В апартамента беше толкова тихо, тягостно тихо. Телевизорът не можеше да замести истинската човешка реч. Честно казано, чувствах се самотен. Жената пак се беше разсърдила, подбрала децата и отишла при майка си. Това беше редовният ѝ номер. Не го правеше толкова, за да покаже колко съм я наранил аз, а за да нарани мен. Честно казано, децата ми липсваха, а и не исках да ме помислят за лош съпруг, който гони майка им или нещо такова.
Вярно е - викнах ѝ, но и тя на мен. Ние по принцип напоследък доста си викахме. Някак си непродходящо избирахме да се освободим от напрежението - като си викаме един на на другия. Но това не беше освобождаване на напрежението - това бе прехвърляне на топката в ръцете на другия, а нали сме едно семейство - тази топка, този гнилоч, насъбран през деня у който и от нас да е си оставаше в семейството. Предполагам, че можех да отида и да се развикам на някой минувач, или на продавача в магазина, или да крещя в колата си...всъщност, така и правих. На много хора вика ...