В апартамента беше толкова тихо, тягостно тихо. Телевизорът не можеше да замести истинската човешка реч. Честно казано, чувствах се самотен. Жената пак се беше разсърдила, подбрала децата и отишла при майка си. Това беше редовният ѝ номер. Не го правеше толкова, за да покаже колко съм я наранил аз, а за да нарани мен. Честно казано, децата ми липсваха, а и не исках да ме помислят за лош съпруг, който гони майка им или нещо такова.

Вярно е - викнах ѝ, но и тя на мен. Ние по принцип напоследък доста си викахме. Някак си непродходящо избирахме да се освободим от напрежението - като си викаме един на на другия. Но това не беше освобождаване на напрежението - това бе прехвърляне на топката в ръцете на другия, а нали сме едно семейство - тази топка, този гнилоч, насъбран през деня у който и от нас да е си оставаше в семейството. Предполагам, че можех да отида и да се развикам на някой минувач, или на продавача в магазина, или да крещя в колата си...всъщност, така и правих. На много хора виках, но май само да се вика не е средство със справяне с проблемите. По-скоро трябва човек да им обърне внимание. А ние не обръщахме наистина внимание на проблемите в брака си и те се задълбочаваха. И двамата със съпругата се съсредоточавахме върху други проблеми - тя се притесняваше, че я преместваха в друг отдел в службата, а аз - че съкращаваха хора от моя офис. Не бях наред със здравето - диабетът не си играеше игрички - ампутираха ми два пръста на крака. Децата бяха пуберитети - бях хванал сина ми на 13 години да пуши марихуана, дъщеря ми на 15 излизаше с някакъв по-възрастен от нея момчурлак, който можеше и да е спокойно над 18 години.

Стоях си сам в празната къща и и настроението ми се влошаваше все повече. Бирата в хладилника беше долнопробна, жена ми си купуваше отвреме-навреме някакви бълвочи, аз по-принцип напоследък не пиех бира - заради диабета си, но се сега пусто ми се допи...Нищо интересно не даваха по новините. Потърсих, но  намерих само тъпи филми, дори някой научнопопулярен нямаше. Угасих телевизора. Не ме свърташе на едно място, затова взех якето си и излязох.

Бе свежо отвън. Хубава есенна вечер в средата на ноември. Духаше лек ветрец. Имаше облаци разпокъсани и миришеше на сняг. Разхождах се из улиците на града. Беше петъчна нощ и беше пълно с народ - млади, най-вече, но имаше и други - дори и трътльовци на мойта възраст. Мислех да хлътна в някой бар, но не трябваше да пия много - заради кръвната си захар, а в настроението, което бях, хубаво щях да се напия. Не беше само намерението да се нвъздържам, обаче, което ме задържа извън бара. Просто и не ми се щеше да се напия. Търсех нещо друго...какво - още не го бях формулирал в главата си...

Остана ми да скитосвам по улиците. Мислех си за моите проблеми не ми хрумваха никакви решения. Най-вероятно щяха да ме уволнят, а с жената - е там проблемите бяха наистина големи. Мислех си, че на хоризонта се задаваше развод. По едно време попаднах в един по-пуст край на града - близо до реката. Бях обиколил доста. За мен не е хубаво да вървя много, тъй като от диабета не усещам, като ми се разранят краката и после като се образуват ранички и се възпалят, трудно се лекуват. Чудех се накъде да тръгна. Не ми се ходеше нито напред, нито назад, нито настрани. Не ми се разхождаше из града вече, но не ми се прибираше също и у дома.

Отговорът дойде от само себе си. От една сграда пожарната стълба бе паднала додолу. “Ха, какъв късмет” помислих си. Това ми трябваше, да се кача на високо и да погледам града оттам. Сградата беше десетина етажна, щеше да има хубава гледка на града и на реката, която го пресичаше. Започнах да се катеря по стълбата. Оказа се доста по-трудна задача, отколкото предполагах. Явно не бях във форма, тъй като трябваше да спирам на няколко пъти. Тези цигари...и това шкембе. Нищо чудно, че жена ми ме нарече “безнадежден шопар” преди да си тръгне. Май такъв си бях.

Най-накрая се качих отгоре. Седнах на парапета на покрива и се загледах назад към града. Моята беше от най-високите сгради в града. Улиците под мен се виждаха как се губят напред в нощта. Светлините на уличните лампи, които бяха като малки слънца близо до мен, наредени в редици, се сливаха в далечината. Облаците по небето бяха осветени от заревото на светлините на града.

Допуши ми се. Изваждайки кутията, тя се закачи на якето ми и някак си я изпуснах - падна десет етажа надолу. Е, явно щях да мина без пушене. Така и не си заслужаваше да омърсявам момента с отровата на цигарите. Засмях се на ум. Дадох си сметка за какво бях дошъл на покрива, дали цигарите щаха да ме отровят или не, вече беше без особено значение. В главата ми се беше формулирала някаква идея, за решаване на проблемите си, в която пушенето на цигари не играеше особена роля.

Мислите ми бяха прекъснати от шум от отвъдната страна на сградата, откъм реката. Между мен и другата страна беше кулата на асансьора. Станах, заобиколих и замръзнах на място втрещен.

На парапета на сградата, досами ръба, стоеше жена. Беше с боси крака, облечена в стилна бяла рокля, която се появяваше от слабия ветрец. Бе изула обувките си до асансьорната шахта, там бе оставила и дамската си чанта.

Самоубийца! Значи тя беше тази, която беше свалила пожарната стълба до земята. Не знаех какво да направя. Ако се приближах можеше да се хвърли надолу. Чудих се какво да кажа, без да я стресна. В края на краищата тя проговори първа:

- Здравей страннико. - каза и се усмихна - виждах лицето ѝ леко в профил.

- Здравейте.

- А, мъж! Млад, в добра форма. Широкоплещест. Със сини очи. Дошъл си да ме спасиш.

- Май не познахте почти за нищо - казах плахо.

- О, не се занасяй - да говориш на жена, която е стъпила на ръба на “Вие”. Нужни ли са тук такива учтивости?

- Предполагам сте...си права.

- Разбира се. Какво те води тук? - каза тя и се извърна към мен, усмихната.

Жената беше към средата на двайсетте и хубава. Черна дълга коса, лицето ѝ беше бледо и слабо. Имаше тъмно кафяви, почти черни очи и хубава усмивка.

- Дойдох за гледката - казах аз и отстъпих назад. Облегнах се на асансьорната кула с ръце в джобовете на панталона. Не знаех какво се прави в случай, когато човек завари самоубиец на ръба на сграда, но предположих, че първото нещо беше да я уверя с държанието си, че няма да се опитам да я свалям от парапета - тогава можеше да реши да скочи. Съжалих затова, че си изпуснах цигарите. Сега беше време за една.

- Как се казваш страннико? - запита жената.

- Стан.

- Амилия. Приятно ми е Стан. Не познавам много Становци.

- И аз не познавам много жени с името Амилия. Сещам се само за една всъщност…

- Приятелка ли ти е? - запита жената с интерес.

- Не - засмях се аз - по-скоро е героиня от книга. Тя е малко кривогледа , а може и да е мъж - замислих се - но ти не приличаш въобще на нея. Извинявай, че я споменах. Просто….

- Дойде ти? - каза Амелия, обърна се настрани и направи колело напред на парапета, който беше петнайсетина сантиметра широк. Застана пак на крака и с подскок се извърна към мен.

- Моля те, не прави това. - възкликнах аз.

- Защо не? - попита тя

- Опасно е… - казах тихо.

- Напротив. Аз съм професионалистка. Тренирам в стаята си. Разкажи ми за себе си. Ако искаш, разбира се. За гледката тук ли излезе от вас или просто се разхождаш навън, защото... - попита жената и започна да се разхожда бавно по ръба на парапета и направи жест с ръка да довърша изречението. Вдигнах рамене и се загледах през парапета към реката.

- Исках да се разходя на въздух тази вечер. Животът ми е - е, ад е най-точната дума...помислих, че една разходка ще ме ободри. Ще ме успокой.

- Е успокой ли те? - запита жената любопитно.

- Май даже ме напряга. - отговорих искрено.

Жената се засмя:

- Но защо? Поеми дълбоко дъх. Успокой се. Има причина, заради, която си дошъл тук.

- Каква?

- Да намеришм решение на проблемите си, които не си намерил там долу, така да се каже - каза тя, погледна ме и ми намигна.

- Долу?

- Да долу. Където е градът, улиците, хората. Тук само небето е отгоре. Сега си близо до звездите - тя погледна към небето - и  облаците. Всичко, което те подтиска е под теб.

- Разбира се. Защо не слезеш от парапета? - направих опит да я примамя да слезе от ръба аз.

- Спокойно, няма да скоча, ако това те притеснява. Мисля, че няма и да падна. Е съдба - не може да си сигурен, разбира се.

- Не бих бил толкова убеден в съдбата - казах аз скептично, забравил, за момент обстановката.

- Хмм, аз съм истинска привърженичка на идеята за съдба. Всяка вечер си лягам убедена, че има съдба - каза Амилия.

- Какво става през деня?

- Хмм, събуждам се и вярвам убедено в свободната воля, разбира се. Та как иначе може? Обратното би било безмислено, нали?

Замислих се.

- Предполагам, си права. Но защо въобще съдбата? Вярата в свободната воля не прави ли съдбата излишна? - казах без да се усетя, че се бях увлякъл в разговора.

- Ти си бил хитрец! Но аз вярвам тъкмо в съдбата - когато вярвам в нея, разбира се.

- Нима не е достатъчно да знаеш, че човек сам изковава живота си?

- Аз виждам нещата по друг начин. Човек има съдба. Той няма никакъв контол над живота си. Всичко е програмирано - ехе, от когато Бог е казал “Да бъде светлина”, или ако не вярваш и в това, откогато първата елементарна частица е била създадена по време на Големия Взрив... - тя спря и направи колело назад.

- И после? - попитах без много да се впечатлявам от опасността, с която това колело беше свързано.

- Така да се каже вичко е изсечено в камък и не може да се промени. Единственото разбира се е, върху което човек има контрол е начинът, по който гледа на живота си. Така да се каже това е отговорността на - да кажем душата. Това е единственото, което тя може да прави. Да седи заключена в теб и да наблюдава. Може да е със страх или някаква друга нелепост, а може да е с кураж. С желание да наблюдава и да се учи от живота, такъв, какъвто е.

- Но ако така си мислиш - няма ли просто да легнеш и да спиш и да чакаш нещо да се случи - каквото съдбата ти е утредила, и да пропуснеш да живееш живота си?

- Разбира се, има го и това. Но никой, разбира се не вярва в съдбата чак дотам. Съдбата на човек е да не вярва в съдбата си, а да вярва в свободната воля. Може би само преди лягане може малко да вярваме - тогава е дори полезно. И сега понеже ми е време за лягане аз вярвам...Опа - каза Амилия. Беше загубила равновесие за миг. Спря на място и балансира с ръце. - Видях ли, не паднах. Съдба.

- Не знам, аз не бих я пробал прекалено.

- Много се шашкаш. Не искам да те стряскам. Ето ще седна.

Тя седна с крака провесени надолу през ръба. Приближих се до нея и седнах на парапета до нея, но с крака от вътрешната страна.

- Погледни колко е красиво - реката, моста, как хубаво е осветен. Трябва да се радваш на живота си. Приеми нещата, такива каквито са и се радвай, на това, което имаш. Но преди това трябва да разбереш какво нямаш, разбира се. Нали?

- Предполагам. За да знаеш какво имаш, трябва да знаеш какво нямаш. Харесва ми тази мисъл.

- Нали? Поне в сравнение с вчера. Или миналата година. Та какво е? - попита тя и ме погледна въпросително - Какво ти липсва от вчера?

- Хмм, мисля, че ми липсва любовта на жена ми. Или поне разбирателството с нея. Мисля, че...ще ме напусне - казах това, което беше като тежест на раменете ми цялата вечер. Излезе от мен, неканено.

- Това не е хубаво. Можеш ли да направиш нещо?

- Не знам. Може би не. Може би е късно.

- Това е тъжно. Обичаш ли я?

- Някога. Сега, може би, но много се наранихме. Ще е трудно да останем заедно. - като казах това, беше взе едно отворих бутилка под налягане. Почувствах се по-спокоен, по -лек. Сякаш като го казах и разбрах, че вече каквото и да станеше бе извън мой контрол. Съдба или не, беше отпускащо.

- Браво. Ето. Казваме си неща. Истински разговор. Какво може да направи една малка аеробика на ръба. Предразполага хората към открит разговор.  

- А ти? Каква е твоята история? - полюбопитствах аз.  

- Аз ли? Предполагам и аз си имам моите проблеми. - каза Амилия и малко посърна. За пръв път виждах тъга на лицето ѝ.

- Е?

- Е? Избягах от едно парти. Хората продължиха да ме зяпат там.Рак малко, в гърдата и всички знаеха. И приятелят ми ме напусна наскоро. По доста гаден начин. Каза, че не е готов за обвързване. На пртито беше на среща с моя приятелка. Съдба, нали?

- Съдба. - съгласих се след кратко мълчание.

- Е, какво още не ти е наред? Само това ли е - жена ти? Аз те бия. Моето положение е по-тежко.

- Имам напреднал диабет. Отрязаха ми два пръста на крака. Може да последва и крака. Най-вероятно ще ме уволнят. - започнах да изреждам аз.

- Охо. Ти си имал потенциал. Не предполагах. Явно само хората с истински проблеми се качват да си поговорят по покривите в три -ч етири през нощта.

- Хмм, проблеми. По-скоро съдба. - засмях се горчиво.

- Чувал си за онази молитва, нали?

- Коя, по точно?

- Да можеш да изтърпиш нещата, върху които нямаш контрол, да промениш тези върху които имаш и да имаш мъдростта да направиш разликата между двете.

- Молитвата на спокойствието…

- Да. Много си се е шашнал, според мен. Както дойде, така го връзвай…

- Какво?

- Предците са ми са се занимавали с гледане на добитик. Смисълът на казаното е - не го мисли много. Нещата ще се подредят. Ако не - е тогава, било е съдба и не си могъл да направиш нищо. - вдигна рамене Амилия.

- Ти си много добра със съветите, а си тази, която правеше пируети на ръба на перваза. За какво си тук въобще? Трябва да го пребориш този рак. За приятелят ти не се и струва да се говори.

- Не? - каза Амилия. В очите ѝ пробяснаха сълзи.

- Не, повярвай ми. Няма дори и да започвам с тривиалностите, че всичко ще мине с времето, че си млада и красива, може би умна - въпреки това с ходенето по ръба да не е много умно.

- Знаеш ли как помага на нервите, обаче?

- Съветваш ли ме да опитам ли?

- Как се усещаш - като да си уверен в съдбата си или свободната воля. - попита ме тя сериозно.

- Свободната воля.

- По добре не опитвай тогава. Може и да паднеш.

Засмях се. Тя ме погледна весело, после каза сериозно:

- Хмм, съдбата си каза думата. Ти се появи. Моят рицар в - червено-черно яке - огледа ме тя, като, че ли за пръв път.

- И какво ще направиш? Какво те кара да направиш съдбата оттук натам. Ще я послушаш ли?

- Мисля, че ще я послушам - та какъв друг избор имам? И ще се боря или поне ще посрещна смело, каквото ми се поднася. Това ми остава...Знаеш ли, хубаво е човек да има някой да си поговори в трудни моменти? Дори и само да се чуе...понякога ти носиш избавлението в себе си, просто трябва да го споделиш с някой - призна тя.

- Нали?

- Ммм да. Някак си като си затворен в своята си глава ти идват едни идеи. . - каза тя и многозначително погледна надолу през парапета. - А ти, какво ще направиш ти, спасителю мой? Помогна ли този разговорът на покрива в четири часа през нощта?

Свих рамене. Погледнах към осветеният мост над реката.  

- Предполагам и аз ще последвам твоя съвет. Ще си спомня тази молитва или по краткото - "както дойде, така го връзвай" - засмях се аз. Бях си помислил, че ако тя можеше да слезе от парапета, и аз можех да мина без да се качвам на него. Но не исках да ѝ го казвам.

- Искаш ли да слезем долу? - попитах я.

- На улицата? Не, стой ми се тук. Скоро ще се съмне. Не ти ли се чака с мен? Обещавам ти - изгревът ще прекрасен - слънцето над моста и реката, пък и тези облаци. Остани с мен, моля те.

Останахме да си говорим до до сутринта. Зората дойде. Беше наистина много красива, както тя ми обеща, че ще бъде. Слънцето се показа като огромен портокал, на хоризонта. От много време преди това не ми се искаше да крача под слънцето, под този портокал, увиснал над моста, както онази сутрин.

С Амилия погледахме изгрева и след това слязохме долу на улицата. Изпратих я до дома ѝ и се прибрах в пустия си апартамент.

След около шест месеца, късно следобед, вървях по главната улица след работа. Април е красив месец в нашия град. Дърветата от двете страни на улиците се раззеленяват, цъфтят, пеят птички. Хората се обличат в пъстроцветни дрехи и стават почти любезни един към друг. 

Влязох в едно кафене. Поръчах си чай - без захар и седнах на масата в дъното. Загледах се в колите, които минаваха по улицата, когато някой седна срещу мен. Беше Амилия. Беше отслабнала, с къса коса, но веднага я разпознах.

- Здравей, Стан.

- Амилия…

- Как е животът?

Свих рамене и се усмихнах.

- Предполагам добре. Как може да е животът през пролетта?

- Няма го пръстенът ти? - бе наблюдателна.

- Да разведох се. Така се получи...Амилия, как си? - попитах я сериозно.

- За ракът ли питаш? Оперираха ме. После химио и имунотерапия. Затова и късата коса. Как я намираш? - попита тя и кокетно завъртя глава, за да я огледам добре.

- Прекрасна.

- Да. И аз се харесвам с по-къса коса. Но за рака - важното е, че няма разсейки. - тя се наведе над масата и все едно ми споделяше тайна каза - Сега си имам приятел. Той е доктор, представи си.

- Честито. Радвам се, че нещата вървят добре.

- Мерси. А при теб?

- Добре съм. Здрав съм. Ако не си забелязала, съм свалил някой и друг килограм - помага за диабета. Уволниха ме - довърших жизнерадостно.

- Съжалявам - каза тя.

- Не, не, недей. Така е писано. Направих, каквото можех, но не се получи. Така, че е било съдба, нали? - намигнах ѝ аз.

- Разбира се, че е съдба. Какво правиш -  за пари, имам впредвид?

- Работя на по-зле платено място в друга компания, но няма значение. Свързвам двата края.

- Какво става със семейството ти?

- Продадохме апартамента, поделихме си парите с жената и сега живея под наем. Поделихме си и децата - една седмица са при мен, една при жена ми. Но така е в живота. Нещата, не винаги се развиват както искаш, нали? И не ти остава нищо друго освен да вярваш в съдбата късно вечерта и в свободната воля рано сутринта. - разперих ръце аз. - Да балансираш на ръба.

- Да така е. Радвам се, че приемаш живота така. Трябва да продължаваш да вървиш напред.

- Да така е. Хубаво е и да има кураж вътре в теб, да те бута напред. Честно казано сега приемам животът както дойде. Следвам това, което винаги съм знаел, но трябваше да ми го каже една млада жена на ръба на покрива през нощта.

- Сигурно ситуацията е направила напомнянето, толкова по-явно? - каза тя замислено, после добави с усмивка: - Качваш ли се по покривите тези дни?

- Не наистина - казах сериозно аз. - Надявам се, че и ти не.

- Не - засмя се тя. После стана сериозна, хвана ме за ръката и каза - знаеш ли, Стан, ти ми спаси живота. Бях решила да скоча онази нощ.

- Знам.

- Как го направи? - попита тя

- Е, това не знам. Просто си поговорихме откровенно. Помогнахме си един на друг.

- И ти ли...

- Може би.

Излязохме от кафенето. Прегърнахме се, взехме си довиждане и се разделихме. Вървях надолу по улицата. Колко хубаво е да си жив през април! Мухичките жужат, птичките пеят. А слънцето е като един огромен портокал провесен там в края на улицата - кара те да крачиш весело след него.