Бях прочел „Под игото“ твърде внимателно за своите единадесет години. Наложи се да ползвам речник и безброй консултации с баба ми, но го прочетох. Хареса ми, впечатлиха ме и героите. Имах си любими, разбира се. Запомних и някои реплики, които повтарях при разговор с родителите ми. Бях горд, защото моите съученици се оплакваха, че нищо не разбират и често се отказваха да продължат с четенето. Езикът на Вазов ги смутил?! Какво смущаващо има тук? Така са говорели преди сто и петдесет години, а нашият език сега? Дали ще го разбират след век?

            Четенето ми допадаше, чуждиците, архаизмите не ме затрудняваха. Но голямото предизвикателство беше друго... Избраха ме да играя ролята на Бойчо Огнянов в кратка постановка по главата от романа, наречена „Радини вълнения“. Аз трябваше дръзко да се изправя пред намусения Стефчов и да спася годишния изпит на притеснените девойки. Трябваше да задам почтително своите въпроси към тях и да им обясня значението на някои понятия. Звучи елементарно, но не беше. Репетирах вкъщи пред огледалото и се оказваше, че нито изразявам дързост, нито – почтителност. Крах! Цялото училище щеше да ме гледа, да очаква точното превъплъщение, а аз имах жалко подобие на герой, който все пак е главен.

            Проявих усърдие, повтарях отново и отново. Нищо не се променяше, не се харесвах в тази роля, сигурно не беше за мен. Вероятно трябваше да се откажа. Ама аз не правех така, бях инатлив и родителите ми повтаряха често, че това било хубава черта от характера ми. Като е така, сега защо не ми помагаше? Бръщолевех думите си и после правех гримаси, пълни със самокритика.

            Явно беше време за консултации. Нашите бяха на работа, от известно време се връщаха късно и бяха все ядосани от нещо. Реших, че няма да ги натоварвам ненужно. Обадих се на Асен, който щеше да играе Кириак Стефчов, моят „враг“ в постановката, ама иначе ми беше пръв приятел. Всичко му казах, а той:

            – Стига, бе! Говориш глупости! Ела у нас, ще репетираме и ще видиш, че е елементарно!

            Послушах го и отидох у тях. Като се започна едно повтаряне! Асен ходеше на театрална школа и неведнъж ми беше разказал колко усилия му е коствала една реплика, за да се превърне в шедьовър на сцената. Той беше добър актьор, но аз имаше много да уча. Направи ми забележка да не мрънкам, да говоря по-силно, отчетливо, по-самоуверено. Ставах и сядах десетки пъти и нещо не се получаваше. Иначе го наблюдавах внимателно как играеше той. Внушително изречени реплики, вероятно това се наричаше талант. Е, аз не притежавах такъв...

            Уморихме се и решихме да похапнем. В кухнята беше и майката на Асен. Тя ни заразпитва, докато приготвяше някакви сандвичи и наливаше сок в чашите ни. Говореше спокойно, после ни изслушваше внимателно. Не ни прекъсваше, въпреки че ние се поувлякохме и започнахме да упрекваме идеята за постановката, решенията на учителите ни, цялото училище се превърна в противник, който жадуваше явно провала ни. И тогава тя се намеси:

            – „Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея - влизаме, излизаме и за своето време, всеки от нас играе различни роли...“, казал го е Уилям Шекспир преди векове. И ако се замислите е бил прав. Вие сте приятели, но в постановката ще бъдете врагове. Утре можете да бъдете партньори в друг проект, после – конкуренти, клиенти и т.н. Животът ни предлага различни предизвикателства, за да ни научи, че няма прости отговори. А това, което  трябва да направите, е да приемете това като възможност, а не като провал. Отпуснете се и се насладете на новата си роля, забавлявайте се.

            Това беше най-хубавият съвет, който бях получавал. Замълчахме с моя приятел. Явно се опитвахме да разберем с единадесетгодишното си съзнание какво точно означаваха думите на жената. Дали успяхме, не знам, но докрая на деня наистина се забавлявахме.

            След няколко дни на представлението бяхме подготвени. Без никакво притеснение излязохме и кръстосахме речите си на сцената. „Стефчов“ успя да унижи изпитаните ученички. Аз ги накарах да се усмихнат и почувстват поласкани. „Рада“ също ми беше признателна за подкрепата. Не разбрах дали съм бил дързък и достатъчно почтителен, но училищната публика ни аплодира дълго. След това продължиха да ни наричат с имената на Вазовите герои. Вероятно бяхме се справили... Родителите ми бяха горди с мен и редовно се хвалеха на приятели, че по неясни за тях причини си имат един „Бойчо Огнянов“ вкъщи. Какво ли означаваше това?! Ирония ли откривах в думите им?!

            Десетилетия по-късно наистина ролите ни се промениха. Аз станах издател, а Асен – писател. Моето издателство го покани и учтиво настоя да го представлява. Работехме заедно и давахме своя принос в името на новата българска литература с новия език, пълен с неологизми и понякога абсурдизми, нетърпящи редакция. Но езикът е това, което сме ние. А ние играем на сцената и развиваме себе си по онези не толкова прости правила... Е, понякога се  бунтуваме, но само защото е редно и да има кулминационни моменти на житейската сцена, не за друго...

            Но винаги се забавляваме.