Откакто оставих всичко зад гърба си и реших да продължа напред, сякаш нещо в мен загина... Вече не е същото, вече съм друга... някак непозната. Усмихната, а стаила такава болка в себе си... С гордо вдигната глава, а сърцето ми не бие вече лудо. Устремена, ала не и замечтана. Сякаш когато си заминах, оставих и  себе си при теб... И сега сякаш не само опознавам целия свят и се уча да съм тук без теб, но и сякаш се запознавам с мен самата... Някоя друга съм сега, ала все поглеждам през рамо, за да те зърна. И пак оставям вечер вратата си отворена, ала не идваш и студ сковава ме отвътре. Помня как ме опияняваха песните преди, ала сега всички са така тъжни, бавни и някак последни. Сякаш можеш да докоснеш с длани тая мъка в мен, ала не протягаш ръка...  А понякога в очите ми проблясва сълза. Може би спомен от отминало мъничко щастие, може би е просто тъга.

А времето понякога боли! Понякога е спомен блед и ням. Понякога си спомняме за някой буен вятър, донесъл красотата след тъмен ураган. Понякога дъгата цветна мразим, защото е сама... Понякога от облаците скупчени, зарадвала ни е проблясналата ярка светлина. Понякога си спомняме и чувстваме, както е било преди и правим планове за утре...  А иначе се борим и живеем днес!