Имал бил нужда от упражнението. Чарли извади меча си и изненадващо с цели два удара отряза досадния палец, който стискаше глезена му. Изгубила хватката си, осакатената ръка се опита да го издере, но за щастие ноктите все още бяха достатъчно човешки, за да не пробият през твърдата кожа на ботуша. Мошеникът отскочи назад и раздразненият крайник започна да се мята напред-назад като пипалото на някое морско чудовище, което сляпо се опитваше да улови плячката си.
Разтопената плът на земята пред него започваше да се движи все повече и повече и нишки от месо бавно да се протягаха от двете страни на разкъсаните от заклинанията части. Нещо ново се оформяше на мястото на втечнилите се очи и дори отрязаният палец бавно се приближаваше до кървавата пихтия, за да се присъедини към тялото, от което беше дошъл.
От другата страна се чу ново пропукване от леда и още един голям къс се разби на пода. Чарли все още беше свързан с ледената бариера, в която беше оковал гулът. Първоначално мислеше, че създанията не се докосват до атмата, защото изглеждаха като дупки в нея, но сега можеше да усети колко беше сгрешил. Създанията не само докосваха магическата енергия, но я и изсмукваха и правеха нещо ново от нея. Нещо, което той не можеше да види. Имаше мигове преди ледената бариера да се разпадне напълно.
Чарли пое дъх и с жест каменният под пред оригиналния вход на подземието и пред онзи, който той направи, се повдигна и се превърна в част от стената. Едва ли щеше да издържи дълго срещу тези същества, но поне напълно реалният камък щеше да ги забави повече от всяка магическа бариера. Като например ледената, която току-що се срина.
Ревът не беше нещо, което можеше да излезе от човешко гърло. Предупреден, мошеникът отстъпи настрани, избягвайки на сантиметри ноктите на съществото. Замахна със сабята си тъкмо навреме, за да я забие в отворената челюст на мъжа. Ударът значително разшири устата му, но проклетото нещо вместо да се кротне, захапа острието и започна да мята глава. Чарли пусна меча и отскочи. Тънка покривка лед се простря между него и чудовището, но вместо да се подхлъзнат на нея, ходилата на съществото просто я разтопиха.
Мошеникът изпсува и удари с юмрук пред себе си. Въздухът набра скорост и се заби в гула, карайки го да изплюе сабята. Вятърът го повдигна от земята и го запокити в учудващо все още непочупен рафт от другата страна на подземието.
Втори рев накара Чарли да се обърне към другия си противник. Жилките плът вече се събираха и съществото скоро щеше да има втора ръка и може би крак, прикрепени към основното тяло. За съжаление, отрязаната ръка се беше свързала с трупа на мястото на отрязаният крак, а той беше на мястото на главата. Тя сега стоеше някъде в центъра на тялото и го гледаше с новите си съсирено кафяви очи.
Красавец.
Чарли беше сигурен, че щеше да повърне, ако не беше по средата на битка за живота си.
Огнено кълбо се блъсна в чудовището, но магическите пламъци изчезнаха при досега с него. Проклетите неща се адаптираха към специфична магия и ако продължаваше да ползва такава, скоро щяха да са неуязвими към всеки вид.
Флетчър вдигна ръка и част от каменния под до съществото се надигна и полетя над него. С втори жест Чарли отдръпна магията и каменната плоча падна, образувайки каменен сандвич с магически изрод. Мошеникът подскочи заедно с горната каменна филия, когато нещото отдолу се опита да се изправи, но за щастие костите и мускулите му не бяха достатъчно заздравели и с пукот на кокали и влажен звук на раздираща се плът плочата падна отново надолу, затискайки гулът напълно. Чарли се концентрира за момент и отново видя дупката в атмата, дори и под каменната плоча. Проклетото нещо не беше мъртво.
Внезапен тропот огласи подземието. Преди мошеникът да успее да се обърне напълно, остра, разкъсваща болка раздра корема му. Очите му срещнаха отворената паст на канибала само миг преди почупените, кафяви зъби да се забият в рамото му до кост. Целта беше врата му, но мошеникът беше достатъчно бърз поне да не стане на зомби закуска.
Чарли изруга и бял пламък изригна от дланите му. Мирисът на изгоряла коса и плът нахлу в носа му. Черепът на чудовището се оголи. Ръката, забила се в корема му, също беше срязана до лакътя от пламъците, но пръстите все още стискаха и се опитваха да откъснат парче плът.
Съществото изрева от болка, явно все още притежаващо нещо човешко. Тя го накара да отпусне хватката на другата си ръка и Чарли успя да го изрита с крак от себе си. Чудовището залитна несигурно и тласък от компресиран въздух го разклати още повече, но с много по-малък ефект от преди. Този път обаче вятърът беше само двигателят на атаката. Летящият меч се зъби в сърцето на съществото, понесе го назад и го закова за каменната стена. Учудващо, тялото се отпусна и Флетчър усети облекчението в пръстите, впити в плътта му.
Чарли изтръгна откъснатата ръка от корема си и пламъците отново се появиха, изгаряйки месото и втечнявайки хрущялите. По-малки огънчета пропълзяха по корема му и затвориха раните там поне временно. Надяваше се да няма много разкъсвания вътре, но със сигурност щеше да посети Захир, след като унищожеше гнусните създания.
В този момент грохотът на каменната плочка изпълни подземието, последвана от триумфалният рев на чудовището, изникнало изпод нея. Стоеше на две ръце и един крак, като вторият някак се бе превърнал в дълъг врат, на върха на който стоеше гневната ревяща глава, която сега летеше към него с отворена паст в тромав тръс.
– Писна ми от теб! – викна Чарли и скочи настрани на пода.
Каменната плоча полетя, заби се в гърба на тичащото странно същество и го понесе към далечната стена. Ударът прокънтя. Флетчър се изправи, изтупа се и видя, че камъкът е притиснал чудовището към стената. То обаче все още се опитваше да се отскубне и дългият му врат се мяташе гневно с разкривеното лице. Чарли вдигна ръка и плочата рязко се оттегли, оставяйки трупът да падне на земята. Гулът изрева и започна да драпа немощно към мошеника.
Знаеше, че вероятно изглежда като обезумял, когато с жест стовари плочата върху чудовището. И отново. И отново. Тялото беше разкъсано и парчета месо и кокал се разхвърчаха навсякъде, но проклетото нещо не преставаше да мърда. Самостоятелните парчета се възстановяваха все по-бързо и започнаха да се движат индивидуално като малки отделни чудовища.
Какво, по Древните, беше това нещо и защо беше толкова трудно да се убие?
Как Елизабет щеше да се справи с нещо такова сама? Ако нещо й се случеше…
Приглушени викове дойдоха от другата страна на каменната врата. Човешки гласове, съставящи смислени изречения.
Подкрепления. Точно навреме!
Чарли махна с ръка и камъка от зазидания вход се върна на пода. Група гвардейци и стражи от храма с извадени оръжия и атеши нахлуха в подземието. Гледката на парчета месо, кокали и кръв ги накара да се спрат и да го погледнат въпросително и леко ужасено. Някъде сред тълпата някой повърна.
– Все още е живо. – един от стражите отвори уста да каже нещо, но мошеникът го прекъсна – Не знам как! Не ме питайте! Ако някое парче помръдне, го съсечете и го изгорете. Ако имате някакви магически умения – не ги използвайте срещу него – гадината яде атма.
Чарли изчака отговор от потресените стражи, докато най-накрая един от тях, вероятно най-старшия, реши да го включи в йерархията като негов командващ:
– Разбрано, сержант! Сечи и гори. Без магия.
Чарли кимна:
– Има още едно, което е подозрително пасивно за последните две минути. – обърна се към нанизаното на шиш чудовище. – Отивам да го видя.
Съществото все още не помръдваше, но дупката в атмата около него беше станала по-голяма и мошеникът очакваше всеки момент то да се съвземе. Чарли не искаше да се бие с това нещо, особено с войниците наоколо. Трябваше някак да го обездвижи, преди да се е съвзело. И не искаше да го прави на кървава пихтия.
Клетките. Чарли направи жест и каменният под започна да се движи. Като добри деца клетките, където бяха държали чудовищата преди Лизи и Чарли да нахлуят в подземието, дойдоха през голямата дупка в стената и застанаха пред него. Мошеникът направи жест и една след друга стоманените решетки се забиха в стената и враснаха в нея. Само секунди по-късно чудовището започна да мърда, а след още минута започна да блъска безсилно по новосъздадената си килия.
Чарли беше седнал на пода и наблюдаваше чудовището. Естествените материали изглежда държаха много по-добре от магическите му бариери, но все пак не смееше да го остави в случай, че съществото само се преструваше на затворено. Не смееше и да използва повече магия срещу него, освен ако абсолютно не се наложеше – то вече абсорбираше без проблем лед, огън и въздух. Водата можеше и все още да е използваема, но ледът в този вид, в който го беше използвал, беше до голяма степен вода. Земята беше последното средство, с което разполагаше.
Зад Чарли се чуваха звучни удари на метал в камък – някой чевръст страж беше донесъл боен чук и налагаше парчетата с месо от второто чудовище с него. По някое време се чу щастлив възглас от гвардейците – явно бяха успели някак да го убият. Малка групичка от стражи се събра при него да гледат затворника му, докато останалите все още наблюдаваха останалите парчета карантия за признаци на живот.
– Някой да иде да помогне на Лин…
Чарли не успя да довърши изречението си, когато точно Лизи се появи на прага, следвана от Рамая, Дамила и още една групичка стражи от храма. Изглеждаше като заклана, вероятно защото беше, но се движеше и беше жива. Мошеникът усети как някаква тежест се смъкна от плещите му. Изправи се с известно усилия – точно навреме, за да посрещне втурналата се към него принцеса. Преди да е успял да я спре, тя го прегърна силно. Чарли усети как раната в коремът му се отваря.
– По-леко! – изхлипа той.
Рамая веднага се отдръпна, разпервайки ръце далеч от тялото му.
– Добре ли си?
– Стомашна рана. Малко смъди. И рамото. – усмихна й се криво, мъчейки се да си възвърне малко от мъжествеността си.
Рамая го погледна разтревожено, но реши да му помогне с опита, като кимна и отново го прегърна – този път много по-внимателно.
– Казах ти, че ти трябва упражнение. – чу се гласът на Лизи.
– Ха-ха. Много смешно. – отвърна и равно мошеникът. – Моите бяха две.
– Пратих ти войници!
– Те пристигнаха късно! – и слава на Древните за това, помисли си Чарли.
– Оправдания, оправдания. Виждаш ли, мъдростта и опита не компенсират липсата на добра физиче…
– Да, да. – прекъсна я Чарли. – Знаеш ли как се убиват тия неща?
Чудовището блъскаше по тройната клетка, но тя не помръдваше.
– Имат перла. – каза Лизи, като застана до него. – Като мора. Ако я унищожиш – умират. Ако я одраскаш, се парализират за няколко минути.
– А! – възкликна мошеникът. – Явно стражите са нацелили тази на изрода някъде в пихтията. За този сладур – Чарли кимна към заклещеното чудовище. – цели се в сърцето.
Флетчър честно казано очакваше Лизи да се възпротиви, но вместо това тя поизправи рамене и тръгна към клетката. Той протегна ръка да я спре, но тогава забеляза една малка, кръвожадно-весела усмивка на лицето й. Ако беше мигнал, щеше да я изпусне – толкова кратка бе. Сабята й потъна в гърдите на съществото и то спря да се движи за малко. След това кръвта по ръцете й се превърна в остри нокти и момичето заби ръка в гръдния кош на чудовището. Хрущене и влажни звуци разказаха за ровенето, а след малко Елизабет изтръгна сърцето му. Хвана го с две ръце, разкъса го и започна да тръска двете половини във въздуха, докато нещо малко не падна и не се търкулна на пода.
Дамила я зяпаше позеленяла, а Рамая беше застинала в прегръдката си на мошеника. Лизи се наведе и вдигна малка черна перла. Сега, когато можеше да я види директно, Чарли можеше да се закълне, че нещо не е наред с нея, но вместо да задълбава в това сега, се обърна към Елизабет:
– Сам не ти се отразява добре.
Тя направи гримаса и погледна към ръцете си.
– Наистина бях нормална едно време.
Рамая поклати глава.