Селото ни не беше голямо, имаше-нямаше 300 жители. Беше сгушено на върха на един хълм и приличаше на наклонен калпак. Опасваше го малка река, която като тънка змия се увиваше около него. Лятото слънчевите лъчи го напичаха безпощадно и наставаше такава горещина, че напомняше на гореща  ковачница. Реката пресъхваше и тук там оставяше мокра диря. Зимата беше по-тежка. Паднеха ли снеговете,пътищата ставаха непроходими, а малкото селце заспиваше под дантелената снежна покривка. Там в една малка едноетажна къща, построена от кирпич живееше баба ми. Много обичах тази къща, построена от ръцете на дядо. Пред вратата винаги имаше разхвърляни галоши, дървени налъми или някои мои скъсани гуменки. В лехите строени като войници надничаха различни цветя-кокичета, зюмбюли, нарциси. Целият двор бе покрит с асма. Докато беше жив дядо правеше най-хубавото вино в село. Гъсто и черно, като меча кръв, от мече грозде. Градината ни беше голяма,поне три пъти колкото къщата. За баба тя беше най-важната част от имота. Всеки ден нещо човъркаше из нея. Там се раждаха най-вкусните домати,корнишони,картофи и какво ли още не.Задната част на къщата,най-веселата и интересна, беше предназначена за животните. Дървена кочинка с прасе, кошара с блеещи агънца и досадни кокошки щъкащи около тях.Най-важният член обаче за мен беше кучето-Вълкан.Беше си истински вълк,огромен и озъбен.Единственно баба можеше да го укроти.Обичах да прекарвам всяка ваканция в китното селце.
Едно лято,в най-голямата горещина,пръскайки   с маркуча Вълкан,шляпаща боса из двора, чух гласа на баба примесен с чужди гласове.Детското любопитство надделя над мен и се спуснах,към външната врата.Там на улицата ме посрещна гледка,която и до днес като картина на Майстора се запечата в съзнанието ми.
Мъж прегърнал в ръце малко момиченце,а до него висока,леко прегърбена жена.Очите и на двамата бяха пълни със сълзи.Толкова болка и мъка имаше в тях,че струеше от всяка част на телата им.Очите на жената бяха като на уплашена сърна,влажни, огромни като ями.Болката се беше стаила в тях и се изливаше в сълзи.Погледнах към детето!Стоеше някак странно в прегръдката на мъжа.Потрепваше все едно го тресе ток,а главата му се извиваше  на всички посоки.Сбогуваха се с баба и тръгнаха по прашната улица.Баба стана различа,стоеше мълчалива,сякаш се смали под тежестта на някакъв товар.Прибрахме се в сгорещената кухня.Тогава тя ме прегърна,сълзи покапаха по набраздените и страни.Погали ме със  загрубелите от работа ръце,които приличаха на кожата на ощавена гайда.
-Бабо,какво става?Кои бяха тези хора?-запитах уплашена.
Баба ме пусна от задушаващата прегръдка,седна на леглото,а то изскърца грозно и недоволни под нея.
В стаята настъпи тишина,само проклетият часовник я разцепваше с шумното си отмерване на изтичащата минута.Баба пое дълбоко дъх,а аз застинах в очакване на отговора и:
-Кога бях мома,другарувах с Мария.Бехме все заедно и у убаво и у лошо.Кога се задомихме се разделихме.Сека по пътя си тръгна,ама никогъш не се забравихме.Мария си отиде,чедо рано.Остави едно сираче,Яна.Ей таз жена днес е щерка и.Баща и я отгледа,ама и той преди две лета си отиде.Задоми се Яна,ама пусти късмет.Мъки имало да тегли...Детенце имат,ама болно.На ръце го носят,оти не може да оди.Така се родило.По що лекари одиха,що врачки обиколиха,ама нищо не помага.Няма илач,дъще.Сакаха  количка от фелдшера да им примоли,ама днес им рекли,че пари трябвало да дадат.Те,чедо бедни, дека ша съберат толкоз пари.Имали малко скътани,взели и от роднини,ама не стигат.Душата ме боли за туй детенце,все у ръки го носят, а кога порасне,един Господ знае как ша го гледат.
Баба замълчи.Тази нощ повече не продума нищо за Яна и момиченцето.Вечерта се сгуших в нея,а тя цяла вечер ме гали по главата.
На сутринта рано,още при първи петли стана и зарови из долапа.Аз сънено разтърках очи и се изправих на лакът.
-Бабо,какво ровичкаш и търсиш толкоз рано.
Тя измъкна едно вързопче.Започна да развързва възлите на бялата памучена кърпа и от там изпадна златен пендар.Знаех го тоя пендар!Майката на баба и го оставила, като наследство.Тя все повтаряше, че кога се омъжа,на мен ще го даде,спомен от нея,нейното наследство.Стисна пендара в кокалестата си ръка,погали ме и рече:
-Прощавай ме чедо!Спомен от мене нема да имаш,наследство нема да ти оставя!Ама ти нозе имаш,да стъпи-да одиш и тичаш.Ръки имаш да, прегръщаш и галиш.Грех,че имам към тебе,дано ми го простиш!:-целуна ме по челото и бързо излезе,за да не видя сълзите и.
След месец,до портата спря инвалидна количка.В нея седеше малкото момиченце,а баща и усмихнат я буташе.До тях Яна греене от щастие.Притича до баба!Грабна и ръката и я целуна.А аз гледах и си мислех,как Господ е събрал толкова мъка и толкова щастие в едно лице.
А баба ми подари най-хубавия и най-ценен подарък!Най-голямото наследство!Как да бъдеш ЧОВЕК!