Ан се беше отпуснала на седалката в купето, вперила замечтан поглед през малкото прозорче на влака. Успя да го хване в последния момент - в секундата, която тя се надяваше да промени живота ѝ. На фона на препускащите пред погледа ѝ природни картини в сърцето ѝ бушуваха чувства на гняв, обич, самосъжаление, тъга и какво ли още не. Умът ѝ рисуваше продължения на най-красивите ѝ спомени, които някога я караха да се усмихва и да сияе по-ярко от слънцето. Именно от тях тя се опитваше да избяга. Искаше да се измъкне от миналото си, което я следваше навсякъде. Беше взела решение да изгради себе си отново, някъде далеч и най-важното - сама. Напълно сама. 

Вратата на купето се отвори и върте влезе прегърбена старица.

 - Свободно ли е, баби? - попита тя.

Откъсната от света на размислите си, Ан отговори:

 - Свободно е. Заповядайте, седнете! 

Старицата седна срещу Ан, която все още гледаше през прозореца.

 - Накъде си се запътила, девойче?

 - Не знам, някъде далеч. - промълви момичето.

 - Как тъй някъде далеч? Самичко ли си тръгнало, баби?

 - Сама съм, така е най-добре за всички и най-вече за мен. 

 - Ааа, не тъй, младо си да бягаш! И от какво може да бяга едно хубаво дете като теб?

 - От очите, бабо, от онези очи, които толкова много обичам и които ме убиват...

 - Ех, любов...Тази стара болест, която разболява всички ни. При младите е най-тежка. Те за първи път се сблъскват със симптомите ѝ. И тях най-много ги боли. Лошо е, баби, когато тая пуста болест те хване рано и разболее не теб, а сърцето ти. Веднъж успее ли да порази сърцето, няма отърване. Когато е само в тялото - лекува се, но стигне ли сърцето...остава там завинаги. Една е голямата любов, защото човек има само едно сърце за даване.  Ех, момиче, щом сърцето ти е вече болно, където и да бягаш, все със себе си ще го носиш.

Ама то, баби, не си виновна. Любовта е непредсказуема. Не знаеш къде и при какви обстоятелства ще я срещнеш. Тия неща, баби, се решават някъде отгоре. Несподелената любов е като болка в гърлото. Притъпяваш я с чай, с билки, с прегръдката на шал, с мълчание, та дори и с времето, но когато спреш с тия цярове и проговориш - боли те още повече, та чак въздух не ти достига.

 - След като не мога да избягам, как ще живея цял един живот? То тогава по-добре да....

 - Ааа, не! Лошо е това, което мислиш! Не бива така! Не е лесен животът, нито пък е справедлив. И нищо не е невъзможно. Щом не можеш да избягаш, бори се! 

 - Как да се боря? Та аз дори не знам има ли смисъл. Незнанието е най-болезненото нещо за една една жена. По-добре да беше изкрещял, че не ме иска в живота си и не ме обича, отколкото да си тръгне с мълчание. Незнанието ме убива - да не знам обичана ли съм, или отдавна вече съм забравена.

 - Именно незнанието е причината да се бориш! Трябва да разбереш, да имаш смелостта да потърсиш отговора и да го приемеш, какъвто и да е той. Нуждаеш се от вяра. Посадиш ли семенцето на надеждата в съзнанието си, ти вече я държиш в ръцете си, както и тя държи теб. От тук нататък цялата вселена ще ти помага. Само трябва да го пожелаеш силно. Следвай сърцето, не разума. Сърцето е най-верният водач по пътя към истината. И колкото си по-млада, толкова по силно ще му вярваш. Ние старите, все ума си слушаме, все премисляме, защото нашето сърце е вече изтощено и силите му стигат едва да ни поддържа живи.

 - Страх ме е, бабо! Ами ако ме отблъсне? Какво ще правя тогава? - каза през сълзи Ан.

 - Ще знаеш. Не се плаши къде ще те отведе пътят. Вместо това се съсредоточи върху първата крачка. Това е най-трудната част и именно за нея носиш отговорност. И най-стегнатите възли ще се развържат, повярвай ми. 

Възрастната старица стана, усмихна се благо и напусна купето. Ан се замисли върху думите на непознатата. Да, преди всичко тя трябваше да получи отговор. Имаше право да знае. Колкото и далеч да бягаше, незнанието щеше да я преследва навсякъде. 

Влакът спря на следващата гара. Ан грабна куфара си и слезе. Затича се към влака, който пътуваше в обратна посока. Качи се в него. Сякаш някаква сила я тласкаше през цялото време по пътя назад. Тя се беше оставила на сърцето си, в което се беше настанила любовта. 

След няколко часа слезе там, откъдето беше започнало бягството ѝ. Качи се в градския трамвай. 13 спирки и си беше вкъщи, където щеше да помисли какво да прави. След 3 спирки обаче в трамвая се качи Той. Ан го видя и очите ѝ засияха. Нямаше какво да мисли. Стана и отиде при Него. Може би беше просто случайност, може би беше съдба. Ан пое въздух, събра смелост и започна да говори...