(пролог)
Изведнъж тя го хвърли на земята, започна да го рита, да го удря. Нещо вътре в нея я караше да му причинява болка. Това не се случваше за първи път – по цялото му пухкаво тeлце личаха белезите от безумието ú. “Козината” му беше изтърбушена, “очите” – напукани, “краката” и “ръцете” му бяха белязани от раните, които тя му бе причинила. Но него не го болеше, раните не кървяха, защото след всяко истерично избухване, тя го хващаше нежно и го превързваше. Или поне така си мислеше. Все пак тя беше едва тригодишна и нямаше откъде да знае, че всички тези рани и травми, които му причиняваше, не бяха смъртоносни, нито болезени. Това беше невъзможно, защото той беше нейното плюшено мече. А нито то, нито някое друго, можеше да изпитва болка. Но момиченцето съжаляваше, че го е наранило. Превързваше с парцали “раните” му, прегръщаше го грижливо и го целуваше с такава нежност, за да ú прости. Всичко това тя вършеше с такава топлота и всеотдайност, че дори и жив човек би бил забравил болката от ...