Беше топъл октомврийски ден. Слънцето все още напомняше за себе си, нежно погалваше земята и тутакси се скриваше зад някой облак. Есента отдавна бе настъпила, а красивите й килими вече се стелеха в краката на плевенчани. Леко хладният полъх на вятъра караше хората да бързат към вкъщи, притеснени, че ще довее поредните дъждовни облаци. Есенните дъждове бяха чести и продължителни.
Въпреки времето навън, в сърцето на Анастасия Димитрова грееше силно слънце. То обещаваше да топли през всички сезони не само нея самата, но и младите момичета, които тепърва щяха да се докоснат до него. Течаха последни приготовления в малката килия на църквата „Св. Николай” и младата учителка нямаше търпение да посрещне първите си ученички. Подреди старателно малките дървени масички и скамейки, сложи върху тях пясъчни сандъчета. В единия край на класната стая постави своя стол, а в другия постла дебела шарена черга – да напомня за българщината и духа, който ще витае между тези четири стени.
Развълнувана беше и ...