Винаги съм твърдяла, че шофирането не ме привлича. То отнема част от

вниманието ми, което иначе насочвам към красотите край пътя. А те винаги са ме интересували и привличали. Обичам да гледам пейзажа и да си измислям истории…Но ето че една награда, спечелена от мен бог знае как (по принцип никога нищо не съм печелила), постави началото на моята

собствена нова история.

Аз съм писател. Изхранвам се като пиша пътеписи или кратки разкази за

различни списания. Не съм омъжена – така и не ми остана време да спра

погледа си на един-единствен мъж и да му отдам сърцето и душата си. Може би защото те отдавна бяха отдадени – на кътчета от Рила, Родопите,

Черноморието, британската шир, италианската приказливост… Не се

чувствах зле от факта, че съм сама. Имах много приятели. И децата не ми

липсваха – имах си любимци от т.нар. социални институции – дом за деца без родители, намиращ се близо до нас. Посещавах ги при всеки възможен

случай, носех им подаръци от пътуванията си, поемах част от страничните им разходи за уроци по танци, рисуване, карате. Т.е. за себе си бях уредила

живота си почти перфектно. Докато един ден не ми се обадиха по телефона

да ми съобщят зашеметяваща новина.

Бях спечелила голямата награда от кварталния супермаркет. Не можех да

повярвам, дори попитах три пъти сигурни ли са, че търсят точно мен. Не

можех да повярвам и защото наградата бе… кола – огромен лъскав джип!

Господи, та аз не мога да шофирам! Хората от супера също не можаха да

приемат този факт – явно им изглеждаше несериозно жена на моята възраст да не може да подкара един джип. И гледаха някак съжалително колата, сякаш й се извиняваха, че е попаднала при някой, който не може да я оцени.

Е, аз я оценявах – веднага пресметнах колко пътувания има в нея като

себестойност и дори се замислих на кого и дали мога да я продам. Докато

чаках да ми оформят някакъв документ звъннах на най-добрата си приятелка с молба да ме „прибере” заедно с возилото до дома. Тя леко се шашна, а после долетя до супера буквално със скоростта на светлината. По пътя доста спорихме по темата „продажба” и накрая аз загубих битката.

Лина ме убеди да задържа красивия подарък. Най-силният й аргумент бе, че с колата ще ми излезе много по-евтино да обикалям насам-натам, да снимам, да отсядам на различни места и да пиша „странните” си разкази. Дори ме успокои, че тя познава чудесен инструктор – на моята възраст, с чувство за хумор, ерген, абе чуден човек. Като е толкова чуден, защо никоя не го е взела, попитах аз злостно. А приятелката ми ме контрира с думите: „Същото се отнася и за теб!”. Оправдах се, че при мен е въпрос на личен избор, но се съгласих да се обадя на човека и да започна уроци по кормуване. Направих го още на следващия ден. Той беше ужасно зает, но обеща да помисли и да ме вмъкне някак си между другите часове.

Обади ми се два дни по-късно. Видяхме се, поговорихме. Той беше

изненадан, че на тази възраст съм решила да се уча, но се въздържа от повече коментари. И започнахме. Началото бе ужасно! Аз се справях зле, той, въпреки че внимаваше, от време на време ми крещеше и натискаше силно педалите пред себе си. Първите уроци минаха под знака на опасността.

Разминах се на няколко пъти на косъм да не се сблъскам с друг автомобил.

Но все пак оцеляхме. На петата ни среща, Боби, така се казваше

инструкторът ми, предложи след часа да пийнем по една бира. Каза, че поне това му дължа след всичко, което съм му причинила. Нямах планове, затова приех. Все пак човекът настина се стараеше. Съвсем близо до началната спирка на курса ни, имаше симпатичен рибен (и не само) ресторант, непретенциозен. Седнахме и си поръчахме. 4 часа по-късно още говорехме и не бяхме отегчени един от друг. Изненадвахме се колко много общи неща имаме. Изненадахме се и от факта, че всеки от нас е имал страхотна нужда да поговори с някой – познат, но не толкова близък приятел. Да сподели.

Изненадахме и се от факта, че отричаната от нас самота явно е дълбала

съществата ни отвътре – бавно, по малко… Сега тя бягаше, а ние се

чувствахме щастливи.

Всички тези усещания довяха на масата ни известна неловкост. Затова почти в един глас предложихме да си платим сметката и да се прибираме. Беше се смрачило и Боби като истински кавалер предложи да ме изпрати. Съгласих се, беше ми приятно, а и около входа ми от известно време обикаляха няколко бездомни кучета, не ми искаше точно сега да ме подгонят.

Разделихме се приятелски, след като уточнихме кога ще бъде следващият ми час. Прибрах се, пуснах телевизора, после – компютъра. Седнах в любимото си кресло и се замислих. Желанието ми да бъда самостоятелна и независима се беше изпарило. Оказа се, че това не се преживява, че за любовта имунитет няма. След като пофантазирах на тема „семеен живот”, отворих имейла си и започнах да отговарям на натрупалите се там писма.

Уроците продължиха, срещите след тях – също. Беше приятно. Сякаш бяхме установили негласно споразумение да не прекрачваме разумната граница на приятелските отношения. Взех си изпита от първия път, което естествено отпразнувахме подобаващо. И след това спряхме да се чуваме за известно време. Реших, че така е най-добре. Подготвях усилено следващото си пътуване и Боби не ми липсваше много. Мислех за него, късно вечер, когато оставах сама в тишината на нощта. После заспивах и сънувах прекрасни приказки. Ден преди да тръгна на път, на входната врата се позвъни. Отворих и го видях да стои на прага ми – леко брадясал, но усмихнат. Попита ме дали не си търся навигатор. Каза, че за сама жена е опасно да пътува в днешно време, а той отдавна не бил напускал града. Не ми трябваше много време, за да кажа „да”. И да добавя повечко суха храна към запасите. Все още сме заедно и пътуваме. Странно е, но наистина няма възраст нито срок, в който човек да срещне сродната си душа. Тя е там някъде и един ден ще ви намери. Както се случи с мен. Щастлива съм, макар и малко по-малко независима… И се събуждам с повече настроение всеки ден, защото знам, че до мен спи човекът, когото обичам и който ме обича. Без условия, изисквания, списъци „за” и „против”. А заради това, което съм. Затова държа здраво волана на общия ни път и по-рядко поглеждам към пейзажа навън.