Нека ти разкажа...

(пролог)

     Изведнъж тя го хвърли на земята, започна да го рита, да го удря. Нещо вътре в нея я караше да му причинява болка. Това не се случваше за първи път – по цялото му пухкаво тeлце личаха белезите от безумието ú. “Козината” му беше изтърбушена, “очите” – напукани, “краката” и “ръцете” му бяха белязани от раните, които тя му бе причинила. Но него не го болеше, раните не кървяха, защото след всяко истерично избухване, тя го хващаше нежно и го превързваше. Или поне така си мислеше. Все пак тя беше едва тригодишна и нямаше откъде да знае, че всички тези рани и травми, които му причиняваше, не бяха смъртоносни, нито болезени. Това беше невъзможно, защото той беше нейното плюшено мече. А нито то, нито някое друго, можеше да изпитва болка. Но момиченцето съжаляваше, че го е наранило. Превързваше с парцали “раните” му, прегръщаше го грижливо и го целуваше с такава нежност, за да ú прости. Всичко това тя вършеше с такава топлота и всеотдайност, че дори и жив човек би бил забравил болката от нейния „побой”.

     Тя не знаеше, че не го боли, но сякаш знаеше, че това ще се случи. Но не с нейното мече, а с нещо друго, по-скъпо за нея – сърцето ú. То щеше да бъде наранено от познатите ú, от приятелите ú, от близките ú. Но тогава няма да има кой да  го превърже, да го излекува от раните.  Дори и самата тя! Съвсем скоро щеше да разбере, че най-силно ни нараняват тези, които обичаме най-много. Но те са и тези, които ни правят силни пред трудностите в живота...