Ан се беше отпуснала на седалката в купето, вперила замечтан поглед през малкото прозорче на влака. Успя да го хване в последния момент - в секундата, която тя се надяваше да промени живота ѝ. На фона на препускащите пред погледа ѝ природни картини в сърцето ѝ бушуваха чувства на гняв, обич, самосъжаление, тъга и какво ли още не. Умът ѝ рисуваше продължения на най-красивите ѝ спомени, които някога я караха да се усмихва и да сияе по-ярко от слънцето. Именно от тях тя се опитваше да избяга. Искаше да се измъкне от миналото си, което я следваше навсякъде. Беше взела решение да изгради себе си отново, някъде далеч и най-важното - сама. Напълно сама.
Вратата на купето се отвори и върте влезе прегърбена старица.
- Свободно ли е, баби? - попита тя.
Откъсната от света на размислите си, Ан отговори:
- Свободно е. Заповядайте, седнете!
Старицата седна срещу Ан, която все още гледаше през прозореца.
- Накъде си се запътила, девойче?
- Не знам, някъде далеч. - промълви момичето.
- Как тъй някъде ...