Паднах на колене. Една жена ме изгледа странно, но не се спря да попита има ли ми нещо. А ми имаше. Прорезна болка в сърцето. И сякаш нещо го притискаше, сякаш не искаше да живея, сякаш му пречех. И изведнъж изчезна този натиск. Усетих само твърд бетон под себе си, който изчезваше лека-полека надолу и надолу... Някой се надвеси над мен. Беше жена... не... беше момиче. И сякаш виждах душата й. Тя трепнеше за мен и я беше страх. Не я познавах... Нещо ме разтърси и заспах. Първо видях себе си. Лежах в някаква кола, не можех да разпозная каква, всичко беше замъглено. Имаше двама мъже до мен. И момичето беше в колата. Коя ли е тя. Не е моя позната, нито роднина. Защо ли беше в линейката? Да, това беше линейка! Образите избеляха и се разпръснаха, сякаш бяха образувани от мъгла. След това бликна ярка светлина. Заслепи ме и две ръце ме хванаха, понасяйки ме нагоре... Когато свикнах със светлината, осъзнах, че съм седнал на стол. Погледнах напред а там седеше ангел. С мило лице, ярко, гледаше ме със сапфирените си очи и ми се радваше. Защо се радваше? Къде бях? Столът изскърца и под мен пода изчезна. Появиха се очертанията на хора с престилки, на лекари... и... моето тяло... бях мъртъв! Нещо ме прониза отново през сърцето и вдигнах глава към ангела:
- Какво става?
- Избираш бъдещето си.
Казваше го спокойно, сякаш това беше ежедневие.
- Аз съм твоя ангел-пазител. Четиринадесет години наред те пазя като мой собствен син от беди и злополуки. Сега трябваше да ме посетиш, за да разбереш.
- Какво да разбера?
- Че си силен човек, но живееш твърде близо до смъртта. В момента тя се отбива при теб.
Погледнах надолу и видях очертанията на фигура в черно. Седеше до мен и притискаше сърцето ми.
- Господ ти дава шанс. Можеш да се върнеш долу и да продължиш трудния живот, а можеш и да останеш тук, да живееш в мир и спокойствие. Имаш малко време за размисъл, времето ти тече. Долу докторите се опитват да те върнат. Сега имаш право да разгледаш света и каквото искаш от него, за да направиш избора си.
Изведнъж целия свят се появи под краката ми и видях милиарди съдби, хора, мисли и душата ми се сети за скъпите за мен хора. От долу земята се завъртя и видях родителите ми, пиеха кафе. Телефонът звънна. Майка ми вдигна, чу вестта за мен и сълзи потекоха по бузите й. Заболя ме. Сетих се за моята любима и в миг тя се появи пред очите ми. Беше щастлива от нещо, но имаше предчувствие, че нещо става.
- Ще й липсваш – каза ангела.
Замълчах. Хиляди мисли и чувства минаха през мен, долу образите се въртяха и ми причиняваха все повече и повече болка.
- Какво решаваш? Няма време за повече мислене.
Долу пак се появи моят образ. Нямах пулс. Лекарите зареждаха дефибрилатора. Смъртта се извърна и погледна нагоре, право към мен. Погледнах ангела. Една сълза се стичаше по бузата й. Изведнъж се усмихна:
- Знам отговора ти.
- Връщам се.
- Запомни само едно – живей пълноценно! Аз ще бъда до теб!
Тя се изпари в безкрайната белота, всичко се завъртя.
- Отдръпни се!
Силен удар в гърдите и се почувствах жив. Чух машината, отброяваша ударите на сърцето ми.
След време, когато се възстанових, се опитах да потърся това момиче, но него го нямаше. Сестрата каза, че някакъв мъж подал сигнал за мен и е било чудо как съм оцелял. Бил съм на прага.
© Стефан Митев Todos los derechos reservados