Неизпратено писмо

    Как? Ще се замени ли? И изпитото вино, и изпушената цигара? Думите, казани... Това, в което си се вричал? Всичко ли ще бъде продадено?

Не срещу супа. Не срещу ненавист и подлост. Срещу онова, което се продава!

Да, допустимо е, защото е допуснато. Шумен рок, глуповато „заковаване”, отдаване в танц... Протяжно – нито ново, ни старо. Разгорещяване, без мисъл, с друг... Време.

Дали следва оставане?

Водопад. Непроницаеми думи. Не е текло, значи не е било. Когато си вярвал, когато обещаваш, когато обещават на теб.

Когато можеш без първото, можеш без теб, без себе си. Рисуваш без бои. Представяш си. Има го и го няма. Истинско и въображаемо – сън.

  Ще ме чуеш ли? Не?!

Просто реалност. Другото е дух. В малка околоорбитна спиралка около теб. Твоя енергия, която не ще изчезне.

  Някога си казвахме доста. Просто решаваш, че трябва да споделиш... И споделяш. Не те е страх от присмех, няма двуличие. Всичко. Някога...

  Някога бяхме двама. Нито повече, ни по-малко. Твърдо мислеше, че стига на човек малко близост и разбиране и щастлив е светът. И си в собствени води. Вярно, понякога всичко това омръзва: Вечната грижа, сметната за вмешателство, стремежът да се отърсиш от това, което натрапчиво ограбва... личното пространство. Някога...

... а сега? Преминаха спречкванията. Аз позабравих някогашните поуеднаквени вкусове. Сега се завръщам към старите си. Сега. Някъде в протяжното звучене на народна песен. Бавно и дълго като мъка. Класическа Вълтава в старинния си път. С теб, одухотворена, човешка. Лее се волно и трепти с жизнени струнки в свой задушевен свят.

  Сега? Нови „интересности”? Околните все така се стараят да надникнат в нас. Какво скриваш? Мъка и горчивина от теб, от нас...

  Ревност? Сантимент?

  Когато си сам, си спомнаш. Когато си вярвал – вече е трудно да бъдеш безверен. Когато си обичал, мразиш различно.

  Извисяваш, гориш като слънчева пяна, изгаряш в многото дни...

  Спри!

 04.01.83