Oct 30, 2022, 12:41 PM

Наставницата 

  Prose » Narratives
876 3 3
13 мин reading

 

Беше топъл октомврийски ден. Слънцето все още напомняше за себе си, нежно погалваше земята и тутакси се скриваше зад някой облак. Есента отдавна бе настъпила, а красивите й килими вече се стелеха в краката на плевенчани. Леко хладният полъх на вятъра караше хората да бързат към вкъщи, притеснени, че ще довее поредните дъждовни облаци. Есенните дъждове бяха чести и продължителни.

 Въпреки времето навън, в сърцето на Анастасия Димитрова грееше силно слънце. То обещаваше да топли през всички сезони не само нея самата, но и младите момичета, които тепърва щяха да се докоснат до него. Течаха последни приготовления в малката килия на  църквата „Св. Николай”  и младата учителка нямаше търпение да посрещне първите си ученички. Подреди старателно малките дървени масички и скамейки, сложи върху тях пясъчни сандъчета. В единия край на класната стая постави своя стол, а в другия постла дебела шарена черга – да напомня за българщината и духа, който ще витае между тези четири стени.

 Развълнувана беше и леко притеснена. Образованието , което беше получила в Калоферския манастир и именитите просветители, при които се беше учила дълго време, й даваха надежда, че малкото пламъче в нея ще запали голям пожар сред народа. Малката искрица светлина, нужда за да покаже правилния път на българите в тези толкова тъмни времена. Знаеше, че няма да бъде лесно, но беше готова да се изправи срещу всеки, опитал се да потуши пожара.

 

  • Анастасия! Анастасия! – дълбок и плътен мъжки глас извади младата учителка от унеса, в който беше се отнесла.
  • Тук съм, Ваше Преосвещенство! – провикна се младата жена, за да може да се чуе чак в двора на църквата.
  • Ааа, ето къде си била, момиче!
  • Че къде другаде да бъда? – тихичко прошепна Анастасия.
  • Така е, така е. Притеснена ли си, чедо? Недей, че гласът ти ще затрепери! А тези момичета се нуждаят освен от знания, и от увереност, че самите те ще се справят! – кротко се усмихна и нежно погали своята възпитаница по главата.

 

Епископ Агапий беше противоречива личност сред своите съграждани. Едни го уважаваха и следваха сляпо в борбата му за народно просвещение и разпространение на българското слово. Други обаче не приемаха едноличното му вмешателство в образователното дело в града. Владиката приемаше и затишието, и бурите за част от тази свещена борба и минаваше през тях със същата увереност и непоклатимост, която сега вдъхваше на първата учителка по българските земи. Въпреки това идеята за откриване на първото българско девическо училище бе посрещната с въодушевление от градските първенци и обикновените хора. Не беше нужно много, за да бъде убеден народа, че момичетата също трябва да се образоват. Какъв пример ще даде една неука майка на своето дете? Как слепецът ще води зрящия по неговия път? Нима ще го остави и той да се лута в тъмното? Поривът към знанието бързо завладя както заможните българи, така и по-бедните и стигна чак до сиромасите.

 

  • Идват! Да ги посрещнем, както подобава!

 

Тишината на църковна килия избяга през малкото прозорче и на нейно място бързо се настани приятна глъчка от развълнувани детски гласове. Първите ученички на първата учителка вече бяха на прага на класната стая. Вече нищо не можеше да спре процеса, който още майката на епископа беше започнала. Още от първата си среща с малката седем-годишна Анастасия, достолепната дама,майка на епископ и уважавана и обичана сред миряните в епархията, вижда в детето буден дух и ум, способни да достигнат и завладеят българската просвета. Евгения не се беше излъгала в силата на младото момиче и дългогодишните грижи и отдаденост, днес щяха да дадат своите плодове.

 

-Добре дошли, чада мои! Днес вие прекрачвате прага не само на малката класна стая, но и на новите знания. Вашата учителка, Анастасия Димитрова, ще отвори за вас вратата на познанието, дръжте я отворена и за други след вас и никога не я затваряйте!

 

Момичета се учеха бързо, с голямо желание. Започнаха от четмо и писмо, изписваха буквите и цифрите върху пясъка в сандъчетата. Усърдно и с много любов  ден след ден младата даскалица поставяше основите на своето просветно дело. Блясъкът в очите на нейните ученички я зареждаше с неимоверна сила и с радост тя утоляваше жаждата им за нови знания. Деца на бедни и богати, на просветени и неуки прииждаха от целия град, а по – късно и от всички краищата на българските земи.

 

  • Ти внасяш уют и хармония в учението, Анастасия. Децата и техните родители те обичат. Майка ми щеше да се гордее с теб!
  • Кара Даскала Богоозарената, скъпата Ви майчица, не дочака да види с очите си сбъдването на нейната мечта. Тя милееше за българското и гореше в желанието си да се създаде девическо училище и за българските момичета.
  • Запали тя огъня и в твоето сърце, чедо! Не й стигна живот да види, но нашето дело ще я обезсмърти!

Така говореше епископ Агапий при всеки сгоден момент и подклаждаше все повече и повече пожара в младата учителка.

 

Минаваше си времето. Дните се нижеха като на огърлица. Малката килия в църквата „Св. Николай”  кънтеше от млади момичешки гласове, които с радост повтаряха след своята учителка всичко научено. Те в едно повтаряха прочетеното в наустниците и псалтирите, църковната литература,както и уроците  в часовете по нравоучение.

 

  • Добър вечер, Наставнице! – поздрави я със сведена глава и едва доловим глас Марта Попхаджиева.
  • Добър вечер, Марто! Добре си ми дошла. Какво те води у дома?
  • Аз, така правичката да започна, дошла съм да ти кажа, че Яна няма вече да идва да се учи. – тихо промълви бедната жена и едва погледна Анастасия в очите.
  • Защо така, Марто? Сторила ли съм ви нещо, кажи? Обидих ли ви? Яна много добре се учи!
  • О, не, Наставнице, не говори така! Яна толкова те обича и само за теб и уроците говори. Но не можем вече да си го позволим. Срам ни е все с празни ръце да ти я пращаме нашата Яна....
  • Защо си мислиш, че аз в ръцете гледам, Марто? Аз гледам в очите! Там е истината, там виждам аз своята отплата. Онова малко пламъче, което пред мен се превръща в необуздан пожар. С него моите ученички ми показват, че съм на прав път, а докато е така, всяко усилие си заслужава!

 

Топла усмивка се разля по лицата на двете жени. По-младото, с по-будните и изпълнени с надежда очи, грееше с такава любов и преданост, че успяха да успокоят свитото майчино сърце.

Наставница Анастасия леко затвори вратата след неочакваната си гостенка и с дълбока въздишка се замисли за всички млади момичета, които от немотия не можеха да тръгнат по пътя на просвещението.  Поклати тъжно глава, изтри скришом една сълза и бързо затършува нещо в стаята. Прегледа с любопитство новите книги на български език, донесени от епископ Агапий. След около час даскалицата смирено загаси пламъка от горящата свещ, но си легна и заспа с два пъти по-силен огън в себе си и от преди.

 

На следващата сутрин, много рано пред заниманията в училището, Анастасия притича под дъжда и потропа на вратата на владиката. Той беше един от най-ранобудните в града и учителката знаеше, че ще го намери заровен в книгите му.

 

  • О, Анастасия! Влез, влез! Видяла си, мисля, книгите, които бях оставил за теб. Ще има и още, разбира се, и всичките на български език, та да четеш на твоите ученички. И граматики, и нравоучения.... Даже дори и в момента заделям по нещичко, пък каквото не достига, е, все ще се изнамери,нали? – всичко това владиката говореше, докато се суетеше из стаята, в която прекарваше най -много време.
  • Да, Ваше Преосвещенство, намерих ги и до късно ги преглеждах. Благодаря Ви! Но аз съм дошла за друго.
  • А, така ли? Седни, седни! Казвай тогава! Какво те води при мен в ранни зори?
  • Знаете, че не деля децата на бедни и богати. Това не е важно за мен, всички в моята учебна стая са равни. Но докато заможните и знатни българи изпращат с готовност и без проблеми своите момичета, за да се учат, има и такива семейства, които от срам , че няма с какво да се отплатят, са принудени да лишат момичетата си от правото им да се учат. Това не е ли тъжно?
  • Тъжно е, разбира се! Но какво предлагаш да направим?
  • Нека съберем в общината всички първенци на града и да ги измолим да дарят средства, с които децата на бедните семейства да могат да се обучават и ....
  • Да ги измолим ли? Градските първенци в общината да съберем казваш? Момиче, тези работи не стават така! Не става с молене. Молитвите са за църквата, дете! Ще трябва да ги убедим, но не само с думи, а и с действия. Пък и защо в общината? Нека свикаме църковното настоятелство също. В храма словото има по- голяма тежест.

 

Замисли се Анастасия върху думите на своя благодетел. Действия? Нито думите, нито действията й бяха чужди. Нима само на думи откриваш девическо училище? Не, трябва и да го сториш. За тези няколко месеца непоклатим труд, пропит с толкова любов и вяра, Анастасия подхрани не малко надежди и беше сигурна, че скоро те щяха да прераснат в нещо много по-голямо.  Времето прекарано в учение в Калоферския манастир „Въведение Богородично” даде на младото момиче както много знания, така и я срещна с взаимоучителската методика на образование. Учителят Рано Попович отворил нови хоризонти пред будното момиче и я потопил в тайнството на преподаването. Малко по малко всеки ученик приел ролята на учител и се превърнал в светило за учащите се след него. Така и Анастасия умело от най-крехка възраст знаеше как да запали фитила на свещта пред себе си. Поемаше пламъка и в най-подходящия момент и по най – правилния начин го пренасяше напред и напред. Днес беше настъпил деня за истински действия, които да говорят повече и от най-горещите думи.

 

  • Какво мислиш, че ще постигнеш, Агапий? Училището се посещава. Момичета се учат, а на нашата учителка се плаща добре.
  • Учебната стая се пълни, това е така. Има достатъчно момичета, които получават своето образование. Наставница Анастасия води уроци и от светски тип – учи ги на география, история, аритметика. Но защо да се радваме на малкото като можем да празнуваме с повече? Това ли беше нашето дело? До тук ли ще спрем? Трябва да има образование за всички!
  • Агапий, как ще обясним тези харчения в нашата църква? Народът ще се вдигне и ще пита: „Като нямат пари, къде са тръгнали?” Първенците ще си вземат момичетата, че за другите някой друг плаща....

 

Тези и още много тежки думи се изказаха в онзи ден, на онова събрание в светата обител. Плашеха се в църковното настоятелство, че ще разпалят недоволство сред народа. Чуваха се гласове един през друг, почти не се изслушваха. Тази глъч беше способна да уплаши и най-силния мъж сред множеството, но насред силните се изправи една малка, крехка и плаха фигура. Имаше ли глас тази фигура да надвика мнозинството? Имаше ли сили , за да защити себе си и доверието на нейните ученички. Още с първите стъпки Анастасия Наставница привлече вниманието на събралите се мъже. Всички присъстващи впериха в  нея поглед в очакване и запазиха тишина.

  • Уважаеми църковни настоятели, изслушах с търпение какво имахте да споделите. И ви разбирам. Разбирам страховете ви. Разбирам притесненията ви. Но стига сме се страхували! Делото ни е свято и иска да достигне до всички. До всеки дом, до всяко сърце с желание да го приеме като свое. Питате как ще сложим заможните ученички редом с тези, които нямат с какво да си платят? Срам ли е това? Обида? За златни грошове ли градим училища, наука? Или златото идва после, заедно с науката? По мое мнение всяко дете има право да се учи и всяко дете може да предаде наученото. Ами, ако по -големите и по-напреднали момичета учат по-малките? Ами после те на свой ред предадат знанията си на по-малките от тях? И после отворя свои класни стаи, че дори и училище? Какво ще получи? Верига, уважаеми! Верига със здрава брънка. Там ще бъде нашата сила като народ. И тя ще е безценна и за бедни, и за богати. Не искам милостиня за тези момичета, а да им дадем надежда. Способни ли сме на това?

 

  Думите ехтяха и стигаха гърлата като желязна десница. И сред общата тишина, където вече нямаше място за капчица възражения, Анастасия Димитрова прие мълчанието за съгласие и веднага пое по пътя на делата.

Много скоро веригата се задейства. Брънка по брънка тя стана все по-дълга и все по-всеобхватна. Ученички учеха ученички, разливаха просветното дело из всички български земи както по градовете, така и по селата. Светските науки завладяваха все повече училища, които раждаха нови и будни радетели на просветата.

   Анастасия Димитрова, първата българска учителка, поемаше с гордост всяка глътка въздух и уверено пробиваше пътя на своите будни ученички. Вратата на дума й беше винаги отворена за всяка девойка, която иска да се учи. Наставницата отъпка трънливите пътеки, но имаше още много път да се извърви.

 

  • Майка ми не се излъга в тебе, чедо! Този огън е живял винаги в гърдите ти. Трябваше му само малко време, за да се разпали!
  • Това е само началото, Ваше Преосвещенство! Само началото.....

© Ваня Йорданова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Благодаря за хубавите думи и подкрепата, Тони, Безжичен! Усмихнахте деня ми!
  • Браво! Ето такива автори трябват на България!
  • Прекрасен е разказът ти, Ваня! Вълнува! Много добре си разказала за тези славни години. Поздравявам те!
Random works
: ??:??