Знаеш ли кои са най-тежките сълзи – не онези крещящите, гърчещи се, молещи, искащи… а другите - тихите, залостени в затвора на две очи. Сълзите, които нямат право да говорят. Те болят най-много, и те са най-истински, защото в тях е побран целият ти свят. В тях се разпръсква душата на милиони малки кристали застинала обич. Накрая след няколко секунди, които текат като векове, ги изтриваш с ръка и посрещаш живота си. По-силна от всякога… но изгубила половин душа. Това е истинското сбогуване – без викове, без драми, без ярост. С примирение, тихо, някоя вечер или сутрин рано, когато никой не гледа. С няколко капки слъзна течност върху масата, върху възглавницата, върху мечтите си. И тогава разбираш, че си истински сам на този свят. И ако не зашиеш скъсаното вътре и не отрежеш кървящите крайници на душата – никога няма да оцелееш. Всички се превръщаме в една бродерия от хиляди закърпени частици душа. Не, не изгубваме себе си, късайки част по част от цялото вътре в нас може би един ден намираме това, което сме в действителност. Това, което никой не може да ни отнеме, никой не може да нареже, стъпче и унищожи… дори и самите ние.