Звън на чаши. И всред него вървеше замислена тя. Натрапваше й се блясъка на златоткания гоблен със змееборчески мотиви, който някой от предишните Наместници бе заръчал да се изтъче навремето и сега сияеше на стената в огромната трапезария. В чашата й имаше вино. Тя не го бе опитвала и не сещаше нужда да го стори, а продължаваше да се плъзга по повърхността на човешкото множество в безмълвие и сиво безразличие. Отегчена от безвкусното и престорено държание на велможите, от мерзките им опити да получат нечие благоразположение, па било то и мимолетно, от пищната феерия, в която не намираше нищо привлекателно или стойностно. И рубинената течност оставаше непокътната в чашата й, поглъщаща светлинните милувки на гигантските полилеи, под които минаваше.
  Реши, че може да отвлече вниманието си, заставайки до някой от грамадните прозорци с позлатени рамки, въпреки че щом се добра до един от тях, се срещна първо с ивичестите сенки по тежките завеси, заслоняващи по-голямата част от възхитителната гледка долу. А Верни град бе приказен нощем.
  Елин най-сетне отпи. Виното не бе лошо, напротив. Прииска ù се да я завладее нещо велико, силно, та да се измъкне от душевния застой и плоскостта на ежедневните досади. Прииска ù се тъкмо това вино да имаше тая целебна за мислите и състоянието сила. И мигом осъзна колко зле се чувства сега.
  Беше отминал поредният тост. Мислите ù взеха да я водят все по-далеч, потапяйки я в сънен унес.
  - ... и все пак трябваше. Видяхме те, Бранител Дантас...
  - Никога не е лесно. Унищожаването на зло може да е нужно дело, но красотата - тя се крие другаде. Не е в полета на Смъртта, нито в приветстването ù. Красота е да твориш добрини, не да заличаваш злини.   
  Елин слушаше, долепила се до завесите. Не бе разбрала кога точно се е обърнала към него, ни колко време е прекарала в опиянена застиналост.
  Не откъсваше очи от знатния воин, който привел леко глава встрани, тъй сякаш многобройните свещници тормозят очите му, продължаваше да говори тихо. И въпреки шума и звънтежа на приборите, Елин улавяше кристално ясно думите му. Той не бързаше, словата му не се преплитаха, нито носеха напразно, както се получава често при непринудените междуодумвания. Не. Не можеше да се каже нищо лошо за неговия маниер на изразяване. Магнит сякаш бе той за очите и ушите на тези, комуто отправяше той своите думи. И като че ли не само Елин бе запленена от това му умение, а и мнозина други бяха отделили вниманието си на обаятелния воин. Устата му можеше да накара всеки един звук да се облече в правилния си смисъл и да подбуди въображението, а с това и възхищението. Свещите горяха навсякъде тази нощ в огромната зала. А Елин бе заслепена не от тях.
  Но скоро осъзна, че тия думи не са за нея. Неговото внимание е съвсем другаде и
  той явно дори не я бе забелязал, макар да бе едва на няколко крачки разстояние.
  "И защо да е другояче? Защо? Та той дори името ми не знае."
  В понатежалата си глава чуваше шумящата си кръв. Мислеше си, че не би се чувствала тъй, дори ако се бе опила с виното, което се лееше охолно тая нощ. Бе едновременно изморена и ядосана на нещо, което не проумява.
  Обърна се. Зад тъмната стена, която представляваше прозореца, навярно се случваха безброй неща. И тя нямаше да присъства на никое от тях. Често се сещаше за това. Понякога се укоряваше за своята слабост. Но сега просто си каза:
  "Истина е. Защо да го отричам? Всичко е точно тъй!"
  Щеше просто да се завърти, за да види отново същата картина, която плуваше в матови тонове пред нея и в която не се случваше нищо ново. Щеше да се възпротиви слабо и по детски наивно на това, но само дотам. Нищо повече. Чуваше още думите, които допреди малко се докосваха до слуха ù и ненадейно си помисли, че са поразяващо еднакви с предишните. Нима бе възможно?
  "Нищо ли не се изменя, о, Небе?! Нищо? Никога..."
  - Не ми изглеждаш много добре или се лъжа?
  Елин вдигна глава. После я поклати.
  - Какво ти е?
  Младият мъж, който се интересуваше от състоянието ù, сведе очи към чашата, която Елин още държеше.
  - Да танцуваме - ще се разведриш.
  - Не.
  Гласът ù бе твърд и не остави капка съмнение на младежа, че не само предложението, а и присъствието му е нежелано. Той обаче не се смути ни най-малко, а се доближи още повече. Елин усети тежкия дъх на алкохол, който той влачеше със себе си. На високото му чело се явиха криви бръчици.
  - Правиш глупости от доста време насам и честно казано започва да ми писва!
  Той изшепна всичко това твърде близо до лицето ù.
  - Думите ти са слаби - подигра му се тя.
  Поруменялото му лице се сви от снизходителна усмивка.
  - Внимавай! Всяко нещо си има край!
  Младежът, що носеше името Хелиг, се обърна рязко и я остави сама за сетен път.
  "Разбира се, отново е пиян! Поне за едно обаче е прав - край винаги има. За всичко и за всеки!"
  Сепна се, щом усети хладина зад гърба си. Бе отстъпила неусетно до самата стена.
  А веселбата продължаваше. Сякаш вече цяла вечност. О, тя би дала мило и драго да я напусне, само да имаше къде да иде, с какво да се залъже, та да се почувства поне малко от малко като човек на мястото си. Но не го правеше. Пък и не ù се искаше да се усамотява отново сега, колкото и досадни да ù бяха тези, така наречени "тържества".
  След като дръзкият момък я остави, тя изпи набързо виното си. Не се почувства по-добре. Докато ù пълнеха чашата, потърси с очи привлекателния воин, който бе успял да плени мислите ù тази вечер, но не го откри. И прие това като знак от съдбата.
  Следейки как калейдоскопът от сенки танцува под носа ù, тя отново се зае да издири някаква последователност в техния игрив танц, колкото да има с какво да се занимае. Постепенно прехвърли вниманието си върху хората в залата. Реши, че трябва да открие сред тях поне един, с който да размени някоя дума без да изпита погнуса от това. Огледа се. Трябваше да има такъв при толкова богато разнообразие от събеседници. Но както всеки път, бързо се умори - до един бяха или твърде шумни, отблъскващи, лицемерни или просто пияни.
  Мислеше си колко прекрасно би било всичко, ако гласовете им я оставеха на мира! Не можеше да се отърве от тях. И даже котелът на шумното празненство, който трябваше да изгради плътна стена от всестранен шум, за да ги удави, нямаше сериозен успех. Опита се да си представи, че е някъде другаде, ала ù беше наистина трудно щом поредният взрив от смях я заливаше.
  Когато отвори очи, мигом почувства с всяка своя фибра, че нещо се е променило. Гласовете отведнъж я бяха оставили. Тя се обърна.
  Да, той стоеше точно до нея. Успял бе да се откъсне от досадните особи, които сега кръстосваха безцелно с омекнали крака и размътени умове залата и пляскаха с ръце или се смееха глупаво. Не виждаше лика му - бе застанал леко встрани, ала зад буйните му къдрици тя усещаше страшната сила на погледа му. Гърлото ù отведнъж пресъхна. Почувства окаменяло цялото си тяло и с мъка отмести глава, защото разбра, че се взира прямо в него. Дочу плавното му дишане, тъй сякаш шумеше нощем морето на метър от нея - спокойно и далечно. Надигаше бокала си и по всичко изглеждаше, че рее поглед навън в потъналия в свещени проблясъци Верни град на стотици стъпки под краката им.
  - Свят, но тежък ден.
  Сама не разбрала как отрони това, тя почти се сепна, щом воинът се обърна към нея.
  - Тъй бе речно, тъй и стана.
  - Мислиш ли, че те опазиха душите си?
  Бранителят се почуди вътрешно на тоя въпрос. Никой досега не бе изказвал подобно съмнение. Та нали тъкмо заради това беше целият ритуал?
  - Надявам се.
  - Видях те там...
  - Аз също.
  Тя най-сетне се отвърна от него, сепнато, сякаш върши някакво престъпление и надигна чашата си.
  - Името ми е Дантас.
  Той го изрече без да прибавя званието си, както правеха всички Небесни Избраници
  и в това тя разчете липса на всякаква суета. Ако името му не завършваше с показателното окончание "ас", човек би си помислил, че насреща си има обикновен благородник, а не най-почитания Бранител в цялата Империя.
  - Елин.
  Не бе разбрала как се обърна наново, как името ù се отрони от устните ù, но пък и той се бе пообърнал към нея, докато сваляше бокала от устата си.
  "Е, поне вече го знае."
  - Преди малко ме попита дали сме спасили душите им. Защо мислиш, че е възможно да не сме успели?
  - Знам, че загинаха тялом, така както и че не са били по-различни от нас преди да ги превземе злото. Те са виновни, че са му се отдали, ала виновни ли са за това, че то ги е пожелало? Те са загинали веднъж, когато са загърбили Небесната вяра, а нима тази смърт, която им отредихме днес е по-различна? Не ги ли изтезавахме и ние, подобно на черените демони, които са се загнездили в тях? Може ли едно убийство да върне душата към светлината, може ли страданията да родят добро, а не ново зло?
  - Не, не могат. Но сторихме нужното.
  - Не искам да виждам Смъртта - рече тя тихо.
  Дантас бе забелязал, че тя не носи никакви скъпи накити, с каквито обичаха да се окичват хората от Двореца. Както я гледаше, Бранителят кротко се поусмихна. Не си спомняше кога за последно го бе правил.
  - Добра си, Елин. Но трябва да разбереш, че светът не е.
  - Но светът не сме ли ние?
  Бранителят се загледа в тъмните стъкла, където навярно съзираше единствено безцветното си отражение.
  - Знаеш ли защо познаваме красивото и доброто? Защото познаваме и грозното и злото! Не сме се явили на тоя свят, за да блаженстваме, а за да го опазим такъв, какъвто е, а защо не и да се опитаме да го направим по-добър? Наследили сме го от предците си и наш дълг е да го браним от посегателствата на Бездната. Нищо не е по-красиво от доброто и благородно дело, знам. Но и трябва да прекършваме неумолимо злините, що се мъчат да ни досегнат във всевъзможни форми. Те знаят нашите слабости, нашите страхове и ще ги използват срещу нас самите. Ние, Елин сме подложени на изпитание всеки ден, всеки час и нямаме право на грешки, на проява на слабост, ако искаме да оставим по-светъл и чист светът за тези след нас. Тук не ще намерим много красота, но пък тя ще чака на Небето достойните и праведните.
  - Но как да разберем, че това, що сторихме днес е наистина такова, каквото трябва да бъде? Не е ли възможно злото да ни е подлъгало коварно, за да се избиваме безжалостно един друг?
  А Дантас почти се сепна, щом чу това. Елин се досети, че е прекалила и съжали за дързостта си, но не можеше сега да стори нищо друго, освен покорно да изчака реакцията му, от която се побоя. Той обаче рече отнесено:
  - Аз самият съм се питал това. И то неведнъж. Ти обаче си единственият човек, който някога ми е задавал такива въпроси...
  Той поразклати леко бокала в ръката си. Отпи бавно.
  - Не зная, Елин. Затова и моля често на Небето за прошка. Всичко, което правя, правя го в негова защита и с вяра. Когато усетя заплаха, стъпквам я, когато мерна сянка, прогонвам я, когато се срещна с демон - сразвяам го! Остава ми единствено да се осланям на Небесната милост, да вярвам. Защото може и да се съмнявам понякога в себе си, ала в нея - никога!
  - Не вярвам, че можеш да сториш злина.
  Той носеше едноцветен табард, присъщ единствено на Бранителите и риза с дълги ръкави, които закриваха наполовина дланите му, щом отпуснеше ръце. Постоя дълго тъй, умислен, държащ бокал с два рубина отстрани и си даде сметка, че мисли твърде много за самия себе си.
  - Никой не е безгрешен.
  Думите му прозвучаха някак тъжно и Елин си помисли, че той се рови в спомените си.
  - Знам. Но вярвам в теб, Дантас.
  В своята бяла туника, пристегната със зелен колан, със своите златни коси и светнали очи, тя предизвика сянка по всякога ясния лик на воина. Пръстите му стиснаха ядно бокала, но гласът му си бе останал същият, щом рече:
  - Добра си ти, Елин. По-добра от повечето тук. Бъди благословена.
  Оттегли се внезапно Бранител Дантас, като за Елин остана впечатлението, че върши това не по свое желание, дори и когато потъваше сред залитащите и смеещите се особи с премерени крачки, без да се обръща, тъй сякаш искаше да избяга от нещо. Тя обаче не видя, че той бе тръшнал празния бокал на една от претрупаните маси и си бе тръгнал от пиршеството, без да поглежда никого, без да отдумва и със суровия вид, който бяха виждали единствено войниците му преди да влезе в сражение.
  А тя изпи на един дъх виното си, щом той я остави. Във въздуха вече се носеха тежките миризми на алкохол и пот - времето вече бе напреднало значително и заварило някои от пируващите в недобро състояние за продължаването към по-благоприлични и стойностни деяния, каквото несъмнено бе посещението на Небопоклонническия храм, от който при тихо време вечер можеха да се чуят гласовете на молещите се, придружени от глухо пращене на огън по канделабри и олтари. Когато Елин случайно хвърли поглед навън, видя как потоци от хора се стичат по друмищата надолу, прибирайки се по домовете си. Веднага даде оценка на видяното и това я накара само да се запита не бе ли вече време и подпийналите и въодушевени от замайващата главите вечеря да се опомнят, та да последват примера на тия от простолюдието, побързали да посетят макар и набързо Небопоклонническия храм, та да сторят път на обитателите на Двореца. Тъкмо през един от неговите прозорци Елин наблюдаваше тази сцена, макар първоначално, тя да ù се стори обикновена и незаслужаваща внимание. Ненадейно се бяха породили у нея множество въпроси, част от които под влияние на близкия разговор с видния Бранител и тя като че ли търсеше тяхното решение в гънещите се и потропващи сенки, разслояващи се в сумрака на Верни град.
  - Не, не веднага бих ти казал, знаеш...
  Хелиг мина покрай свелата глава Елин, но тя почти потрепери от студените очи, които усети по себе си. После той се загуби в шарения поток от широкополи одежди и ефирни платове, блясък и движения, така както се бе появил. Каза си, че не бива да мисли за него. От твърде дълго той тормозеше мислите ù, навестяваше я даже нощем под формата на дългокрил кошмар. Никога не бе споделяла с никого своите страхове, въпреки, че Айнин се досещаше. В това нямаше съмнение - тя открито я бе питала толкова много пъти... а Елин не можеше да отрече нищо от прозренията ù. Но какъв бе смисълът? То дори не и носеше утеха, а напротив - срамуваше се още повече, че терзанията ù са станали причина за нечие снизхождение, та било то и от страна на най-доверения ù човек в Двореца. Тя се опита да не мисли и за това.
  Наместникът се бе загубил някъде, ала Елин предположи, че мигът, в който той ще даде разпореждане за опразване на залата, не е далеч. Може би дори тоя миг отдавна бе вече дошъл, ала без да засвидетелства някак себе си. И всички ония, чиито ръце и крака потреперваха леко, очи се воднееха, езици и глави натежаваха, бе редно да оставят великолепната зала самотна, под лунния зрак, а те самите - да се отдадат на сън, тъй както по-голямата част от града бе сторила. Ала ненаситата човешка е способна да погуби една огромна част от рода си. Род, който се предава всячески неи, без да допитва до собствените убеждения в поведение и благопристойност. Не бе нужно да се изучава по какъвто и да е начин. Не. За самата Елин, чиято роля в битието на това човешко море бе съвсем скромна, бе ясно какво е нужно, за да се предпазва установения ред от сътресения.
  "Разюздани глупаци. Пияници. Негодници."
  И като нямаше с какво друго да се занимава, започна да сравнява поотделно всеки един от присъстващите с Бранителя. Но това бързо се оказа безсмислено и твърде наивно. Тя дори се ядоса на самата себе си, че й е хрумнала тази мисъл, когато ясно разбираше, че той струваше сто пъти повече от всички в залата. Това изпървом я зашемети, а впоследствие натъжи, щом осъзна, че той е някъде далеч и там ще си остане, а тя е длъжна да живее сред тези лигави и надменни хора - поклонници на чашата.
  Наместникът се приближи към нея.
  - Опустяха ли друмите? Храмът ни зове за поклонение. Видях, че неколкократно заставаш пред цветното стъкло, вперила поглед някъде долу. А нощта напредва, да
  бързо и неусетно, за жалост, щото тъй великолепни са нейните краски, че усещам как мога да заспя даже под открито небе, та да вкуся нощния дъх на свежест и прочист, да подмладя изтляващото си тяло. Да се помолим дойде време, дъще.
   - Нека се помолим.
  А Наместникът се обърна към полюшващите се между релефните стени човешки потоци, миришещи на тежки гозби и алкохол.
  - Бива ми нежелано изричането на тия слова...
  - Потребно е загърбването на тая обширна трапеза. А и луната ни напомня вече нашия дълг.
  - Нима в нея се взираше досега?
  - Не. Ала отвъдземаната ù светлина е тъй необятна, та преминава тя през стъкло и камък, а се загнездва в самата душа и мисли се раждат под нейното озарение. Мисли за по-сгодни и благородни дни.
  - Този е именно такъв.
  Елин не можа да се съгласи. Но предпазливо премълча.
  Наместникът плесна с ръце и всички глави, омаяни и препълнени с не дотам благовъзпитани мисли, зашумяха, вече другояче и започнаха полека-лека да опразват залата. Някои вземаха връхните си дрехи, които слугите бързаха да им връчат, а други допиваха дажбите си и с неравни гласове, уговаряха по-нататъшните си действия. На огромният, везан от стари майстори килим, който се разстилаше само през тоя ден в годината, оставаха неприятни следи от стъпки и дори блюда и Наместникът се заглеждаше отнесено в тях.
  Хелиг я следеше - тя се убеди в това, когато се повърна за малко назад, да вземе шала си, а той не помръдна от мястото си нататък, а продължи да слиза по масивното стълбище, опасано в бронзови перила, увенчани по краищата с орлови глави, едва когато се увери, че и тя се готви да прави същото. Елин знаеше отлично, че тоя мъж се славеше с дела, малко от които заслужаваха добра дума.
  Реши ни за минута да не го изпуска из очи, както явно бе решил да стори и той самият.
  Храмът - най-големият измежду всичките двайсет и два в Империята ги чакаше
  залепнал на полилавелият небесен фон с островръхите си форми като планински
  масив, издялан от ветровете.
  Щом влязоха през тежките му порти и ги облъхна мирисът на тамян и елей, мнозина от гуляйджиите поизтрезняха и почтително се приведоха пред застаналия в дъното на великанското здание Просветител. Той бе прекарал целия ден тук, вътре и сега, щом съгледа знатните поклонници, се понадигна, за да ги приветства подобаващо. Един послушник се въртеше неотлъчно край него.
  Отвътре всичко сияеше по неотразим начин от всички тия свещи, оградили стени и тавани, преплитащи се на стотици места и придавайки на отраженията и сенките
  непреодолимото усещане за плаване в задушния въздух. Те подскачаха по всичко и се движеха чак по самия таван, който отстоеше на повече от сто стъпки над хората. Като камък паднала бе тишината, когато всички се наредиха в сърповиден вид пред светата особа с бяла брада. Наместникът бе застанал най-отпред и можеше да гледа стареца право в сапфиреносините очи. В Храма дори Наместникът не бе нещо повече от обикновения селски поклонник с протъркана куртка и оръфани обуща. 

  Просветителят вдигна потреперващи ръце с възлести жили и старчески петна по тях, за да ги благослови. Елин тихичко прошепна благодарността си, както всички. После захвана словото - плавно, кротко, на моменти попресипнало, ала все тъй тържествено и покоряващо, та всеки се замисли тъкмо над това, що чуваше и изостави всички свои грижи и тревоги зад вратите на Храма. Тъй, както искаше Просветителят, тъй както бе редно в един стар - стар ритуал на Небесна почит. През клокочещата гръд на стареца се счуваха хриптящи звуци, покашляше сегиз-тогиз, ала не изпускаше примката на мислите си, а още по-тясно я стягаше той около сърцата и умовете на присъстващите, тъй че съмнение да не остане кои са тъкмо те, за какво са призвани и каква чест им се оказва тъкмо в този миг да славят и благодарят на всесилното Небе, че се намират тук, долу, отправящи  молба за благоденствие и поднасящи искрените си разкаяния за своите прегрешения. Борас не пропусна събитията от отминалия ден и подири с очи мъжът, който провидението бе избрало за свой вестител, ала не го откри измежду хората под него и продължи със същия тон, хвалейки тия тъкмо негови дела, пратили Небесния ред пред самите тях, за назидание на вси тъмни и зли сили, които шестват по земята и навеждат грозни ликове над чедата на Небето. Помоли се и за спасението на невинните души, които бяха почернени и за техния покой след необходимия ритуал по пречистване и отправи гореща молба към Небето да не праща вече изпитания всред своите чеда, защото те му служат вярно.

  И Елин, забравила сякаш всичко, случило се и това, що предстоеше, стоеше омагьосана, отричайки се от всичко, що бе нейно и присъщо и служейки единствено на беловласия старик и неговите повели, които той представяше Небесни. И никой не се съмняваше дори само за миг, че това не бе така. Би било и напразно. Самият Просветител драго би поверил живота си на Вечния Косач, знаейки, че всевластното Небе повелява така. Чистотата трябваше да е налице... само тя бе важната, коренът, който даваше здрави плодове и не допущаше разораването и погиването на цялата градина трябваше да бъде съхранен. Ала хората бяха тъй различни и тъй своенравни... Просветителят учеше всички на едно - почит и смирение. Ала получаваше твърде често измяна и словата му падаха напусто в почернените души... Никой не биваше да допуска това. НИКОЙ! Нима светът не е хранило и жилище за всички? И нима неговите блага, тревоги, превратности и несгоди, благоухания и простори не бяха за всички? Що би станало, ако всеки реши, че заслужава повече от другиго и рачи да си вземе своето, онова, което имаше сили да си присвои и вдигне нож по съседа си, убие баща си и изрови имането му, пропие се, охули всичко свято и нехае за Небесните повели? О, как да спасим душата му тогаз? И бива ли да се сторва въобще туй? Да, длъжно и необходимо за всекиго е това свято дело...
  Той бе там.
  Бе наблюдавал общата молитва встрани, до една от титаничните колони на зданието в разрез с установените традиции.
  Бранител Дантас - облечен от мъгливото сияние на излюпилата се луна бе тук. И гледаше право към нея. Тя срещна погледа му прямо, без отхвърлила мисъл - тъй сякаш зяпаш безпаметно своето отражение в бистрите води на езерото и се отдаваш на далечни пътешествия, някъде дълбоко, дълбоко в собственото съзнание. И когато се опомниш, тръснеш глава и свиеш неколкократно очи, премрежени от усиленото дирене под водните глъбини, разбираш, че нещо сякаш се е променило. И не знаеш какво е то, ала го усещаш - с всяка своя тленна частица. Инстинкт, на който не желаеш да се противиш. Отдаваш му се, копнеейки да разбереш какво всъщност си открил, ала е останало то скрито от твоя разум. Рядко разбираш що е било. Ала го носиш у себе си во век и веков...
  Елин долови напрежение около себе си. Острият поглед на самия Наместник. Той й подсказваше сам по себе си какво е длъжно да стори тя, без да се бави повече, без дори да си позволява нещо повече от вече допуснатото.
  Но понякога не всичко зависи от собствените сили и човек бива изяждан от други, неподвластни на него и той се превръща от пълнокръвен господар на битието си, в негов безгласен роб.
  Тя гореше. Едва сега, щом се озова навън го разбра и без дори да се огледа къде се намира, опря гръб о най-близката стена. Мигом почувства отмора. Приятната хладина на камъка сякаш отне изпепеляващата я жега. Или поне така й се стори на първо време. Виното... храната, не, та тя почти не се бе докоснала до нея и виното не изглеждаше съмнително, па и всички пиха от него. Смътно прозря, че е почти сама - няколко силуета, които тя не успя да разпознае, се сливаха с отсрещния ъгъл и шумът от тяхното придвижване бавно потъваше в късните нощни часове. Никак не можеше да я забележат - сянката на зида я покриваше изцяло от лунната светлина и тая на фенерите, които мъждяха под сенниците и прозорците на богатите жилища, накацали около Двореца.   
  -Добре ли си?
  Странно, че тя сякаш очакваше да чуе гласът му и щом той долетя тъй близо до нея, почувства трепета му във въздуха. Очите му горяха страшно, пленително страшно. Би могла да потъне в тях завинаги. Някаква неутолима жажда стискаше здраво гърлото ù. Не можеше да издаде звук - гледаше и безчет мисли сновяха в ума ù - нечистиви, грешни, безпристойни! И в тия негови очи виждаше тя хиляди пъти своя вечен стремеж като прашен друм с изсъхнали клонести дървеса. И там, на самия край на света, на най-високата планина, пробила облаци и завита в бели пламъци съзираше тъкмо своя грях!
  В мига на лудост и безпаметнист, без някой от тях да рабира как, устните им се сляха.
  А после погледите им се срещнаха.
  Дантас се бе отдръпнал вече настрана и придобил мъчителен облик, се взираше в красната луна, само да е по-далеч тялом и духом от своя собствен позор! Елин почувства напрежението, което дишаха и двамата и пожела да бе умряла. Стори й се, че зад прозореца на близката къща я гледа изпепелително съсухреният лик на стария Просветител.
  - Добре съм.
  Бранителят вдигна ръка, сочейки пътя и все тъй, застинал като паметник, изчака девойката да премине покрай него, упътила се към нерадостната си бъднина. Мислено тя повтори неколкократно тия неверни слова:
  "Добре съм, добре съм..."
  Бранителят я следваше отстрани като призрак.
  Осмели се да го попита защо се е върнал, на което той отвърна с мълчание.
  Когато стигнаха до оная част от града, където калдъдръмът нощем приличаше на речно дъно и свършваше пред стоманените порти на Двора, оплетени във вечно шумолящия бръшлян, той спря и рече:
  - Сбогом, Елин.
  И не дочака дума вече Бранителят, позволил си и волността да разговаря с жена в този късен час, а се отдалечи бързо, стремително и изчезна в сенките на Двора по посока на Казармите, където щеше да се усамоти в своята смълчана обител и да се опие със старо вино.
  Тя дълго остана като вцепенена, мислейки за него. И колкото повече прекарваше в това състояние, толкова повече се усилваше страхът ù. Едва сега си даде сметка какво си е позволила, та гърлото ù пресъхна. Всички земни удоволствия бяха заключени извън живота на Небесните Избраници от клетвата пред самото Небе.
  Нарушаването ù бе немислимо. Не можеше да се сети за по-тежък грях от този.
  Почувства се отведнъж като пробудена от сладък, но опасен сън и разбра, че е съвсем сама, а топлата нощ бе изгубила това си достойнство и вече караше среднощните пътници да се загръщат в своите одежди. Вятърът бе слаб и Елин долавяше как си играе в листата на бръшляна, зелениката и пищните дворцови градини, гдето наскоро взеха да се обаждат медните гласове на славеи и щурци.
  Затвори вратата си, после я заключи и благодари на Небето, че никой не я видя. Сърцето ù се биеше с болка в гърдите и макар да си наложи спокойствие чрез отпускане снага на кревата, лед пълзеше в жилите ù чак докато заспа. А вечерта мина тежко и бавно, макар и по-голямата част от нея вече да се бе стопила.