Накъде?
Накъде беше тръгнала? Досега не бе си помисляла, че е възможно да загуби акъла си от обич към един мъж и заради него, насред зима, да пропътува стотици километри… Да живееш толкова години на тази земя и да не си опознал дори себе си, странно, много странно! Мислеше се за изключително разумна, дори за студена и доскоро се отнасяше с насмешка към изкукуригалите възрастни, въвлекли се в извънбрачни връзки, а любовта й се струваше изтъркана тема - дори и за литературна творба. Внезапният обрат в нейното мислене направо я изуми. Чувствата й бяха толкова необуздани, че тя не намираше сили да им се противопостави. И тръгна – уплашена, премръзнала, укоряваща се, объркана, но решена, въпреки всичко, да отиде на срещата. Ето – сменяше последния автобус и след няколко часа щеше да се озове в непознатия град. На една междинна спирка едва не слезе – разумът взе да надделява и за миг беше решена да се върне обратно, но докато се бореше със себе си, вратите се затвориха и автобусът потегли. Още малко, още малко и щеше да го види… Пое дълбоко въздух, за да успокои прескачането на сърцето си, но не успя и после пак задиша дълбоко и шумно. Съседът й по седалка я изгледа продължително и попита дали не й е прилошало. Тя понечи да му каже да не се безпокои, но произнесе думите, заеквайки. Човекът явно се притесни за състоянието й, защото извади бутилка с минерална вода и я помоли да пийне, за да се съвземе. Когато автобусът спря, тя, без да мисли, просто стана, взе чантата си и се отправи към изхода. Той, с букет червени рози, се беше изправил до вратата и я чакаше. Нямаше връщане назад…
- Здравей, мила Ема! Доживяхме и този ден… - Асен подаде букета на смутената жена и я прегърна, а след това обсипа лицето й с целувки, а тя стоеше някак вкочанено, като наказана ученичка и се мъчеше да оправи дишането си, да влезе в ритъм… Най-сетне се съвзе и успя да отговори на целувките му.
- Толкова съм развълнувана, толкова се радвам… - промълви, цялата изчервена, наистина като девойче на първа любовна среща.
- Да седнем в близкото кафене, какво ще кажеш?! – предложи Асен, поемайки пътната й чанта.
Валеше мокър сняг и наистина не бе за разходка навън, а и мъжът сигурно по-добре знаеше къде да я покани, макар и за него този град да бе чужд, но нали той поиска срещата да бъде именно тук. Ема го последва, хванала го под ръка. Тук никой не ги познаваше и можеха да бъдат спокойни, но това беше само на пръв поглед… В женската душа още се бореха разум и чувство. Ема усещаше непоносима вина към съпруга си и без да иска въздъхваше, а Асен си мислеше, че така тя изразява радостта си от срещата им.
В кафенето седнаха в най-тъмния му ъгъл - на една самотна масичка за двама. Разговорът им вървеше трудно. Едно беше с писма и по GSM–а, а друго – наяве. Всеки разказа последните свои преживявания, а също и по нещо за децата си, а за съпрузите не смееха да отворят и дума. Притъмня. Ема попита дали скоро има обратен автобус, но Асен предложи да наемат стая в близкия хотел и да се разделят чак на другия ден. Сигурен беше, че тази мисъл вече е минала и през главата на Ема, защото тя не се погрижи за билет в по-ранния час, когато беше на автогарата и тогава щеше да е най-лесно. Близките им знаеха, че са в командировка и че вечерта няма да се приберат вкъщи. Какво да направи, какво?! Страстното желание продължи да се бори с разума и в следващите няколко минути Ема колебливо мълчеше, а Асен видимо се притесни, но навреме се съвзе - хвана ръката й и нежно започна да я гали. Това бе достатъчно и жената склони глава на рамото му. Скоро поеха към хотела.
Тази нощ и двамата се стараеха да мислят само за себе си, но никак не им беше лесно. От къщи звъняха ту на единия, ту на другия и всеки бе принуден да лъже близките си, да играе странна роля, като истински актьор, за да не събуди подозрение. Бяха се разбрали предварително, че трябва да запазят семействата си – световете, търпеливо изграждали дълги години, в които бяха родили, отгледали и възпитали децата си, в които ги задържаше привързаността, дълга и отговорностите. Но предусещаха и своята най-тежка зима, в която не се знаеше дали ще устоят – това сякаш им беше оправданието за странното поведение, на което и те сами се учудваха и ту го укоряваха, ту го намираха за съвсем естествено. Затова целувките им бяха тъй премаляващи, а всяка прегръдка сякаш им беше последната на този свят… По-изгаряща страст не бе ги обливала дори и като младоженци – усещаха тръпнещите вълни на любовта с всяка фибра на грешните си тела. Не се наситиха един на друг до зазоряване, а времето им изтичаше бавно, песъчинка, по песъчинка, но сигурно …
Към обяд Асен изпрати Ема до автогарата и я целуна за последен път няколко минути преди автобусът да потегли. После й помаха с ръка, а след като я изгуби от погледа си, дълго стоя като отнесен… След едно иззвъняване на GSM–а все пак се съвзе. Обаждаше се съпругата му. Обясни й, че семинарът вече е приключил и скоро ще се прибере у дома. Сетне положи неимоверни усилия да се съсредоточи. Замисли се. Да, любовта между него и Ема бе трудна, невъзможна, изпълнена с трагизъм, а вкъщи го чакаха и разчитаха на него … Потегли към дома си със следващия автобус. Просто така трябваше да постъпи.
© Росица Танчева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Радва ме отзивът ти, Веселка! Както и ти, така и аз се стремя към психологизъм и задълбоченост при изграждането на образите на своите герои.
-
Толкова много си казала...Поздрави и от мен!
-
Благодаря и на прочелите по-късно. Когато успея да размисля читателите с някоя своя творба, тогава изпитвам удовлетворение от писането.
-
Поздравления,Роси!!!
Вечният въпрос-да бъдеш или да не бъдеш!!!
Май все още е без отговор...
Особено на тема- любов и изневяра... -
Чувства и разум.А сега де!
Историята е тривиална,разказана доста добре.
По темата може да се разсъждава доста.
Бракът и децата са свещени.Заради хормони не е редно да се сее нещастие.
Поздравления за разказа! -
Бяха се разбрали предварително, че трябва да запазят семействата си – ... Но предусещаха и своята най-тежка зима,...
Много ми хареса, Роси! Поздравчета
-
Една частица от живота, когато трябва да вземем решение, от което зависят толкова неща. Глътката горчиво щастие, което изпиваме и след, която остават незаличими следи! Благодаря ти за този хубав разказ!
-
Веси, радвам се, че научих и твоето мнение. Благодаря!
-
Мими и Ники, благодаря ви за отзивите!
-
Светли поздрави и от мен,Росе,отново успя да оставиш въздишки у мен след прочита
-
Жани, радвам се, че разказът ти е харесал. Благодаря!
-
Откраднат сбъднат миг,който ще се превърне в красив
( и може би малко тъжен ) спомен.
Много ми хареса,преживях...
Поздрав,Роси! -
Цветана, благодаря за интересния отзив!
-
В любовта няма грях.Единственият грях е, когато трябва да излъжеш. В този смисъл изневярата и лъжата са синоними... А страданеито е кармично изплатеният дълг...
Прочетох с интерес! -
Благодаря и за интереса, който са изразили прочелите по-късно. Безжичен, в живота нещата са много по-сложни, отколкото понякога можем да си представим и ако описаното от мен се приеме като казус, като задача, както си сторил ти, наистина е наивно да се правят лекомислени крайни изводи и всяко прибързано решение би могло да се окаже фалшиво и самозаблуда. Част от роман, миг на сбъдване, игра на шах и много въпроси, чувства, размисли... Като автор, прочитайки коментарите, отново и аз се замислих. Може да се роди още някой и друг разказ, повест, а дори и роман...
Приятен ден и успешна седмица на всички! -
Заинтригуващ разказ, преплел въпроси,чувства,размисли!Поздрави!
-
Целият живот е избори. Игра на шах... Решенията ни, са единствения коректив, за бъдещето.
Поздрав, Роси! -
И аз като Валя сякаш прочетох средата на роман.Може би и животът ни е като роман.С пролог и епилог и между тях и прекрасни, и сбъркани мигове(страници) с правописни или стилистични грешки...
-
Е, да, ама... Падам си по дългите разкази. Затова с удововолствие четох романа ти, макар и не винаги да коментирах. Сега за разказа: Видях този разказ и се зачетох... Случва се, това което е в него, често, постоянно и различно... Навсякъде... Да, това е един епизод, а в коментарите има направени изводи, но... Има задачи без решение... Приятелите от сайта се опитват да го намерят на всяка цена... Ами ако го няма? Когато ние решим, решили ли сме, или сме повлияни, или просто имаме какво да губим... Знаем, че не е просто, нали. Ето затова харесвам задачите без решение (но при тях задължително трябва да се докаже, че нямат решение- фалшивите решения или самозаблудите не се приемат). А как е в описаната ситуация...? Няма да разберем... Поздрави за интересните неща, които пишеш.
-
Житейска история, увлекателно преразказана - браво!
-
Много добре написано...
Истинно и замислящо.
Поздравления, Роси! -
Благодаря за отзивите! Радка, съгласна съм с теб, че животът в лъжа не е щастлив и човек така трябва да направи своя избор, че да не живее в лъжа. Илко, наистина компромисът със съвестта се заплаща прескъпо и винаги след такъв чувствителният и мислещ човек ще се измъчва.
-
Случва се...
-
Браво!!! Впечатлена съм!
-
Поздрави,Роси!
-
На мен ми беше тягостно. Човек трябва да направи своя избор.
Мисля, че живота в лъжа не е щастлив.
Поздрав, Роси.Отново си добра! -
Мисля си, че кражбата на любов не е престъпление. А това не е и кражба, то си е направо - сбъдната любов.
Поздравления, щастливке! -
Най-трудните и хубави моменти в живота! Поставени пред дилема, дали да-дали не...Много харесах! Браво, Роси!
-
Трудно е човек да мисли само за себе си...но...
Поздрав! -
Поздрав, Роси!
-
!
-
Поздрав, Роси.
-
!!! Поздрав сърдечен, Роси!
-
Роси, много ме заинтригува с този разказ, имам чувството, че прочетох средата на някакъв много интересен роман! С поздрави!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
чудесен разказвач си, мила Роси..
сърдечно те, поздравявам..