се умори от толкова информация.

• Отивам да поспя. Къде е онзи грозния?
• Сигурно се забавлява в каютата си. Ако той ти е противен, предстоят ти големи изненади. В съюза има деветстотин и четиридесет вида, дромедите са от красавците.

            Това не го успокои. За него Зоя беше красива, никой друг. Пожела си да я сънува.

            Легна в каютата си, вперил мисли в предстоящото. Колкото и да е интересно, смяташе да разкаже историята си и да се връща. Това пътуване не беше истинско, стоиш си в стаята и не правиш нищо.

            Можеше да стане много прочут, ако се случеше онова, на което се надяваше Калорид. Да му издигнат паметник, дори да кръстят планета на негово име. Трябваше да бъде Антонио 841, в памет на онези осемстотин и четиридесет, които са живяли в клетка преди него.

Вратата на каютата се отвори и той закрещя, виждайки протегнатите към него пипала.

***

Жрицата не пострада много. Антонио някак беше успял да отреже половин пипало, но то щеше да израстне наново до няколко дни. Калорид се ядоса, че не го попита предварително. Спомни си своето първо усещане и сигурно щеше да реагира по същия начин, ако не беше толкова тромав.

Опита да обясни на младежа, че удоволствието е страхотно, но не го убеди. И не настояваше много, при мисълта, че тези нежни пипалца с розови вендузи ще откриват тайни отвори и гънки в нечие друго тяло.

Откакто се движеше с Джаб, наруши много морални закони, които трябваше да са непоклатими в един делегат. Но нещата скоро щяха да се променят. Ако мисията успееше, Калорид щеше да се превърне в герой и нямаше да има значение какво е вършил.

Ако се провалеше, Астеда ставаше собственост на Галактис и неин избраник заемаше мястото му в съюза. Всичко или нищо, сам срещу вселената. Е, с помощта на Джаб и Антонио. Както и жрицата.

Новият им спътник започна да се изнервя още на втория ден. Търпя мълчаливо, докато не издържа и попита:

• Колко дни минаха?

            Калорид не искаше да го лъже пак, затова извъртя отговора:

• Тук няма дни, във вселената е вечен мрак.
• Джаб вече ми каза това. Като бях във фермата, поне лампите угасваха и знаех кога да си лягам. Тук всичко свети постоянно. Как засичате времето?
• На кораба времето е без значение. Отмерва се само на планетите и то с различна скорост, защото всяка планета се върти различно и дните им не са еднакви.

            Отново лъжа, донякъде.

• Ти на колко години си?
• На шейсет и три.
• И къде ги отмерваш? На твоята планета, или на друга? Или ги събираш, тук пет, там - десет?

            Момчето беше умно. Ако го хванеше, че лъже, щеше да загуби доверието му.

• Имаме чипове в главите, които, освен много други неща, отмерват колко сме живяли по стандартно астрономическо време.
• И откакто отлетяхме колко си живял?

            Брадавиците на Калорид започнаха да се зачервяват.

• Ей сега ще си отворя черепа и ще погледна. Скоро ще стигнем. Гладен ли си?
• Вече ядох пиле по марсиански. Всеки ден го ям. Или всеки мрак. И да си отворя черепа, пак няма да разбера. Дотук съм го ял двадесет и осем пъти.

            Пътуваха двайсти ден, значи Антонио се хранеше добре. Според Джаб оставаха още два и пристигат. Време за малко игрички и удоволствия.

            После всичко започва по старому.