ПРИЕМАНЕТО

            Антонио се измъчваше от много неща. На първо място от хигиената. Беше свикнал да се къпе в санитарната клетка сутрин и вечер, като мръсотията идваше само от него в изолираната от света стая.

            Тук се миеха когато срещнат река по пътя си, а сутрин всеки се криеше зад някое дърво да се облекчи, използвайки прясно откъснати листа да се забърше. Справяха се и без медицински център, който да следи здравословното им състояние, предписвайки нужните медикаменти.

            Бяха здрави, корави и чисти, само Трак вонеше като пор. Зоя обясни на Антонио, че поровете са животни, които с отвратителната си миризма се защитават от хищници. Трак нямаше от какво да се бои, мъж - канара, но всички го избягваха.

            Друга мъка беше физическото натоварване. Племето вървеше по цял ден, независимо дали пече слънце или вали, понякога попадаха на пресечени местности, с безброй изкачвания и слизания.

            Всеки носеше равно количество багаж, жените по-малко. Нямаха лични вещи, каквото притежаваха беше на племето. На въпроса, защо огромните уогита не мъкнат товара, Зоя повдигна рамене и отвърна кратко:

• Това ще ни направи слаби. А уогитата са наши стражи.
• От какво ни пазят? От вонята на Трак ли?

            Зоя се усмихна и му изсъска:

• По-тихо, ще те чуе и ще те набие! Има достатъчно опасности в горите, не

само хора. Теб май от нищо не те е страх?

• Не е имало нужда, досега бях сам. Ти си първата ми приятелка.

            Прозвуча ѝ добре, личеше си по изражението, но Зоя не продума повече и избърза напред в движещата се колона.

            Антонио вървеше сам, но това не му пречеше. Беше свикнал, изкара двадесет процента живот по този начин. Дори на моменти шумът му идваше в повече и някои вечери дълго не успяваше да заспи. Тогава оставаше седнал край огъня, черните сенки на уогитата висяха над него, а из малкия лагер се носеше хор от кротки хъркания на няколко гласа.

            Още не можеше да каже дали този живот му харесва. Сетивата му се отключиха за много неща, невероятно могъщи и красиви, имаше спътници, които го приеха веднага, имаше Зоя, приятел във всичко. Сигурно го очакваха интересни приключения, но по-удобно бе да изключваш съзнанието си когато поискаш и да си изградил подреденост в ежедневието си.

            Никога нямаше да се върне назад. Или поне следващите двадесет процента.

***

            След няколкодневно ходене, една вечер Естел постави въпроса пред каварите:

• Трябва да решим дали да приемем Антонио в племето.
• Че той вече е с нас - изсумтя Исмаил, докато дъвчеше парче мръвка до нея.
• Но не е приет официално. Имаме си традиция.

            Всички седяха в кръг около огъня, както обикновено. Марина, която се грижеше за дъщерята на Воцлав, бе майчински настроена и към новодошлия, сядаше все от едната му страна, а Зоя бе от другата.

            Франко проговори, вперил поглед в пламъците:

• Естел е права, трябва да го гласуваме. Но не бива да се водим единствено от нуждата си, ние не сме само племе. Ние сме семейство. Младежът е нов в нашия свят и още не е показал способности, с които да ни бъде от полза.

            Завъртя се към Антонио, очите му светеха, отразявайки огъня.

• Помисли добре дали искаш да бъдеш част от нас! Защото ако сега те приемем и утре размислиш, това ще е предателство.
• Искам - гърлото на младежа се беше стегнало.
• А с какво ще допринесеш за благополучието ни? Какви умения имаш?

            Не можеше да отговори веднага. Затова Зоя се включи:

• Има кураж. Видяхте как заблуди сегите.
• Беше безразсъдство - Франко се мръщеше. - Кураж имат само глупците. Такива умират първи.

            Воцлав рядко говореше, откак изгубиха Хабиб. Затова се изненадаха да чуят гласа му:

• Аз съм за момчето. Тук изглежда всичко му е чуждо, но се учи бързо и не се отказва. След време може да започне да обучава и нас на неща, които не знаем.

            До Воцлав седеше Естел.

• Щом предложих да го приемем, значи съм съгласна. Помощта му вече се усеща.

            Вдигна рамене, друго нямаше за казване. Исмаил отново изсумтя:

• Ми добре, и аз съм съгласен.

            Дойде ред на Трак:

• Каза, че мириша лошо. Куражлия е. Обичам смелчаците.

            Нбуле поглади мустаци:

• Едно гърло за хранене в повече няма да ми натежи.

            Ханс нямаше мнение:

• Каквото решите.

            Франко прецени, че темата е изчерпана.

• Време е да гласуваме. Който е съгласен Антонио да стане наш брат, в трудности и неволи, в щастие и радост, да вдигне ръка!

            Никой не поиска мнението на Марина, но тя първа вдигна своята. Една по една, осем ръце се изпънаха. Последната, на Франко, накара сърцето на Антонио, да подскочи от вълнение. Това беше вдъхновяващ жест на приемане, колкото очакван, толкова и изненадващ.

            Трябваше да каже нещо, след като стана център на внимание:

• Благодаря ви, хора! Наистина ще се постарая да заслужа мястото си. Досега живях самотно, не съм говорил и дружил с никого, освен със себе си, бях в друга вселена.
• Защо не ни разкажеш? - прекъсна го Ханс.

            Той се опита, макар да нямаше много за разказване и повечето неща бяха неясни за тукашните хора. Те водеха по-древен и примитивен живот, който обаче оставаше най-истински.

            Задаваха му много въпроси, но пак не успя да им обясни какво е Света, Порталът, как така храната му сама се появява, как е влязъл в Храма. За някои работи той самият нямаше отговор. Беше приемал всичко за даденост, без да се замисля защо се случва точно така и по каква причина.

            След като се наприказваха и започнаха да си лягат, Зоя прегърна набързо Антонио и прошепна в ухото му:

• Знаех, че си специален.

            Той смяташе, че е различен. Дали значеше същото?

***

            След още няколко дни започнаха да се изкачват в планината. Пътуването им бе към края си, търсеха подходящо място за дълъг престой.

            Нбуле и Трак, които покриваха по-големи територии в дирене на улов, споделяха за открити от тях терени и Франко повеждаше племето натам, но все нещо не му харесваше.

            Докато накрая видяха своето място. Китна полянка, закътана под древни скали, от които извираше бистър поток и хукваше надолу към равнината. Водите му бяха студени, но мъжете заприщиха една вдлъбнатина и полека започна да се събира езерце.

• Слънцето ще свърши останалото - обясни Воцлав на Антонио. - Тук ще се къпем.

            После се захванаха да строят голям навес, който да ги пази от дъждовете. Полека мястото заприличваше на селище, с помощта на Ханс, в чиито ръце дървото добиваше всякаква форма. Това беше неговият талант, да създава дом.

            Антонио мислеше, че щом вече не пътуват, ще седят по цял ден, докато дойде време за вечеря. Не позна. Ловците обикаляха за дивеч, голяма част от който жените се заеха да осоляват и опушват, за да имат запаси. Другите мъже изградиха огнище с трапезна маса до него, санитарна постройка с дълбока дупка, стойки за пушките на слънчево място и продължаваха да правят нещо.

            Антонио помагаше където го повикат, тялото му плувна в пот. Като приключиха за деня, Воцлав го заведе на езерцето да се изкъпят. Водата беше все още студена и в първия миг стегна тялото му, но после всички мускули се отпуснаха в блаженство.

• Голямо удоволствие, а?

            Двамата бяха легнали във водата, само главите им се подаваха. Воцлав продължи, сякаш темата бе свързана:

• Какво мислиш за дъщеря ми?

            Антонио се озадачи:

• Дъщеря?
• За Зоя ти говоря.
• Тя ти е дъщеря? Какво значи това?
• Човече, от къде идваш?

            Воцлав се изправи гневно и младежът неволно се загледа в окосменото му мъжество, от което се стичаха капки вода. При събличането бе отвърнал поглед, сега не успя.

            Мъжът се облече набързо, както е мокър и го остави сам. Без обяснения. Антонио подозираше, че дъщеря е повече от приятел, но трябваше да попита някого. После, ако е прилично, би потвърдил на Воцлав, че Зоя е прекрасна, грижовна и верен приятел. Би премълчал само, че му се правеше виртуален секс с нея. Без друго нямаше да го разбере.

            Марина му обясни какво значи дъщеря:

• Тя произлиза от него, носи неговата кръв и наследство. Загубила е майка си като малка, която я е родила, след като зачева от Воцлав. Един ден и Зоя ще стане майка, а мъжът, с когото бъде, ще е баща. И ще имат прекрасен син или дъщеря, в зависимост дали е момче или момиче. Ти трябва да си син на някого. Не помниш ли родителите си?

            Много нови понятия за един разговор. Антонио не беше на никого, но му се прииска да бъде някой.

            Същата вечер той пожела да покаже нещо на Зоя. Издебна кога е свободна и я дръпна за ръката:

• Ела с мен!

            Тя не се противи, не каза нищо, само го гледаше в очите.

            Отдалечиха се от лагера, навлизайки в черния мрак, смегчаван от нощното небе. Легнаха по гръб на тревата, щурчета скърцаха невидими край тях.

• Виждаш ли звездите?

            Антонио изчака малко, след това продължи:

• Почти край всяка от тях има друг свят, подобен на този и други хора, живеещи там. Някъде има огромни градове, с безброй жители и къщи като кули. Качват се на направени от тях неща и пътуват от един свят към друг.
• Ти ходил ли си там?
• Не съм - Антонио въздъхна и каза нещо, което само си мислеше: - Има толкова много звезди на небето и само един човек, с който искам да ги гледам.
• Вече може ли да те целуна?
• Може.

            Треперещите им устни се намериха, търсили се цяла вечност. И не се отделиха още една.