Или как Чарли се оказа със счупени ребра, след като беше отлъчен от Кантората

Чарлс Флетчър тръшна вратата и за един кратък момент се зачуди дали Сам ще му трябва за да изтреби всички арогантни копелета в Гилдията. Огънят в него много искаше да разбере. Мошеникът стисна ръцете си в юмруци и си наложи да мисли. Какво щеше да постигне? Щеше да е убил няколко досадни бюрократа и някои много неприятни типове, но щяха да умрат и поне няколко човека, които не го заслужаваха. Или пък наистина щеше да умре. И дори да успееше да направи невъзможното и да излезе от сградата жив и само с тези, които не харесваше, мъртви, всички преговори, по които Кантората асистираше, щяха да отидат по дяволите. И всички договори, които бяха подписани под техен надзор. Подходът на Кантората беше прост – мирувай, докато преговаряш, иначе човекът в бяло ще те накара да мируваш, без да гарантира целостта на зъбите ти, а след като подпишеш, спазвай условията или Ка’Раим ще те изяде. Не че обикновено пращаха него – Гилдията имаше достатъчно убийци. И всъщност знаеха ли, че ще ги изяде?
Чарли разтърси глава. Това нямаше значение. Кашан’кай уговаряше договори и използваше Сам като силата, която държеше всички под контрол. И цялата проклета схема работеше. Кантората за Дискретна Дипломатическа Помощ всъщност наистина предлагаше дипломатическа помощ, а беше организация, израсла от гилдията на убийците, когато те бяха решили, че има прекалено много политически убийства. Без тях вероятно щеше да има гражданска война. И всичко това заради проклетите магьосници. Пак всичко опираше до тях и жаждата им за власт. Малките търтеи дори не знаеха колко им е добре да не се опитват да ги удавят в реката, а на всичкото отгоре искаха и да контролират всичко.
Ако Чарли разрушеше Кантората, те не само щяха да потеглят на открита война един срещу друг, но и щяха да научат за него. Той не можеше да допусне това. Не и преди да е влязъл в проклетата Библиотека.
Мошеникът постепенно овладя емоциите си и се насили да тръгне. Не беше по-малко ядосан, но беше различен гняв – студен и контролиран и по-важното – беше насочен в друга посока. В посока, която гарантираше, че няма да избухне, докато прекосяваше главната зала по пътя за изхода, и да направи някоя глупост, за която щеше да съжалява по-късно. Бавните му крачки постепенно засилваха шума от глъчката на стотици гърла от главното помещение.
Сградата на Кантората беше огромна и освен като административен и управителен център на организацията, също служеше и като комбинация на общежитие, кръчма и специализиран магазин за нуждите на гилдията. Централната зала беше на практика малък вътрешен площад, от който можеше да стигнеш както до административните, така и до общите помещения на сградата, и служеше като основното търговско и развлекателно крило с няколко магазина в единия край и голям бар, простиращ се от стена до стена в другия. Мъжете и жените там пиеха, разказваха истории и се пазаряха за различни откраднати или новосъздадени оръжия и приспособления, които щяха да облекчат работата им. Преди да стане член на Кантората, Чарли не би предположил колко близки могат да бъдат инструментите на дипломатите и на убийците.
Залата, както обикновено, беше пълна и тълпата от фигури, както обикновено, беше облечена в бели дипломатически униформи и нормални улични дрехи, според това в кое крило работеше конкретният член на гилдията. Естествено, че единствените убийци, облечени в театрално черно бяха Майсторът и останалите майстори, които не заслужаваха главно М. Това, което не беше както обикновено, бе вниманието, което мошеникът привлече само с отварянето на малката врата, която водеше до офисите на висшето управление на Кантората. Чарли се беше надявал да мине незабелязано през залата, докато всички са заети с обичайните разговори и, честно казано, пиянски занимания, но явно Майсторът се беше погрижил всички да знаят, че Флетчър вече не е част от гилдията още преди срещата им. Очите на убийците го следваха както в първия ден, в който беше дошъл. През изминалите години тогавашният гняв и надменност се бяха преобразили в безразличие, липса на внимание и тук-таме в професионално уважение и може би дори нещо повече, но сега грозните изражения се бяха върнали на лицата им с пълна сила. Малцината, които беше смятал ако не за приятели, то поне за добри познати, дори не поглеждаха към него. Или бяха сред най-гневните. Какво ли им беше казал Йерел?
Въпреки чувствата на тълпата и множеството недиректни предизвикателства към него, Чарли излезе от сградата без проблем. Гилдията на убийците имаше странно разбиране за чест – докато той спазваше условията на изгнаничеството си, членовете й нямаше да го докоснат, въпреки че официално беше обявен за предател. Освен ако, разбира се, някой не обявеше цена за главата му. Флетчър се зачуди точно колко време ще отнеме това да се случи. Решавайки, че така или иначе няма да е повече от няколко часа, ако не и минути, тръгна директно към търговския квартал, където се намираше магазинът му. Същият, за който Майсторът му каза, че е конфискуван. Вероятно щеше да отнеме няколко дни на Кантората, подкрепена от Гилдията на Магьосниците, за да влезе в мазето му, но някак си предпочиташе маговете да не виждат какво е забъркал на вратата. Или какво има вътре. Чарли не беше предполагал, че ще трябва да открадне нещо от себе си и леко съжаляваше, че ще е най-лесната си жертва, тъй като освен бариерите, които сам беше сложиш, нищо не пазеше магазина. Естествено, самите бариери бяха достатъчно добри, за да спрат дори Сам за известно време, но това нямаше никакво значение, когато знаеш как да ги разплетеш.
Въпреки че беше в търговския квартал, магазинът беше на най-забутаното място, което Чарли беше успял да намери. Намираше се на приземният етаж на триетажна къща на една от по-малките главни улици в квартала под голям знахарски магазин, който основно продаваше печени и сурови треви и зърна, които хората топяха в гореща вода и пиеха за вкуса им и ревитализиращите им качества. Макар практиката да беше доста популярна сред по-богатите търговци и дори някои благородници и магьосници, според Чарли вкусът на получените отвари варираше от блудкав до отвратителен и мошеникът смяташе, че модата им ще отмине скоро. Въпреки това засега магазинът беше достатъчно популярен, че да си позволи издигнатият вход с пищни стълби към главната улица. За да стигне човек до магазина на Чарли, трябваше да заобиколи през малката странична уличка, която водеше към малко стълбище на гърба на сградата, което водеше до врата, която подозрително приличаше на входа към мазето на знахарския магазин.
Въпреки това, ако някой си направеше труда да слезе по стълбичките и да отвори вратата, щеше да бъде посрещнат от засмяното лице на Кезим, местният партньор на Чарли в бизнеса, който щеше да им предложи различни билки и семена от далеч по-интересни растения, които забавяха кръвообращението, забързваха лечението, дезинфекцираха или действаха като контраагенти за различни отрови и болести. Чарли смяташе неговите треви за далеч по-полезни и беше събрал малка група от верни и редовни клиенти, които се занимаваха с най-различни законни и недотам законни дейности. Дори Захир от време на време използваше Чарли като снабдител за билки и екстракти, когато другите му източници се изчерпаха или нямаше време сам да приготви реагентите по подобаващия начин. Кезим беше един от другите отлъчени от гилдията им лечители, който беше запознат с множество от техниките, които Захир използваше редовно, въпреки че не беше в чак толкова лоши отношения с останалите си колеги, колкото приютеният от Кантората лекар.
Освен лечебните билки и отвари, магазинът открито продаваше и отрови – както базови, идващи в естествените си носители – отровни плодове, листа или гъби, така и силно специализирани, които трябваше да се дестилират от тези източници или се получаваха при смесването на няколко на пръв поглед невинно изглеждащи компоненти. Дестилирането на отрови беше специалността на Кезим, а фактът, че ги продаваше тайно от лечителската гилдия бе причината да бъде отлъчен.
Естествено, аптеката беше само фасада за истинския бизнес, от който Чарли се интересуваше – търговия с магически предмети, въпреки че повечето от тях всъщност не бяха чак толкова магически. Популярен артикул бяха пергаментите с инструкции за изпълнение на различни магически заклинания, които мошеникът продаваше свободно на пук на Гилдията на Магьосниците, където отпускаха някои от тях само на по-напреднали послушници. Голяма част от продажбите идваха също от магически дестилирани версии на обикновени отвари. Използването на магия в приготвянето им увеличаваше ефективността на отварите заради по-чистия и концентриран краен резултат. И, разбира се, магазинът продаваше атеши. Във всякакви форми и размери. Магическите фенери технически бяха по-висок ранк артефакти, но бяха толкова разпространени, че Чарли ги смяташе за немагическа стока. Тези дрънкулки се продаваха в Гилдията на Магьосниците и не биха били много търсени, ако Чарли нарочно не бе наредил на Кезим да ги продава под пазарната им цена на всеки, който ги поиска, със специална допълнителна отстъпка за всеки, който може да докаже, че е разгневил Гилдията по някакъв начин.
Друга стока, която магазинът предлагаше, бяха сравнително базови заклинания за еднократна употреба. Като например огнена топка в буркан – отваряш капака и гледаш да не си го насочил към нещо, което не искаш да изгори. Или осветена вода, в която беше затворена лековитата сила на воден майстор. Или южният вятър, затворен в мях от майстор на въздуха. Магиите за еднократна употреба изчезваха секунди, след като бяха пуснати от контейнерите си и имаха краткотраен и обикновено разрушителен ефект. Тези предмети също се продаваха свободно от Кезим напук на гилдията, но цената им беше достатъчно висока да не бъдат чак толкова лесно достъпни. Най-честите клиенти за този вид артикули бяха именно убийци, които се бяха хванали на работа, която беше над уменията им и трябваше да спасят някак мисията, вместо да разгневят майсторите в Кантората. За такава услуга Чарли беше наредил да се взима половината от надницата им за мисията.
Най-интересни бяха последният вид магически предмети – тези, които можеха да се използват множество пъти и магията беше затворена в тях самите. Те варираха като сила и действие – от пръстени, които ти позволяваха да призовеш вятъра, за да увеличиш разстоянието на скока си веднъж на няколко минути, през мечове с пламтящи остриета, което беше едновременно изключително сложно и изключително безполезно заклинание според Чарли, до сфера, чрез която да изпратиш гръмотевица до всеки, който е на открито, или пък пръчка, която ти позволяваше да създадеш извор, където удариш с нея. Тези артефакти можеха да се хранят от атмата на ползвателя си като атешите и всъщност много от тях го изискваха, но някои също така сами събираха магията от околния свят и я съхраняваха в себе си, за да могат да се използват от хора без капчица магически потенциал. Един от най-ценните предмети, които мошеникът притежаваше, беше бъклица, която събираше атма в себе си и позволяваше на магьосник да пие от нея, за да възстанови силите си. Въпреки че продажбата на този вид магически предмети се случваше в същия магазин, този вид сделки се сключваха стриктно от Чарли и рядко бяха намесени пари.
Когато мошеникът влезе в магазина си, Кезим беше зад тезгяха и бъркаше някакви билки в хаванче с широка усмивка и блеснали очи. Напоследък младият лечител се занимаваше прекалено много със синтезиране на нови и по-добри опиати и Чарли предполагаше, че ги тества основно върху себе си.
– Здравей, шефе! – поздрави го аптекарят и продължи да бърка.
– Здрасти. – отвърна Чарли разсеяно. – Отивам отзад. – каза и без да губи време, се промуши под вдигащата се греда. Влезе навътре в магазина и се шмугна зад няколко рафта, които скриваха входа към мазето, което идваше с наема за първия етаж на къщата. Мошеникът започна да разплита заклинанието на малката дървена врата към подземието.
Нещо тежко и метално падна звучно, последвано от цветуща псувня от младия лечител.
– Всичко наред ли е? – провикна се Чарли, без да спира работа върху заклинанието.
– Да! – отвърна Кезим. – Бутнах медния дестилатор с лакът и ми падна върху крака! Мамичката му!
– Бъди по-внимателен! Имаш само два крака! – мошеникът си помисли, че момчето наистина трябва да спре с опиатите – И почисти разлятото, ако е имало нещо вътре!
– Разбира се, шефе! – извика аптекарят.
Чарли разплете последната нишка на заклинанието и то изчезна с тих пукот. Мошеникът отвори вратата и слезе по малкото стълбище надолу. Посрещна го меката светлина на все още горящият меч във фурната, която топлеше котле с вода на горния етаж, която Кезим използваше за отварите. Постоянно горящият меч си имаше някакво приложение, но наистина далеч не беше толкова полезен в битка, колкото си беше мислил създателя му. Мошеникът протегна атмата си, за да запали атешите в помещението, които откриха далеч по-интересна гледка – редици от рафтове с най-различни предмети, всеки с малка бележка, която описваше какво прави, колко трудно е да се намери нещо подобно, както и потенциален купувач, който притежаваше нещо, което Чарли искаше повече от въпросния предмет. Артефактите от колекцията му рядко бяха от полза на самия него, тъй като повечето бяха инструменти, които позволяваха на хора с по-ниско умение или контрол да компенсират за липсата им. Бяха като бастуни, с които магьосниците се крепяха и изглеждаха много по-могъщи в очите на колегите си. Някои от артефактите имаха истинска сила и позволяваха на магьосник да надскочи ограничението на собственото си тяло и да контролира елемент от природата, който по рождение не би могъл да докосне, пък било то и в много ограничен капацитет. Тези приспособления обикновено имаха потенциалът да изпълнят една или две заклинания от даден елемент и бяха подаръци в знак на уважение от майстор на този елемент към негов колега или добър приятел, който не владееше тази магия. Обикновено заклинанията изискваха огромно количество атма, което само майстор-магьосник би могъл да налее в артефакта. Или може би Сянка.
Мошеникът набързо отиде до втория от четирите реда и взе компас от третия рафт от земята. Артефактът беше малко капризен, което беше причината и Чарли да не го ползваше постоянно – веднъж активиран, компасът сочеше винаги към това, чието местоположение си поискал да научиш и нямаше начин да промениш мишената, докато не намериш и физически не докоснеш иглата до първата. През повечето време дори да знаеш къде е търсеното, това не е достатъчно, за да се докоснеш до него и компас, който сочи към нещо, до което не можеш да стигнеш никога, не е много полезен. Чарли изгори бележката с описанието на артефакта и продължи към следващия рафт. Естествено, това обаче не беше единственото, за което беше дошъл. Взе магическата манерка, тъй като това беше един от редките артефакти, които бяха наистина незаменими, и изгори и нейните документи, но дори това не беше истинската му цел.
Чарли застана в ъгъла пред една от празните стени на килера и приготви парче плат в едната си ръка. С пръст очерта малък квадрат в стената, точно където го беше направил преди няколко дни. Затвори очи и започна да нарежда заклинанието. Както винаги, думите не бяха напълно осъзнати и загатваха за нещо повече, отколкото казваха. Земя, въздух, единство, смесване, преливане. Не беше хайрански. Чарли не знаеше какъв точно беше езикът на магията му, но думите му бяха предадени преди много време и инстинктивно знаеше, че никога нямаше да избледнеят от съзнанието му, дори ако не ги беше изричал стотици години. Със затворени очи мошеникът протегна ръка към средата на мисловния квадрат и дланта му бавно потъна в стената. Камъкът, не, земята около пръстите му се съпротивляваше, но все пак отстъпваше. Пръстта се плъзгаше около кожата му бавно и болезнено, но позволяваше на ръката му да премине. След няколко секунди тя бе потънала до лакът в стената и дланта му най-после докосна нещо твърдо. Досегът се разля по цялото му тяло. Чарли не можеше да го обясни точно – чувството беше все едно атмата му изтръпва, но атмата не беше физическа част от тялото му и не беше само на едно място. И как можеше да изтръпне? Мошеникът сви пръсти около дръжката и задърпа бавно. Земята направи път обратно на ръката с предмета в нея, но Чарли чувстваше как се втвърдява, след като се отдръпне и на нейно място оставаше солиден камък. Когато най-после изтегли юмрука си от стената, тя изглеждаше непокътната, а в ръката си държеше бялото острие от лунен камък, което осветяваше мрачния ъгъл със сребърното си сияние.
Чарли побърза да пусне ножа в кърпата и го загъна. Прибра вързопа в един от скритите джобове на туниката си и си отдъхна. Дори без да докосва директно кожата му през няколкото слоя материя, мошеникът можеше да усети лунния камък. Беше като лек студен полъх по кожата му и го караше да настръхне. Ако не знаеше какво е, вероятно нямаше да му направи впечатление, но знанието го смразяваше много повече, отколкото самото усещане. За няколко секунди се зачуди дали все пак не е по-добре да остави камата в земята, където най-вероятно никой нямаше да я търси, но по някаква причина, щом веднъж я извади, не можеше да се насили да я прибере отново.
– Проклета отломка… – промърмори под нос.
Насили се да вдигне глава и да поеме дълбоко въздух. Огледа колекцията си от артефакти, която беше събрал през годините си в Хайрани и си даде сметка, че най-вероятно това беше последният път, в който виждаше някои от тях. Зачуди се дали все пак да не се опита да ги изнесе, но се отказа – щом Кантората знаеше за бизнеса му, вероятно знаеше и за колекцията му. Ако си изиграеше картите правилно, те дори нямаше да предполагат, че е взел нещо от тук.
Чарли загаси атешите и се качи бързо по стълбите. Затвори вратата и започна да изгражда нова бариера над нея. Този път не беше една от неговите, а най-стандартна подсилена въздушна бариера, която щеше да спре всеки един начинаещ магьосник, но нямаше да представлява особен интерес за някой от майсторите от гилдията им. Мошеникът тъкмо привършваше с последните щрихи на заклинанието, когато силен удар в гърба му го запрати право в нея. Бариерата, както се очакваше да направи, го ритна обратно назад, право в сопата, която се беше стоварила в гърба му и при втория удар Чарли се стовари по лице на пода. Мошеникът изпусна нишката от атма и незатворената бариера се разпадна с пукота на освободената въздушна магия.
Силен ритник се стовари в слепоочието му и го завъртя. Времето се забави и Чарли видя още един ботуш, който летеше към главата му. Успя да вдигне ръка в познат жест и вместо в лицето му, ритника се стовари в парче лед, което мигом изникна от пода. Друг ботуш се заби в ребрата му и го накара да се свие странично. С измъчен стон Флетчър осъзна, че има прекалено много крака, за да принадлежат на един човек. Чарли намеси своите в битката и от земята заби пета върху нечий глезен. Мъжът залитна и в опита си да запази равновесие се хвана за другия нападател. Чарли пое дълбоко дъх и бързо заледи пода около себе си. Гладките ботуши на мъжете не бяха срещали лед и двамата се сгромолясаха на земята до него. Мошеникът се възползва от мига свобода и се изтласка по хлъзгавата повърхност до края на рафта, ползвайки го за опора, за да се изправи. Чарли разпозна падналите мъже. Бяха членове на Кантората – новаци, но все пак професионални убийци.
Кезим се появил, стиснал сопа в ръка. Флетчър тъкмо си помисли, че е дошъл да му помогне, когато младият лечител се втурна напред.
– Кезим, какво…
Дори не успя да реагира, преди пръта да се забие в лицето му. Чарли обаче успя да сграбчи тоягата, която аптекарят изведнъж не знаеше какво да прави, и я дръпна. Кезим нямаше кой знае какъв опит в битките и изгуби равновесие. С жест силен порив на вятър вътре в магазина запрати младия аптекар право в убийците, които тъкмо бяха овладели краката си. Тримата се сгромолясаха в кълбо от крайници и сопи.
Мошеникът си пое дъх, но с тропот още мъже нахлуха в магазина. Още убийци. Осъзнавайки, че е в капан на метър под земята, Чарли направи жест с ръка и целия под на магазина изведнъж се превърна в ледена пързалка. Засилили се, нападателите му изведнъж започнаха да залитат, а мошеникът направи още един жест и в магазина се появи малко торнадо, което събори вече нестабилните мъже и жени. Чарли заподскача по падналите тела, което му донесе много псувни от тяхната посока. Няколко ръце се опитаха да го сграбчат, но вместо солиден захват, притежателите им изпитаха замръзване на пръстите за пръв път в живота си.
Изкачвайки се по стълбите нагоре, Чарли се почувства като лисица, която по някакво чудо е успяла да излезе от дупката си, пълна с териери. За щастие, в уличката не го чакаха още убийци. И за щастие. нямаше стрела, която да се забие директно в гръкляна му. Мошеникът погледна надолу към входа на магазина и изведнъж му стана кристално ясно, че мъжете там не се бяха опитали да го убият. Щеше да е много лоша идея да ядоса допълнително Кантората като изпече десетина новаци, които бяха дошли само да му дадат урок.
– Трикрака котка! – изпсува и се обърна да бяга.
Прокрадвайки се през малките улички, главата му започна да се избистря. Битката беше приглушила болката в гърдите му, но сега започваше да я усеща като тъпо парене, примесено с остро прорязване при всяка по-нестабилна крачка. С изненада осъзна, че вижда само през едното си око и лицето му пулсираше в тъп ритъм със сърцето му. Започваше да се съмва и с изгрева вероятно щеше да дойде и официалната цена за главата му. Нямаше къде да отиде. Освен… Чарли се усмихна криво и се шмугна по уличката в ляво по познатия път към хана на Аша.

Моля последвайте Лизи тук: 

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay