Накъде?

     Накъде  беше  тръгнала? Досега не бе си помисляла, че е възможно  да загуби акъла си от обич към един мъж и заради него, насред зима, да пропътува стотици километри… Да живееш толкова години на тази земя и да не си опознал дори себе си, странно, много странно!  Мислеше се за изключително разумна, дори за студена и доскоро се отнасяше с насмешка към изкукуригалите възрастни, въвлекли се в извънбрачни връзки, а любовта й се струваше изтъркана тема - дори и за литературна творба. Внезапният обрат в нейното мислене направо я изуми. Чувствата й бяха толкова необуздани, че тя не намираше сили да им се противопостави. И тръгна – уплашена, премръзнала, укоряваща се, объркана, но решена, въпреки всичко, да отиде на срещата. Ето – сменяше последния автобус и след няколко часа щеше да се озове в непознатия град. На една междинна спирка едва не слезе – разумът взе да надделява и за миг беше решена да се върне обратно, но докато се бореше със себе си, вратите се затвориха и автобусът потегли. Още малко, още малко и щеше да го види… Пое дълбоко въздух, за да успокои прескачането на сърцето си, но не успя и после пак задиша дълбоко и шумно. Съседът й по седалка я изгледа продължително и попита дали не й е прилошало. Тя понечи да му каже да не се безпокои, но произнесе думите, заеквайки. Човекът явно се притесни за състоянието й, защото извади бутилка с минерална вода и я помоли да пийне, за да се съвземе. Когато автобусът спря, тя, без да мисли, просто стана, взе чантата си и се отправи към изхода. Той, с букет червени рози, се беше изправил до вратата и я чакаше. Нямаше връщане назад…

         - Здравей, мила Ема! Доживяхме и този ден… - Асен подаде букета на смутената жена и я прегърна, а след това обсипа лицето й с целувки, а тя стоеше някак вкочанено, като наказана ученичка и се мъчеше да оправи дишането си, да влезе в ритъм… Най-сетне се съвзе и успя да отговори на целувките му.

         - Толкова съм развълнувана, толкова се радвам… - промълви, цялата изчервена, наистина като девойче на първа любовна среща.

         - Да седнем в близкото кафене, какво ще кажеш?! – предложи Асен, поемайки пътната й чанта.

         Валеше мокър сняг и наистина не бе за разходка навън, а и мъжът сигурно по-добре знаеше къде да я покани, макар и за него този град да бе чужд, но нали той поиска срещата да бъде именно тук. Ема го последва, хванала го под ръка. Тук никой не ги познаваше и можеха да бъдат спокойни, но това беше само на пръв поглед… В женската душа още се бореха разум и чувство. Ема усещаше непоносима вина към съпруга си и без да иска въздъхваше, а Асен си мислеше, че така тя изразява радостта си от срещата им.

         В кафенето седнаха в най-тъмния му ъгъл - на една самотна масичка за двама. Разговорът им вървеше трудно. Едно беше с писма и по GSM–а, а друго – наяве. Всеки разказа последните свои преживявания, а също и по нещо за децата си, а за съпрузите не смееха да отворят и дума. Притъмня. Ема попита дали скоро има обратен автобус, но Асен предложи да наемат стая в близкия хотел и да се разделят чак на другия ден. Сигурен беше, че тази мисъл вече е минала и през главата на Ема, защото тя не се погрижи за билет в по-ранния час, когато беше на автогарата и тогава щеше да е най-лесно. Близките им знаеха, че са в командировка и че вечерта няма да се приберат вкъщи. Какво да направи, какво?!  Страстното желание продължи да се бори с разума и в следващите няколко минути Ема колебливо мълчеше, а Асен видимо се притесни, но навреме се съвзе - хвана ръката й и нежно започна да я гали. Това бе достатъчно и жената склони глава на рамото му. Скоро поеха към хотела.

         Тази нощ и двамата се стараеха да мислят само за себе си, но никак не им беше лесно. От къщи звъняха ту на единия, ту на другия и всеки бе принуден да лъже близките си, да играе странна роля, като истински актьор, за да не събуди подозрение. Бяха се разбрали предварително, че трябва да запазят семействата си – световете,  търпеливо изграждали дълги години, в които бяха родили, отгледали  и възпитали децата си, в които ги задържаше привързаността, дълга и отговорностите. Но предусещаха и своята най-тежка зима, в която не се знаеше дали ще устоят – това сякаш им беше оправданието за странното поведение, на което и те сами се учудваха и ту го укоряваха, ту го намираха за съвсем естествено. Затова целувките им бяха тъй премаляващи, а всяка прегръдка сякаш им беше последната на този свят… По-изгаряща страст не бе ги обливала дори и като младоженци – усещаха тръпнещите вълни на любовта с всяка фибра на грешните си тела. Не се наситиха един на друг до зазоряване, а времето им изтичаше бавно, песъчинка, по песъчинка, но сигурно …

         Към обяд Асен изпрати Ема до автогарата и я целуна за последен път няколко минути преди автобусът да потегли. После й помаха с ръка, а след като я изгуби от погледа си, дълго стоя като отнесен… След едно иззвъняване на GSM–а  все пак се съвзе. Обаждаше се съпругата му. Обясни й, че  семинарът вече е приключил и скоро ще се прибере у дома. Сетне положи неимоверни усилия да се съсредоточи. Замисли се. Да, любовта между него и Ема бе трудна, невъзможна, изпълнена с трагизъм, а вкъщи го чакаха и разчитаха на него … Потегли към дома си със следващия автобус. Просто така трябваше да постъпи.